ПОЕЗИЯТА ДНЕС - ГОВОР И МЪЛЧАНИЕ

Антоанета Алипиева

web | Четене на себе си

Обръщайки се назад към създадени вече художествени творби, критическият коментар върху тях установява не само заявената им идейност, но и това, което те премълчават. Премълчаното може да бъде лична незаинтересованост към различни образи на света, но може да бъде и част от всеобщата гршка на едно общество, което има позволени за описване и забранени за описване неща. Премълчаното е онова, което обществото не цени или пък се страхува от него. Мълчаливите, тихи полета на една литература са също тъй красноречиви, както и ясното, заявено, обвързано с определени идейни смисли слово. Когато обаче едно общество не пита кой говори и кой мълчи, а се интересува от това какво се говори и за какво се мълчи, лириката най-първо засвидетелства своята тематичност (още по-познато за нас - идейност) и след това - своята естетичност. Изнасянето на идейността пред естетичността е знак за една литература, че тя пряко участва в изграждането на историческите идеи, че обвързването й с реалните факти на деня е наложително. В този случай на литературата се гледа не само и не толкова като на духовно занимание, колкото на обществена позиция, насочена към отстояване и укрепване на глобални, не лични интереси - уж в полза на всички. Щастие е за един художник, когато границите на понятието "всички" побират екстремалните възможности на единението - щастие за възрожденците, възпламенени от родолюбието, за кръга "Мисъл", завладян от желанието да се вмести в универсалния мир на човека и т.н., и т.н. Озлоблението пък на бъдния ден към миналия иде тогава, когато зад "всички" се окажат не много, когато в една общност "всички" започнат да се зоват малцина, тяхното слово да се нарича "ние", а словото на другите да се потулва й обявява за мълчание. Такова общество се плаши и от сянката си, но най-вече се плаши от наложеното официално мълчание над другите. Да би било лесно и практически възможно, "всички" и "ние" биха изтръгнали езика и на мълчанието.

От петдесетина години насам обобщеният образ на българската поезия тегне от обществен говор. Лириката, която по принцип се отличава с най-ниска степен на обстоятелствена определеност, сега високо заявява желанието си да се обвърже с обществените и граждански процеси. Лириката удря крак в бойните редици на обществото, което гледаше (гледа включително и днес) на духовната сфера като на пряк или косвен продукт на един ред, съставен преди всичко от други социални дейности. Такива времена като цяло са интересни не със своята естетичност, а с бързата смяна на идейността, която за по-голямо удобство се предпочита да е еднотемна. Близкото на нас минало изкова удобна формула - т.нар. Априлско поколение, - чрез която се помъчи да канализира и словото, и темите, формула, според която "всичко" от живота трябваше да се преобрази във "всичко за новия живот" - идеологема и талант, творчески разнообразия и исторически директиви, вярност и бунт, интимност и гърмящи железни слова. С течение на времето и набъбването на обществото, да си от Априлското поколение стана престижно, чувалът започна да побира и други, по-млади имена, и нещата стигнаха дотам, че "априлци" взеха да се зоват всички съвременни поети, които държаха държавата да ги признае за поети. Вън от користта и конюнктурата, основното априлско ядро докрай пренесе и осъществи разместването на историческите пластове и детинското тържество на бедните момчета, несломимата виталност на селото, очарователната, първична вяра, че иде ново, справедливо време (като под справедливо човек винаги разбира своето добруване). Макар и измислена и използвана като държавна схема, Априлската формула легна и на нещо изначално, легна върху опиянението на родени поети, чиято природна интелигентност им пошушваше много истини но чиято първоначална необразованост и детинска възраст ги караше да гледат на революцията като на единствена стойност, според която всичко ще бъде възможно след нейното сбъдване. Прелестта на подобна мисъл идеше не от друго, а от вложената в нея страст, искрена и дълбока, страст за ново, надеждно, страст за себе си. От какъвто и ъгъл да погледнеш поезията на Пеньо Пенев, не може да не почувстваш инфантилното изначалие на чувството, че правиш нещо, без да очакваш нищо, че си вградил душата си в историята, като си забравил, че тя ще продължи. Светът съществува в конкретния миг, сърцето на поета е изстреляно в къс от историческо време, неподозирайки (бедното сърце!), че оптимизмът има и обратно лице - трагизъм. Така зададеният модел за света шества по поетите дълго време, но тези, които живяха повече от Пеньо Пенев, видяха и повече. "Всевластникът Живот" нашепваше, че всяко историческо време има свои неудобни факти, че да обслужиш един бог, значи да ощетиш друг, че, че, че... "Всевластникът Живот" е тъй богат и с богатството си тъй непредсказуем, битката на творческата индивидуалност с него е толкова трудна, че победите са редки, а пораженията - чести. Общественоангажираната поезия, опитвайки се да погълне мига, стигна и до властта - да управляваш мига, да забавиш мига, да го направиш вечност, защото ти си в него, да натикаш историята в мига. Да изковеш поезия-власт за близкото минало, значеше първоначално да влезеш в самата административна власт на държавата и идеологията, да проповядваш власт на идеала, а чрез идеала - власт и на себе си. Строгата линия между полезно и неполезно в литературата се изтегли като полезно за режима и неполезно за него. На литературата се гледаше като на нещо, съществуващо в държавата, а не в себе си. Затова поезията не само се съветваше, но и се контролираше от държавата. Бездънната и непредвидима човешка душа не се подлагаше на художествен анализ, а се гледаше като априорна идея, към която илюстративно се наслагваха фактите на деня. Стихосбирките "Избрано" на голяма част от поетите започваха първо с партизански и верноподанически творби, след което следваха интимните трепети на отделната индивидуалност и опитите да се осмисли светът като субективна представа. Безспорната предзададеност на режима омекотяваше противоречието между литература и практически живот и държавните администратори подкрепяха с властта си поезията, поезията подкрепяше властта им със себе си. Поетите искаха и станаха администратори. Заветът на Пенчо Славейков и Пейо Яворов, че поезията е власт на духа, остана като проблем само на литературната наука. Властта на поезията се превърна във власт на държавата. Това, което при Пеньо Пенев беше невинност, защото изкуството му нямаше претенции да бъде изкуство, при ония, дето го надживяха, стана виновност, защото една умишлена обща воля реши да отъждестви властта с естетическа автентичност. Железният юмрук на 50-те и 60-те години, стиснал тотално живота, изравни идеологемата с културата. Априлският пленум направи толкова, че каза гласно долу-горе следното: човекът, освен че е комунист, но и се люби, диша, възхищава се на морето, небето и земята. Това се нарече "правилна политическа и идейна насоченост на литературата и изкуството". През 50-те и 60-те години обобщеният образ на българската поезия беше загубил възможното си отношение към многопластовостта на живота и се бе превърнал в момент от практическото обръщение на властта към поданиците. Предизвикателно безполезното за духа в тази поезия се толерираше като полезно необходимо зло за държавата, неистината, като художественост, беше превърната в държавна стока - ако искаш яж, ако искаш - не, друго няма. Другото е мълчание.

Поезията обаче твърде скоро доказа, че макар и от сърце да я организираш, все ще кривне, по гладкото й тяло ще се появят подутини, заплашващи здравето на държавната власт. Поезията като такава неизбежно съдържа критичен момент спрямо всичко съществуващо, спрямо всички институции. Особено по време на тоталитарния режим на колективната, одържавена поезия-власт се противопостави друг, колективен протест срещу интеграцията, насилствено сплитаща и уеднаквяваща качествено различното. Така на колективния литературен ентусиазъм се противопостави друга говоряща колективна сила, казваща истини с обратен знак. Плюсът и минусът на държaородените от него духовни сфери. Плюсът на държавната идейност навлизаше в апогея на художествената си драма, минусът на държавната идейност още не я подозираше. След срутването на одържавената поезия-власт творчеството на онези, които я отричаха, също се лиши от смисъл. Липсата на враг не ги уплаши и те по навик продължиха да отричат всеки новопоявил се обществен говор. В разбунения исторически момент поетите, подвластни единствено на художествените си сетива, отново се обявиха за мълчание. Винаги е логично на говора да се отвърне с говор, а на мълчанието - с духовно съпричастие. Практическият разговор на одържавената поезия-власт с поданиците продължи да се смята за официален, но нови социални митове го подкопаваха, провокираха и накрая открито го отрекоха. Чудесно беше, че отрицателите ясно обявиха моралната недостатъчност на поезията-държанка, тъжното беше, че отрицателите се водеха не от страст, а от претенциозни опити да опоетизират пороците на другите. Обществото упорито потискаше истинската формула на твореца въобще - не само несъгласие с обществото, но и с всичко, що се зове константна, установена истина. Доказателство за това, че изкуството притежава една полемична, скрито практична страна, която атакува социалните неправди тъкмо чрез духовната си непрактичност и непригодност към реалните, съществуващи норми. Опит да се докаже, че творецът е вечно съмнение към всичко и че твърдата вяра към нещо е само власт над умишлени амбиции. Харизматичната власт на поетите-пророци продължи да се твори, защото тя осигуряваше на верните слава и плячка, но през 70-те и особено през 80-те години подмолните, но достатъчно силни вече нови тенденции обградиха подобни по-етични слова с неприятния, гласно продуман ореол на безнравственост. Думи като "вина", "грях", "корист", "нечист" бодяха творческата суетност и търпеливо подканяха за възмездие. Възмездието се чакаше не от някой друг, а от говорящите против държавната дейност, от всички онези, които знаеха, че при социалните трусове знакът минус лесно преминава в знака плюс. И когато възмездието дойде, оказа се, че няма победители и победени, лоши и добри, користолюбиви и честни. Защото победената одържавена поезия бързо и лесно прибра претенциите си, а нейните идейни отрицатели останаха да разчитат на мигновените, злоради и между другото добре осребрени стари и нови закачки.

Тоталитарният режим не можа докрай да удържи уеднаквяването на административния свят с поезията не толкова, защото си служеше със сила, колкото затова, че реалността изобщо не можа да достигне до съвременния стандарт и съзнанието като тенденция да се нивелира. Защото, както казва Теодор Адорно, колкото по-гладко съзнанието се приспособява към интегралната реалност, толкова повече се обезкуражава да надхвърли онова, което вече е. Щастлив факт за много поети, излъгани с надежди и преживели сгромолясването им. Но най-вече щастлив факт за онези, които никога не хранеха надежди и чиято дарба, самотна и непрактична, би била смазана от едно добре уредено индустриално общество. Защото да атакуваш пороците на времето е смела, доблестна гражданска позиция на твореца, но често пъти тя затъва в публицистична отмъстителност, в злобата и болката на деня, в хрониката на социалните страсти. Реалните факти трудно, мъчително се придвижват до своята художественост, смисълът им гъделичка струните на мигновени прочити, в които душата е несвободна от наслоенията на конкретността. Това явление не би било толкова достойно за коментар, ако зад него не прозираше желанието на съвременната българска поезия и нейните критици да създадат достоверен образ на реалността, потискайки фикциалносттa. Читателят трябваше да се лиши от художествената свобода спрямо поезията. Зад това желание освен волята за власт над деня стоеше и забравата, че по принцип поетът никога нищо конкретно не утвърждава, затова и никога не лъже. Днешният ден осъди миналия ден, като го обвини в стремеж към тотална конкретност на времето и фактите му - нещо, което може да се назове по друг начин: публицистичност на творчеството. Публицистичността беше поддържаният жив диалог с публиката, идейността (за държавата или против държавата) завладяваше митологемите на обществото, а естетическите търсения на времето канонизира като мълчаливите тихи полета на поетичната духовност - до тях широката публика се добираше трудно и случайно, с тях се съпричестяваха само посветени. Поезията като опосредствена функция на фундаменталните социални процеси в съзнанието е по-занимателна със своята злободневност, отколкото поезията като функция на духовността. Парадокс изобщо на изкуството, според който конкретната гражданска или социална идея е често пъти по-възнаградена от съвременниците, оглеждащи себе си и времето в литературата. Така и Стамболов като поет е бил по-популярен от Ботев, Полянов по-четен от Смирненски и Христо Радевски, а Антон Попов е бил смятан за по-талантлив от Вапцаров. Липсата на оптимални фактологични реалии в една творба винаги води до сериозни размествания между времето на създаване на текста и времето на неговия прочит. И повече печелят онези творби, в които времето на създаването се е опитвало да се прехвърли в бъдещето, моментните реалии да се наслоят с вечност. Стара, банална, изтрита истина, но тъй трудно постижима. Още повече че никой поет приживе не може да си даде сметка как точно е омесил своето собствено хронологично, фактологично, измерено от господстващите нравствени критерии време. Остава само надеждата, че ако днешният исторически момент те е премълчал, утрешният може да те превърне в културно и естетически значим говор. Една от малките тайни надежди на съвременната българска поезия, изпъстрила своето тяло с тихи, мълчаливи, подканящи с духовността си полета - оазиси сред кървавите рани от грях, вина и корист. Защото общественото мълчание в поезията е често пъти говор на художествеността.

© Антоанета Алипиева, 1998
© Издателство LiterNet, 21. 02. 2004
=============================
Публикация в: Антоанета Алипиева "Четене на себе си", Варна, 1998.