Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЖДАЩАТА СМЪРТ
(Атанас Далчев)

Антоанета Алипиева

web | Четене на себе си

Когато Далчев издава през 1926 г. стихосбирката си "Прозорец", поезията му се вписва в границите на модерността с най-ярките черти на това понятие, вложени през 20-те години - предметност, сетивно, плътно и натрапчиво усещане за маса и тегло, деперсонализиран субект, без име, лице, без каквато и да е презумпция за това какво желае или не желае. Битие без смисъл, надежда, цел. Всъщност небитие. По светоусещането си лириката на Далчев е по-близо до прозаиците на 20-те години (Чавдар Мутафов, Светослав Минков, Владимир Полянов и др.), нежели до поетите, чието творчество никога не губи внушението за смисъл на отредения човешки земен път. Колкото в руслото на десетилетието, толкова и самотна, Далчевата поезия загражда уединеното и Жестоко пространство на смъртта. "Ледена" и "черна", "скръбна" и "мършава", смъртта е обсебила света, печалните нейни знаци са белязали цялото битие, превърнала е времето в застинала мъртвина, потънала в "прах", "като че ли с белези от струпеи". Субектът-чужденец не идва отникъде и не отива наникъде, той е лишен от история, и още по-тъжно - лишен е от сегашност, от обективност. Субектът-чужденец няма и бъдеще. И изобщо - къде е у Далчев субектът? Кой е той? Трагични въпроси, породени от безднадежността на отговора:

И аз съм сам стопанина на къщата,
където не Живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.

............

"Стопанинът замина за Америка".

("Повест")

Парадоксално, но у Далчев отговорът за екзистенцията е преди въпросите. А може да се каже и иначе - няма въпрос, а само жесток и точен отговор:

Сам дяволът я сякаш дал под наем,
но неизвестно кой е наемателят.

("Къщата")

Отговор, който овечностява момента чрез липсата на каквото и да било отнасяне към минало и бъдеще. Безвремие, истинска еманация на чуждостта, защото изразява не светогледа на личност, мотивирана от могъщи идеи, а представлява по-скоро нахлуването на една без-азова личност в света. Смърт, защото няма борба на ценности и необходимост да се избира между тях, смърт - социална и екзистенциална, - защото свободата е тотална. Субектът заявява, че него просто го няма, че е чужд на себе си и света. Единственото притежавано от него нещо е мисъл, която се самоотрича при всяко потвърждение:

Не като чужденец ли вечен
минава през света човекът?

("Нейде в Русия")

Безграничната свобода на субекта прави от времето безсмислен миг: "дни не преминаваха ли през плътта ми/ сами подобно тръпките от треска?", "заминаването" и "завръщането" са едно и също нещо, защото просто ги няма, полюсите "загубил-спечелил" са размили границите си в изначално безсмислие:

Зарад какво да жаля? Нямах
любовница, нито познат;
вървях и свалях шапка само
на ветровете в този град.

("На заминаване")

"Болестта" на субекта е загубата на възможността той да се отнася към световете около себе си: "излизат хора весели и шумни -/ но мен сред тях сега ме няма вече", "болестта" е анонимното пространство на уж-съществуването, уж-изчезването, а всъщност на Вездесъщата смърт:

Ний непрестанно мрем и бавно чезнем
веднъж от туй место, подир от друго,
докле изчезнем най-подир съвсем.

("Вечер")

Смъртта е родила времето, но не божественото време на властта и скуката, не и точното и действено време на часовника и институциите. От кухата утроба на смъртта времето е излетяло като безвремие на отчуждението, като липса на каквато и да е поука от изживения живот, като абсурдната констатация, че стойността на една идея или на един живот се измерва по тяхното безплодие. Смъртта ражда "умрели часове", времето пък обслужва нулевата точка на умъртвения субект: "тук бавно времето превръща/ във прах безжизнен сякаш всичко" ("Стаята"). Времето е задушило социалния и екзистенциален опит, смисълът е напуснал неговите хоризонти. Животът, ако някога го е имало - "И ти си бил дете", "и ти си имал къдри от злато", - е сграбчен в костеливата хватка на времето-мъртвец, което се противопоставя на общото, публично време на света. Обособяването на времето "вътре в" изисква отграничаване на съдбата в интериор, в онова честно пространство на субекта-чужденец, в което раждащата смърт чертае истините за човека и земния му дял. Всепобедителката смърт и обезлюденият Далчев дом - това са границите на ужасяващата къща на самотата и напусто протеклия живот:

Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.

("Съдба")

Смъртта е родила не само мъртвото време, но и мъртвото пространство. "Дом", "стая", "къща" са названия на "вътре в" себе си, където, даже и тук, субектът признава себе си за аноним. Освободен от всичко, осъзнал, че тоталната свобода е неговата смърт, субектът свидетелства за себе си само чрез отклоненията от общия смисъл: "И аз ще се изплезя на света,/ обесен върху черния прозорец" ("Дяволско"), "научи ме, господи велик,/ да живея като всички хора" ("Молитва"). Всекидневието се е "свило" до натрапчиви сетивни образи - бездиханни, безжизнени, страшноразкривени и печални: "вратите... със уста раззината", "маски със вечний образ на глада", "портрети на жени... пожълтели", "огледало" и... неизбежните сенки на мъртъвци. Пълзящата болест разширява вакуума около субекта, при което той губи функционалното и интимно отношение към всекидневните вещи, белязали интериора. Вещите престават да бъдат метаморфоза на тялото и душата, отказват да продължават субекта, или още по-точно - удостоверяват мъртвешката му самота. Във "физиката" на вещите няма скрити имена на градове, на предишни собственици, на стаи, които са обитавали. Няма спомен, няма и сянка от опит за излизане от анонимност. Няма и "физика". Очертанията на вещността са "маска", зад която се крие бездънният метафизичен отвор към битийните тайни. Всъщност и голямата тайна на Далчевата поезия. Предметността е само "маска" върху лицето на метафизичността. Шопенхауеровата идея, че смъртта е добро, защото е "истинската цел на живота и не може да се посочи друга цел на нашето битие освен прозрението, че по-добре би било, ако нас съвсем ни няма" е само момент от Далчевата философия за света, която все по-категорично клони към екзистенциалистките идеи. Атанас Илиев си спомня, че Далчев, философ по образование, познава добре отделните философски системи и особено се е увличал по идеалистическата линия - от Платон до съвремието. В една своя рецензия за стихосбирката "Елегия" от Иван Мирчев Далчев пише: "И ние сънуваме, когато си затворим очите, но само, когато ги затворим, а Мирчев "спи с отворени очи". Това е без съмнение дефект: да не виждаш нещата такива, каквито са, каквито ги виждат всички! Това е нещастие. Обаче\ изкуството произлиза тъкмо от такива дефекти и нещастия, или поне се съпровожда от тях."

Явно, че "вратите", "прозорецът", "огледалото" у Далчев са вход към други светове, извисили истините над емпиричното, те са отборът към желанието на човека да се допре до изначалните открития за битието: Вратите, които "ви сторват път и сякаш казват:/ - Минете, моля, господине!", огледалото, което разкрива "цял един/ нов и дивен свят", балконът, подслоняващ "двама скитника ведно", в своята предметност се оказват средоточие на Духа. Родените от смъртта мъртво време и мъртво пространство са само видимост-було, зад която се наслояват крайните констатации за човешката отреденост. Любов, убийство, мечти, възхищение и спомен - в Далчевия свят битието присъства не само многоспектърно и дълбоко, но и като изконна мотивация на човешките желания. Смъртта, сграбчила умъртвената емпирия, в крайна сметка не е достигнала душата. Тялото, "телата" са само земната обвивка, гниещата плът, постепенно разложила се под напора на духовните стойности. Властна и нехайна към тленното, душата живее земния живот дотолкова, че да извлече от него метафизиката на битието:

Когато отлетиш във блясък и във слава, неблагодарнице, ти тук ще го оставиш!

("Метафизически сонет")

Земното битие се познава чрез глухия тътен на изнизващите се дни. Реалното, емпирично време е толкова нужно, колкото да "подаде" познание за нещата, да положи въпросите, чиито отговор душата ще търси в метафизичното. "Безкрайният път" на познанието задължително минава през "задните дворове" на живота:

Стари груби коли сред полята,
ето ви по безкрайния път!
Като спиците на колелата ви
едносъщите дни се въртят.

("Коли")

В този смисъл лирическият субект у Далчев никога не е безцелен в земните си дни. Негова задача е да обходи скритите повици на живота и да съзре в неговата "безсмисленост щастлива" дълбоки екзистенциални опори - грях, болка, обида, несподелена любов, достигнати мечти и тяхното сгромолясване. Основните екзистенциални идеи у Далчев в повечето случаи са в обсега на болезненото, на утаената и приетата греховност, на изначално присъдената жестокост, разбиваща илюзиите:

Вечно и свето е само мъртвото,
Живото Живее в грях.

("Камък")

Смъртта не е екзистенциална смърт или "пограничната ситуация" на Ясперс, която е отъждествена със страданието, борбата и вината. Смъртта у Далчев е телесното умиране, разлагащата се ненужност на земното, с която се наторява идеята. От смъртта на емпирията се ражда свободният и познаващ Дух. Грехът на тъжния житейски път" е не толкова, че знае, колкото, че иска да знае. За да "знае", човекът у Далчев избира възможностите на грозното, чиито параметри са и естетически, и етически. Опустоиштелката-смърт е родила зловещите пространства на "разкривени болни усмивки", "локви от мръсна вода", "черен като въглен град", "ръждиви сенки", "по-чер, по-тежък става мракът/ и мойта самота". Телесните движения, с които "се зацепваме" за света, са парализирани, защото всъщност няма и отношение към телесния свят. Прозорец към душата, телесното, тленното, земно-проживяното в естетическите си измерения си остава грозно, зловещо, умъртвено-безплодно. Веднъж преодоляно, телесното може да си остане безсмислено, защото е отрязък от "пътя", миг на полагане на въпросите:

На годините бързеят всичко отнася.
И сърцето най-сетне умира.
С безразличие отминаваш врага си,
преставаш да искаш и дириш.

Срещнеш ли тази, която си любил,
не намираш какво да й кажеш.
Отдръпва смутено ръката си груба,
пред взора ти просека даже.

("И сърцето най-сетне умира")

Отговорът на екзистенцията се крие в душата. В онази, дето слиза от "синкавата вис" "с благославяща ръка". В крайна сметка смъртта е умъртвила тленното, за да роди душата. Смъртта е принципът на единственото разумно познание. Хората се раждат, за да умрат, казва Сартр в "Битие и нищо" и от това произтича усещането за нищожност и безсмислие на живота. Отхвърляйки телесните окови обаче, душата ще подири свободата си. Грозотата на тленното се прекрачва, загърбва, то е само стъпало към красотата на Духа, познаващ тайните на битието. В етическите си аспекти грозното у Далчев има друго лице - обаянието и прелестта на постигнатите прозрения. Грозните разкривени тела и затворени пространства със своята илюзорност са всъщност отвори, през които душата излита и търси философията на съдбата. Търси надеждата, втъкала се в страдалческите и жестоки земни дни:

- Ти, който и да си, бездомник
или юноша ослепял,
защо дойде да ни припомниш
жестокия ни дял?

Мълчим и денонощно работим
и чакаме по-светли дни,
а дните си вървят и ние,
кога ще заживеем ний?

("44, avenue du Maine")

Смъртта е родила. И е родила не какво да е, а търсещия човешки Дух, осъзнал, че за човешките тайни няма краен отговор - нито в небитието, а още по-малко на земята. И колкото в подобна констатация има тъга, толкова има и утешение, че човек се ражда не за друго, а за да страда и страдайки, да търси:

И нищо, че огнището ще стине
и зимата ще ни обгражда пуста,
ще населиме нейните пустини
със наште спомени и чувства.

("И зимата")

"Човекът е осъден на свобода" гласи още един афоризъм на Сартр. И свободата, като всяка отреденост, е бреме и задължения. Смъртта е родила свобода, но както понякога става, децата изяждат бащите си. Не смъртта е емблема на Далчевата поезия, а безкрайната човешка свобода на бродещия, искащ да знае Дух.

 

 

© Антоанета Алипиева, 1998
© Издателство LiterNet, 21. 02. 2004

=============================
Публикация в: Антоанета Алипиева "Четене на себе си", Варна, 1998.