ПЕЙЗАЖ - И ЗАД ПЕЙЗАЖА СВЕТЛИНА
(Петър Караангов)

Антоанета Алипиева

web | Четене на себе си

Емоцията може да роди истината, въплътена в чувство, в безмълвна увереност, но не може да я изрече. Думите се редят, но дълбочината на смисъла им е не в намерените точни констатации, а в усета за "корена", за "непресъхналото минало", в долавянето на бълбукащия глас на утробата. Затова, когато се срещнеш с поезия на изявената емоционалност, не вярвай на думите й, а я обичай като самотна и безпределна измама. Такава поезия ще те обгърне и ще те роди отново. Животът, и четецът заедно с него, ще преминат през утробата й и ще дадат плод - плода на дълбоката, непогрешима интуиция на топлината и раждането. Не да твориш, променяйки и действайки, а да съхраниш света, вчувствайки го.

Затова и лириката на Петър Караангов има необичайна и красноречива емблема: "Ах!" Това "Ах!" изригва спонтанно в цялостния поетичен контекст, от лоното на "Ах!" излита красотата на живота и радостта, че си жив, процежда се изумлението пред сетивния, светлинен образ на света. Битието е колкото реалност, толкова и преобразуване на реалността в мечтание, в усет за цветове, дъждове, поляни и снегове, говорещи не единствено със своята символика, а бележещи живота чрез различни емоционални състояния. Нещо странно - изживяването на чувството в едно стихотворение у Караангов е изживяване на цялостната екзистенция. У повечето поети-пейзажисти пейзажът е начин да се заявят законите на реалното време и реалното чувство. При Караангов пейзажните визии са изтръгнати от миналото, от "моята история" и разпръскват бляскавите си искри във вечността на живота. Времето в отделните стихотворения начева като конкретност и мигновено се разтваря в безвремието на чувството. На практика светът като минало, сегашност и бъдеще присъства цялостно във всяка отделна творба, светът се вмества в чувството и от неговата измамност се ражда и интуитивната истина за човешката цикличност:

Есеннозлатни лопени
никнат пред твоите залези.
Ветровете
              бели облаци
по небето високо търкалят.

Реките ти - бели змии,
смучат гръдта ти
              зелено везана.
Струма с горчива вода
мие белите ти глезени...

Сляпа майко, бяла Беласица,
блага билка на маята рана,
дъждове те миха,
              отнасяха,
но коренът ти остана.

("Беласица")

Човешкият живот се върти в сезоните на времето. Символиката, изразяваща постепенността на битието, е универсална - пролет, лято, есен, зима, - а в чувството за всеки един сезон се вплита и усещането за изминатия път. Няма събития, няма присъди - "Ах!", лятото е зрелостта, есента е тъгата, зимата е краят, но не съвсем, защото "сезоните преминал,/ твоят глас/ остава чист като вода зелена", защото "... в тая неизбежна зима,пак си припомням оня лозов рид/ и заекът прострелян, още топъл/ в засъхналата есенна бразда,/ и съботното стъмване над Хотово/ с невероятна вечерна звезда..." ("Има време"). Има време, защото краят възвива към спомена, а то ще рече - към началото, и всъщност край няма, има натрупана светла тъга, че животът е превалил, но какво пък, залязвайки, животът не значи смърт, а пак начало:

Земя със слънце, с топъл юг,
с история неумолима,
аз питам себе си оттук
дали си сън, или те има!

Ах, има те! И остани
в замислените, вездесъщи,
във неизменните жени
пред портите на твойте къщи.

В шума на вятъра, в пръстта,
в една изтичаща пътека,
във звуците на радостта,
в мълчанието на човека...

("Минава лятото")

Пейзажът у Караангов не е оръдие на сантименталността, той даже не е и класическият "пейзаж на душата". Пейзажните образи са тъй наситени с чувство, че се превръщат в мисъл, която обхваща не само личната проживяност, но цикличното разрушение-сътворение на живота. Това, че превръщаш природата (а чрез нея и себе си в тревога, в задача, е възможност душата да се роди отново, път е към метафизическа обзетост, чрез която съграждаш целостта на света. Сетивата са дотолкова сетива, че само се назовават, но заявената им предметност е маска, криеща самопознаващия се дух на естеството. "Колелото" на календара навива утешителното, поето със сетивата усещане, че "винаги във нечий край/ се крие нечие начало". Затова и чувството се напластява в мисъл-съзерцание, която не се нуждае от доказателство. Да си въобразяваме космическия ритъм е най-естественото предназначение на съзерцателния пейзаж у Караангов. И отделната, самотна душа не тъжи, защото, чувствайки, знае, че:

Дъждът преди да стане сняг,
ще иска всичко да изтрие:
дървото, птицата, града,
а може би - и мен самия.

.......

Но аз от думи ще създам
отново тоя свят. Отново!

("Есен")

В проявения чрез съзерцанието свят има скрит, съкровен логос, изкристализирал в лятото. Лятото е онзи зной на житейското чувство, в който човекът усеща зрелостта, пълнотата, "средата на хляба". Зноят набъбва до "огнена съдба", до разтваряща утробата земя, жадна за ласка, за плод, тучна, сочна земя, върху която всеки личен жест е витално-езическа всеобщност, всяка помисъл - сетивно, чувствено въплъщение на екзистенциалното време: "Какво е ля-тото? Едно усилие или/ димящ разчупен хляб в средата на живота?" ("Късно лято"). Пейзажът се нагрява до жежко, светлината "избелва" цветовете, чувството се сгъстява до праобраз, от дълбините на който езическият човек, чувствайки, и чувствайки-знаейки, пребъдва във вечността:

Изтъняха ленените ризи
на спокойните пастири.
И стадата вече слизат
по горчивите баири.

Дъх на борина и хвойна
ще изпълни къщите.
А жените, чакали достойно,
със мъжете си ще се прегръщат.

А пружините ще пеят звънко.
И нощта ще бъде блага.
Кучетата със опашки тънки
мъдро ще лежат пред прага.

("Август")

Лятото - големият, дълбок прасмисъл на битието, лятото - истинското, светло, топло раждане и писъкът на живота, лятото - безпределната надежда на човека: "И така ще свърши лятото -/ с нов живот и нови смърти", лятото - "Ах!, има те! И остани" като тържество на вселената. След лятото и есента, и зимата са тъжни, но не страшни.

Съзерцанието застива в отделни сезони, превърнати от поета в пазители на екзистенциалното време. В границите на тези сезони лирическият човек не задава на паметта си задачи, а се доверява на органичната й работа, която задържа всичко, струващо си да се задържи. Важното в художествените образи е не характерът, нито изразът, а неволното удържане на изпитваното чувство, наситено с изстрадана проживяност. Чрез съзерцанието думите стават необятни, напускат своето бедно първоначално определение и изсипват лавина от усещания, пронизани от болка, тъга, радост и светлина. Някъде дълбоко, на дъното, бълбука драмата на провървения човешки път, но "горе", във видимите фойерверки на изригващото светло чувство всичко е съзерцателно-овладяно, константно като съхранена илюзия на сетивата:

Перуниково синьо цвете
омагьосало е ливадите
и текат, текат към дерето
весело-мътни вади.

Бялата къща глинена
вървяла, вървяла, вървяла -
цялата земя минала,
под баирчето спряла.

("Лазарки")

Сетивността на пейзажните образи у Караангов разлага цялостния пейзаж на материализирани, наситени с цветове и звук щрихи, но съзнанието "спасява" своята цялост като превръща тези образи в светло средоточие на одухотвореността. Поетът е този, който трябва да освободи скрития в тях смисъл и зад напластяващите се пейзажни щрихи да усети, да "види" ритъма на естеството. Светът израства от мигновени, запечатани, сетивни видения, които зад своята краткост и измамност крият дълбините на уловената с душата си природа. Субект и обект се сливат в езическа, витална еднозначност:

Градчета - селения наши,
гризат на баирите утробите.
Баирите светят прашни
като училищни глобуси.
Планината е справедлива -
отстъпва правата свои.
Лапад и зла коприва
търсят нови устои,
та в долове зли и тъмни
да скрият стари закани.
Но вече рано се съмва,
звезда избелва рано.
Мартенско слънце грее.
Долът дими отчаян.
Преспите вече тлеят -
зимата е към края.

("Кукери")

По правило пейзажът у Петър Караангов винаги "приютява" в своите граници човека - жив, представен като плът и кръв, като конкретност на изживяното чувство: "Ах, този странен съд - земята,/ във който хората живеят!" ("Вятър в пейзажа"); "Вървя покрай тополи възрастни, ужасно бързам, бързо тичам.../ Парчета от ливади сблъскват се/ и къс небе над мен се свлича". ("Жълта къща, зелени дървета"). Но не човекът със своето тяло и телесен динамизъм са център на пейзажа. Енергията, силата на човешкото тяло и съзнание преливат в съществото на сетивните пейзажни образи и ги насищат с духовност. Чрез човека реката, къщата, дърветата, брегът се сдобиват с чувство, с цветове, с говорещ, потаен смисъл. Фибрите на природата пулсират, разтварят се, дишат, човекът потъва в нейното лоно и възхитен и изумен - "Ах!" - всъщност я ражда чрез душата си. Съзерцанието е спряло пред архаиката и безвремието на живописни багри, човекът е последователно душа и тяло, тяло и душа. Илюзорният свят на чувството концентрира покоя и чрез покоя - уловената съдбовност:

Бяла улица -
бяла река.
Капризи на времето. Изненада!
Дръпнеш пердето внезапно с ръка -
зад прозореца
сняг пада.

Така
между двама ви
в миг незнаен
премине дума,
от която боли...

И горчиво разбираш,
че в тихата стая
между вас вече
сняг вали.

("Зима")

Покоят, като постигната, овладяна философия на битието крие зад своя окончателен отговор дълъг и драматичен път. Защото във вечния поток на съществуването е трудно да се отървеш от относителното, временното и конкретното. Вечните закони на вселената са зададени веднъж завинаги и добирането до тях означава покой. Тогава вече различните обективации на света ще бъдат само "дрехата" на истината и под тази "дреха" истината-покой ще свие тялото си, изтъкано от няколко прости и вечни правила. Те са получени чрез устрема на екзистенцията. Чрез неговото нарастване и борба правилата се сдобиват с вътрешната си и най-необходима форма. При Караангов чувстването на покоя е, което създава вечността. Никакво преклонение пред фетиши, никаква интелектуалност на изживяното ТУК и СЕГА. ТУК и СЕГА са езическата пребъдност, познаваща покоя и правилата му лице в лице. Географски белязан като израз - Беласица, Струма, "тържествената земя на България", Мелник, Тракия - пейзажът у Караангов е всъщност дълбоко анонимен като предадено от дъното на вековете прачувство на езичник. Затова и завършеният, готовият пейзаж е пейзаж на обхванатия покой, оставил зад себе си драматичното търсене на истината. Истината е намерена от предците, препратена е на потомците и спокойното съзерцание е неин глас и нейна радост.

Човешкото Аз в пейзажната лирика на Петър Караангов никога (и то интуитивно) не се запретва да поддържа някакво рационално разпределение на света - "безсилието" на рациото е и специфичната дарба на поета-пейзажист. Обичайки нещата от света, човек се научава да възхвалява света. Съзерцавайки пейзажа в неговата най-първична, оголена отвореност, човекът прозира светлата му безпределност и неизменност. Човешката подредба и организация се вгражда в хоризонта на природата. Чувството е по-сигурно нещо от езика. Думите могат да назоват само най-общи видове вътрешен опит. Чувството е това, което обхваща по-дълбокия слой от същностна информация, и толкова по-добре, когато чувството намери своя най-верен езиков израз. Спокойното, ясно, кристално и уверено в себе си съзерцание на природата у Караангов е естественият символ на почувствания, проживения пейзаж. Само така самотата на човешкото Аз може да се превърне в разговор между всички човешки същества. Само така личната, изстрадана пейзажна символика става всеобща радост или печал. Чувството се превръща в тъкан, плетка от органично взаимозависими и взаимоопределящи се напрежения и разпади. При Караангов пейзажът и символизираната чрез него съдба се разлагат в усещания, светът се завърта в едно изумително, светло "Ах!", събрало в себе си потоци, човеци, планини, "пърхане на яребици", "храсти с тънки заекови косми...". И "Ах, навярно: утре/ утрото реалистично" ще изтрие всичко това, но никога, никога не ще погуби това човешко "Ах!", което преобразява измамата в истина, илюзията в сладка, вечна, непобедима и одухотворена чувствителност.

"Ах!" и светът се пръска в искри, "Ах!", животът минава, но "коренът", "Кръвта" остават, "Ах!", какво от това, че има тъга и залез, когато "Ах!", няма да умра:

В тишината намирам звуци,
мед - в пустите цветове,
населявам улиците с каруци,
къщите - с гласове.

("Внезапно лято")

© Антоанета Алипиева, 1998
© Издателство LiterNet, 21. 02. 2004
=============================
Публикация в: Антоанета Алипиева "Четене на себе си", Варна, 1998.