Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СКУЛПТИРАНАТА МИСЪЛ
(Иван Теофилов)

Антоанета Алипиева

web | Четене на себе си

Иван Теофилов принадлежи към едно поколение ярки, талантливи творци, които, идещи из недрата на селския живот, успяха да превърнат силната си интуиция в мъдрост, да представят "селското" като вселенско. Дистанцирайки се от тази основна линия в поезията на другите, лириката на Иван Теофилов даде други очертания на интуицията - видя я като културно минало на човечеството, минало, вместило се в настоящето, обуздано, осмислено, вплело извървения си път в статуарна, надвременна философия на красотата. Пейзажи, домове, човешки състояния се изсичат в строги, хармонични, симетрични форми, радващи окото, галещи духа с одухотворено-спокойната си завършеност. Пластичността е мигновеното и точно усещане за тази лирика, строгата овладяност на чувството се съсредоточва върху пропорционално подредени визии, винаги внушаващи чувството за обем. Пластичността у Иван Теофилов е унаследено минало, чиито граници се полагат от античната естетика, минало, което произвежда хармонична, спокойна) красота, уверена във вечния си блясък:

И забелязваш някакво антично,
върховно оживление в природата,
като че ли в момента стари елини
подреждат статуите си и съблюдават
за геометрията на духа...

("По пътеката")

Пластичността е езикът на тялото. И човекът, и предметите разполагат симетричните си, пропорционални тела в пространството на вселената и всичко и всички имат своето точно, непроменливо място, осигуряващо неизменността и вечността на света. Пластичността изисква да се довериш не на времето, а на пространството, да видиш света не като бъдеще, а само като настояще. Подреденият като космос миг е наситен с незаинтересовани, безразлични обеми, уверени в това, че са самата божествена мярка, че са крайната дума на Бога, че са създадени, за да удостоверят пребъдността на битието:

След туй морето - неопитомен обем бучащ и еластичен
(една от зримите свободни форми на разкрасена почит към Безкрайното)

Щастливи преходи на погледа които изведнъж приех за своя сигурност

Дъхът ми ги поглъща, не, лети из тайните им входове и
изходи - и влизам и излизам и се виждам с безбройни и обичащи очи

... Светът е отзивчив и всеотдаен когато укротим
бъбривата си същност и безобидно се преселим в него

("На дюните")

Човекът, сам той съвършен обем в пространството, продължава и изявява себе си чрез всички елементи на вселената, доказвайки, че културата не може да бъде противоположна на природата, че винаги културата остава свързана с природата. Човек и Бог взаимно си нашепват, че време няма, "че дори несправедливо е да го наричам "време", - че в космическата хармония всяка форма е "скулптирана" и че в нейната тържествена тишина "Да чуеш Бог е безпроблемно просто". Човекът не само съзерцава, а подрежда себе си в природните закони и тяхната неизменна цикличност и в този симетричен космос всичко се превръща в мярка за установена красота, вълнуваща, но самата тя неразвълнувана, сияйна в архаичната си обмисленост и завършеност:

Духът ни се възражда. Ненадейно
прозира нежна светлина, пълзи
и с изтънени трепети оформя
значението, мястото, редът -
очарованието на нещата.
                         Сетивата
на крехкото Възраждане принадлежат...

("Вали...")

Мотивът за вечното завръщане у Теофилов е реализиран като събирането на света в един миг, в който светът и откритите морални норми тържествуват със своята неизменност, с основанието си да съществуват. Интуицията, видяна от Теофилов като унаследено минало, заквасва сегашното и бъдещето в статуарна, надвременна форма, в която всяко движение в пространството е тържествена ритуалност на завършените, конкретно-осезаеми образи-тела. Светът живее като пространствена вселена от свободни, окончателно намерени форми, чиито двшкения не предполагат нито търсене, нито развитие, а само засвидетелстват пред очите спокойствието на хармоничните си очертания. "Зрящото дебнещо око" е зрителният ъгъл у Теофилов, който фокусира света, духът се ражда чрез радостта на окото, телата се превръщат в пластически символи на живота - непобедим в оптическата си разпределеност. "Окото" и "гласът" са сетивата, чрез които субектът прецежда мига, "видях" и "чух" са авторитарният миг на истинност, в който пластиката е нагледност и слух - вечно тържество на говорещите форми:

Над своя тезкьк, призрачен обем
могъщата и хладна катедрала
златистия си купол е вдъхбала
като блестящ, алегоричен шлем.

.......

И в празника на тези зарева
сред каменната вечност зазвучава
тътнеж на орган - с властната изява
на акустичните си сетива.

("В реймската катедрала")

Цитирайки миналото по памет, като утаени подсъзнателни културни комплекси: "И тези вродени, подсъзнателни сигнали...", лириката на Теофилов интуитивно обявява гласа и красотата на телата за образ на света, в който конкретната фигуративност материализира духа не в абстракция, а в свободен тържествен глас, възпяващ ритмичните телодвижения на хора и предмети. Читателят е едновременно и слушател, и зрител, мигът е превърнат в сцена, из която миналото реставрира своята архаична пластика и я превръща във вечен език на културата:

Стъпват тъй, сякаш ходят по жици
със нетрепващи прави тела
и приличат на горди царици
в древношитите си облекла.

Спират вкупам и в хор се разпяват.
И пак тръгват една по една.
И най-древни еха оживяват
в тъмносинята планина.

("Родопчанки")

Пейзажът, обикновено точен като географско наименование, никога не е "днешен", мигновено изживян, а задължително съдържа миналото - отелесено, концентрирало мисловните си и емоционални форми в зрелищния миг на видяното, усетеното, дошло от "съкровищата на помръкналата памет". Пейзажите у Теофилов са изчистени форми на тела, персонифицирани, оживели, облепени с "всички преживени векове,/ които помним от разпуканите гробници". И макар че "светът сигнализира своя бяг", спокойното, съпътстващото живота минало удържа света като зрелище, в което пейзажите са отдавна изживени, завършени форми на минали култури, унаследени в психическата реалност на субекта и обективирали се като изваяни статуи на мисловното съзерцание. Всеки пейзаж е овладян момент на познание на определено културно време и място, миналото извира като ритуално-повторяеми зрелищни състояния, чиито пластически символи се превръщат в знаци на пишещата своя безкраен пътепис човешка душа. Светът оживява ту като мистичната, потънала в лепкава нега Русия, ту като мъгливо-мистериозната, средновековна Англия, като "архитектурната лудост от дантелени загадки", наречена Венеция, като "атлазния мираж от френски наивисти" или пъстрия карнавал на френската фриволност, чиито блясъци "отекват зрелищно и деловито". Пейзажът е изживяване на културата, при което културата се сдобива само с пространство, а времето е умъртвено до "частицата-секунда", в която човекът подрежда картини от миналото, сглобява рафтовете на своята памет-музей, хроникира битийните прозрения на предците: "И преброяваме - надстройки, пластове...", знаейки, че миналото е гаранция и за бъдещето:

Дъхти на вечност тънка, прохладна, утаена,
затворена във ракли от памтивека тук.
Огромната й памет е тъй преуморена,
че се долавя само във мирис, цвят и звук.

("Възрожденска къща")

Пейзажът у Теофилов е пресичане на вътрешното време на субекта и универсалното културно време на човечеството, като течащото време се похлупва под стъкленицата на припомнени, визуални фигури, жестове, цветни рисунки, и така нишката на миналото се вплита в житейския път на субекта и пейзажът изкристализира като споменна мечта, като граница между историята и сегашността. Затова, в един безименен час, пейзажът уверява, че културното минало е мярката за покой, един пред-свят, който е тъй самодостатъчен, че може да се превърне във вечно настояще. "Радостта на окото" е радостта на задоволените сетива, на удовлетвореното тяло, овладяло пространството, хармонизирало визиите, никога неизмъчвано от въпроса: "А по-нататък?" Така и човешката преходност става безпроблемна подробност "сред завладяващата те обемност/ на твоето човешко ехо/ в двора на света...", става зрелище и глас на сътворената човешка красота:

Марсилия е зрелище! Гъмжи
премрежен посивелия й въздух
от гларуси и гълъби. И виждаш
едно парцалено небе, което
между мансардите се свечерява...

.......

... Морето
вклинява остро в градските проспекти
апокалипсиса на корабите. Пръска
със шепи чайки като морска сол...
И във стремглав диагонал оттук,
върху съдбовния отвес на къщите,
на някакво релефно възвишение
от потъмнял, обрасъл с мъх варовик,
блести като скулптирана от захар
поредната самотна Notre Dame...

("Марсилия")

Обръщайки се към миналото и споявайки го с реалността, Теофилов най-вече предпочита символиката на древногръцката култура, което предопределя и специфичния образ на света. Изсечените, обемни фигури се подреждат като нереалистичен отминал свят, чиито закони са задължителна актуалност и предпоставят крайната, съвършена мяра за нещата. Геометричното разположение на пейзажните визии води до подреждането им в една пространствена плоскост, която оптически изгражда представата за безкрайност. "Античната прелест", нееднократно подчертавана от Теофилов, иде от представянето на движещи се тела в неподвижно пространство. Така отделните тела се превръщат в център на собственото си движение, чието възприятие е сведено до миг, достъпен само за мисълта. Пейзажните, обемни визии са начало и край на мощна, пространствена статичност, излъчваща светлина, простор, движещо-обездвижена като закон на вселената:

По стъпала
на скални гробници, покрай
слънчасали коприви, разпиляла
безредните си къщички и плетове
прохожда уличката на рида...
В раздърпаните джанки се провира,
премигва в трепетите им, поема дъх
и пак постъпалата си закуцва...
Полага каменистия си лакът
и с неподвижна гърбица следи
предвечната бездънност на небето:
протичащото лъчезарие, което
с прозрачната си памет размишлява...

("Уличката на рида")

Телата - къщи, човеци, животни - са натуралистично видени, тяхната красота иде от пластичната им цялост. Моментът, в който пластичната цялост се наруши, е моментът на смъртта. Смъртта е нито жал, ншпо скръб, нито метафизическо размишление. Тя е развала на телесната хармония, разкъсване на физическото тяло, акт, чиято амбивалентност значи и умиране, и раждане, и грозота, и красота. Смъртта у Теофилов е онази единна и монолитна телесност, в която, както казва Бахтин, "нарочно са заличени всички граници между отделните тела на животните и хората, между изяждащата и изяжданата утроба". Смъртта е миг на разкъсана красота, която знае, че отново ще бъде сътворена. Жестокостта на натурално видяното е и оптимизмът на идващото ново тяло, на вечно обновяващия и подреждащия се в цялост живот:

Рибарките със здрав, изпечен цвят,
подобно Гъливерови потомки,
могъщи риби с брадвички секат
и разпределят рибните отломки.

.......

Секат и резкат. Резкат и секат.
И правят туй покъртващо буквално.
А рибите с разполовена плът
се взират стъклено и сюрреално.

("Рибният пазар в Санари")

Припомняйки си, субектът изприда нишката на "мисленето", тези "вълнения със образи на град и равнина?", унаследява и препредава културните открития на другите като тържество на изстраданата мъдрост. Афористично поднесени, художествените достшкения на другите - древните гърци и римляни, Шекспир, Бразъм Ротердамски и т.н. - се оформят като архаични, подсъзнателни комплекси, определящи вечни норми на човешкия морал, самите те гранични ситуации между историята и легендата. Мисълта подрежда стойностите от миналото, превръща ги в тесто, извайва от него обеми и от обемите извлича сноп от екзистенциални размишления. Оказва се, че миналото е не завършеност, а вечно бликащ извор от въпроси, предположения, догадки, извор на открита и не-открита художествена мъка на творците:

Къде си тръгнал, дон Кихот?
Останал само тънка щриха.
О, щриха на един живот!
Пребиха те, но не сломиха...

("Дон Кихот")

Когато едно съвременно творчество е ориентирано към високите достижения на човешкия дух, разбиран в случая като интелектуални прозрения, вписването му в активно обществено пространство е невъзможно. Границите на това пространство са положени от конюнктури, идеологеми, моди - от всичко онова, което заявява външните, краткотрайни обществени страсти или нуждата от лека, приятна почивка и отмора. Духовното творчество е осъдено да стои настрани от агресивните публицистични прояви и да дочаква с трепет момента, в който националното културно съзнание ще утаи временно обслужващото и ще нормативизира стойностното. И още нещо - ще го превърне в обект на естетическо изследване.

 

 

© Антоанета Алипиева, 1998
© Издателство LiterNet, 21. 02. 2004

=============================
Публикация в: Антоанета Алипиева "Четене на себе си", Варна, 1998.