ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
(Валери Петров)

Антоанета Алипиева

web | Четене на себе си

Да изповядаш живота си, значи да отключиш решителни събития, да ги дариш с максималност, да ги превърнеш в център, излъчващ "моя свят". Да се изповядаш, значи да активизираш споменни случки, визии, тръпки, да превърнеш лъжовността на живота в истинни факти, даряващи утешение, блаженство, мир. Разбрал, че в настоящето си друг, принуден в другостта си от "тази завист" и "тази злоба", искаш да се изповядаш, но не за да се разкаеш, боже мой, не, а за да дадеш образ на една изживяна внезапност, на нещо като че само извършило се. Да отключиш тази внезапност и да я представиш като битие:

Какво още там дириш, остаряло момченце?
- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.

("Ключето")

Цялото творчество на Валери Петров е демонстрация на това, как лирическият субект възвръща живота от детинството. Още по-добре, ако настоящият миг е изгубил смисъл и тъкмо чрез детинството... си набавя смисъл. Субектът безгрижно загребва събития от миналото и възстановява - "Давай ухото си черно и чуй?" - криволиците на въображението си. Окръжаващата действителност се очовечава, субектът прехвърля на вещните тела своите собствени качества, приписва им живот, човешки чувства. Цялото настояще се отнася към "имало едно време", в което светът се подрежда изначално и случилото се е образец и за бъдещето. Битието се разгъва в събития, които не са и събития, а възстановени емоционални припомняния, превърнали реалното в иреално, унищожили времето и придали му сладостта на овечностената внезапност. Всяка визия у Валери Петров е визуален и отелесен миг, просмукан от цветове, ясни форми и в своето наужким е в същност истина, която не подлежи на проверка още по-малко на съмнение:

А вънка пара дъхат хората,
скрипти снега, звънти псувня
и тримата мъже се борят
върху огромната свиня.

.......

И коледно-жестоко туй е,
и те се смеят с гърлен глас.
Свинята хърка. Тъмна струя
в миг удря в бляскавия тас.

И със опашница извита,
тъй както тялото й бе,
душата на свинята литва
пембена в синьото небе.

("Палечко")

Светът се разгъва в епизодични емоционални проблясъци, в които обикновеното, делничното става ужасно важно - "но със присвити очи погледни ти/ и ще откриеш безбройни неща", - става форма на отприщеното въображение, родило пълноценния живот. И не случайно всички важни, важни, наужким-истини неща у Валери Петров се случват на пътя. Пътят е фигура на откритието, на внезезапното преобразуване на лъжата в истина, на обикновеното в чудо, на неодухотвореното, всеобщо за всички в приказна алегория на изведнъж изпречилото се видяно по-чувстване. Така обикновеното се сдобива, облепва с вяра в своята необикновеност, превръща се от частно, единично във форма на колективното съпреживяване. Станало приказно, видяното-изживяно-случило се е вече повторяем образец за едно бъдеще, което никога няма да излезе от детството, от неговата внезапност, трансцедираща реалното в иреалното. Мъдростта на детството е мъдрост на битието:

В раклата стара с лалетата сини,
с птици и шарки от чудна страна
срещнах случайно след толкоз години
стара познайница - книжка една.

.......

Де сте вий, мириси, нощи предишни?
Де сте вий, трепети от младини?
Кой ви заключи със книжките скришни
в пъстрите ракли на детските дни?

("Детинство")

Пътят е пространство не само на откритието, но и на очакването. На пътя битието върви в своята пъстрота, пълноводие, но лирическият субект не се интересува особено от обективните обяснения на очевидното. Очаквайки, той открива, че целият външен сетивен опит се изразява чрез вътрешни психични състояния. Пътят няма начало и край, никой никъде не пристига, пътят е форма на самия живот, който трупа визуални внезапности, приказни мигове на реално-нереалното, празнични сцени на житейския театър. Истината-лъжа е показана чрез ред от самогенериращи се внезапни картини, при които мнимото изисква действителното да се покаже чрез него. Мнимото у Валери Петров е максимална изява на действителното. Сегашното изразява миналото. Затова и мъдростта се търси в традицията, чийто еквивалент е старостта. Старци, "моят дядка" с "флотски мустак", "седем вуйчовци с бели капели", "десет лели, развели омбрели" знаят всичко за света, за младостта и смъртта, за болката и радостта. Потънал във вечното си детинство, лирическият субект върви по несвършващия път на внезапните открития и се учи от мъдростта на тези преди него. Истина-лъжа е вечно повторяемият живот и нищо друго не ни остава като утеха, освен да вървим по пътя и да разкажем за радостта и мъката, за греха и прошката, разкаянието и надеждата, да разкажем за тях като в приказка - утешително, мъдро, наужким-реално:

"Младост, младост!" - усмихват се тримата приказни старци,
лули пушат, потънали в тайна една философия,
и пътуват от Горно, от Средно и Долно Камарци
да свидетелстват нещо по някакво дело във София.

"Младост"- глади мустак с пожълтелия косъм на заек
селски даскал, билкар, фотограф, препаратор на птици;
и се смеят четирма войници в еднаквия шаек
и със зъби еднакви във бели жестоки редици.

А във ъгъла - ти. И ти слушаш войника ругаещ,
гледаш калните пътища, тежкия въздух миришеш
и седиш, и мълчиш, и във страх, и във трепет мечтаеш
как със гъсти и пъстри слова всичко туй ще опишеш.

  ("На път")

Пътят не съдържа нито раждане, нито смърт. Младост и старост безболезнено се взаимопроникват, оплитат се в единна сладост от живота, превърнат в пъстра сцена, през която преминават тръгнали занякъде хора. Обективът на лирическия субект отказва да проследи житейските драми или радости, а се съсредоточва в един визуален миг, в който невидимото се представя като видимо Друго. Случайното, чрез скритите си тайни, става много важно, става самият смисъл на екзистенцията, която не предполага промяна, еволюция, сривове или подеми. Един делничен жест концентрира в себе си сгъстена, наситена емоционалност, претендираща за битийна важност. Случката, от своята обикновеност, възправя контурите си до приказно-условното, пренебрегващо всякаква процесуалност, продължителност, подредба. Случайните-внезапни случай, жест, поглед, мисъл се оказват съдбовно важни за света, без техните емоционални пробождания животът ще заглъхне в сивота, в тъжна материализирана истина, която, лишена от неистината, не означава нищо. Константното, обичайното, делничното трябва да се облепи с могъщата сила на въображението - преобразуващо, раждащо, животрептящо, импулсиращо самото битие, непозволяващо на живота да прелее към смъртта. Хора, животни, стихии, вещи преорганизират себе си в пъстър карнавал, в който случка или жест бодват с мигновената си внезапност и възвестяват триумфа на непобедимия живот:

Навярно имаш във окото нещо,
навярно, скрито някъде зад лещата,
стои парче от кривото стъкло.
.......
"Excòlsior!" - си вика термометъра.
От облачето блясва розов дъжд.
Един човек не взима в сметка ветъра
и гони свойта шапка двайсет метра,
засрамен и усмихнат наведнъж.

Онуй семейство се фотографирва,
Родителите с двете си деца.
По-малкото го плесват да е мирно,
след туй се карат върху туй обширно
и снимат се с усмихнати лица.

("Iuvenes dum sumus")

Лирическият субект у Валери Петров започва да произвежда своя реалност. Оживелите път, стаи, градове разпукват и преструктурират границите си, омесват се с безименния битиен персонаж и всички заедно "разказват" "тези случки безчет", в които сегашното е едновременно минало и бъдеще, в които за смъртта се е чувало, но смърт не се е изживявала и не се познава. Оживелите пространства протягат себе си до вечността, населяващите тези пространства никога не се преобличат, не надяват или свалят маски, не се крият зад карнавалните шарении. Населяващите хора-вещи и вещи-хора само погромяват различителните линии между реално и игра и безпроблемно прекрачват в територията на въображаемото, което е изяло време, материя, видимост и е направило от внезапното откритие триумфираща ювелирна духовност. Сам лирическият субект е всичко - наблюдател, разказвач, оценител - и всички - "аз Дик съм!", "Том съм тогаз!", "Педро (Аз!) и Евзебио (Аз!)". Превърнал видяно и чуто в игра, лирическият субект умъртвява времето, обезглавява смъртта и споява всичко в могъщо-крехката паяжина на мига:

Сякаш спрял е на дните вървежа
в тази гостна от прежния свят.
Аз я знам все тъй здрачна и свежа,
макар там зад прозрачната мрежа
да жужи сгорещен следобяд.

Нейде бие часовника стария,
онзи, който на баба ми май
в санстефанската още България
й се паднал - да, да! - на лотария
на военния коледен чай.

("Край синьото море")

"Имало едно време", когато произволното се превръща в необходимо. Светът и ситуациите в него се отдалечават от обикновеното и се подреждат в слово, о-въплътено в пластически подвижни фигури - внезапни като поява и изчезване. Оцветеният, о-мирисен и раз-движен персонаж от хора-вещи и вещи-хора възвеличава вечното детинство, превърнало своето наужким в житейска философия. Потопен в това безгранично детинство, лирическият субект е само настояще, лирическият субект за миг се персонифицира в какво ли не и се превръща в устрем на един "сюжет" от жестове, който обаче не позволява умножение, повторение. Илюзията се оказва миг от осезания, прекосявания наужким, които събират житейските случайности във възел и изтласкват от баналното смисъл, дух и красота. Лирическият субект е моторът на този "сюжет", който е отхвърлил старостта, отчаянието, болката и съмнението. Субектът "разказва" за видени жестове и чути думи, в които човеци, вещи, абстракции не са те, а са функции на въображението, на превъплъщението в наужким.

Пространството у Валери Петров е винаги гранично, непозволяващо на хора-вещи и вещи-хора да се разотидат, да се върнат в сивата реалност, да се обезсмислят в повторяемото. Пространството удържа илюзията, трептяща от надеждата, че един ден някоя дума, жест, мирис или цвят ще съумеят да изразят всичко. Затова видяното и чутото не се обясняват, те се вместват в граничността - релефни, шарени, движещи се и... лишени от дълбинност. И тъкмо релефното пространство е гаранция за несвършващата илюзия, за безконечната детинска игра, искряща от радост: "и щом тръсна косата си - пясък,/ щом се близна по рамото - сол"; светла като:,Докле сме млади, ах, докле сме млади,/ надеждата е с нас". Пространството се изпълва с илюзия, с "лека, свежа, звънка" "лъжа", взривяваща радостни, утешително-оптимистични констатации, опустошаваща реалното и въвеждаща в сърцето на фикцията приказната иреалност:

А възвишените слова
нима е нужно да ги пъдим?
Не сме ли ний и онова,
което искаме да бъдем?

.......

и нито утре, ни след дни
повторна среща тук да няма
и дълго да ви пияни
таз нощ на двойната измама!

("Под бледо небе")

"Имало едно време", когато "И живота си чувствам как е минал през мене/ в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене". "Имало едно време", когато лирическият субект, преобразяващ сивотата в бляскави каскади от искряща духовност, самоотвержено се е наел: "докрай, додето разцъфтите,/ ще мъкнем влагата към вас!". "Имало едно време" на вечното детинство, когато

и мисли, никакви на вид,
чудесни стават под перото,
и погледът ти е открит
за хубавото и доброто...

("Спокойствие")

© Антоанета Алипиева, 1998
© Издателство LiterNet, 21. 02. 2004
=============================
Публикация в: Антоанета Алипиева "Четене на себе си", Варна, 1998.