Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕЛИТЪТ?... В БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ

Антоанета Алипиева

web | Четене на себе си

Единствените (май и до ден-днешен) в литературата ни, които бранят идеята за елитарност на изкуството, са творците от 90-те години на миналия век, и още по-точно - кръгът "Мисъл". Тяхната елитарност е оразличаването "до обратност" от предходниците им и по същество не почива върху никакви традиции, а е по-скоро комплексиран опит изведнъж да бъдеш, да станеш нещо, което никога не си бил. Реакцията на кръга "Мисъл" срещу всичко онова, което се изчерпва с идеята за българското и общественото, е неистова: "... всеки проповедник на идеали, всеки ратник за правдини се превръща сякаш по някакво чудо в неразумна твар, щом стане активен обществен служител..." (д-р Кръстьо Кръстев - "Българската интелигенция"). Но и другите, "неелитните", не се да-ват, съпътствайки елитната естетическа линия на "Мисъл" с широко платно от художествени творби, критика и публицистика, където идеите за българското и общественото дори не се и бранят, а съществуват в своята естествена нужност, задоболябайки насъщни потребности на публиката. "Мисъл" мислят себе си само като духовен елит - те нито са богати, нито аристократи по традиция, нито пък им е много ясно как духовната им елитарност ще се унаследи от тези, които идват след тях. На Пенчо Славейков не му е много приятно да приеме новия духовен елит - символистите, нито пък символистите декларират, че произхождат от 90-те години на миналия век. Идеята за елит се е обявила, но не е нито приета и разбрана от "другите", нито пък е ясно изживяна от самата себе си. Обективността на елита се подменя с интуитивното внушение и самоафиширане. Излиза, че тези, които се мислят за елит, никога не успяват да убедят "другите" (срещу които възроптават), че са такива и по същество съществуват паралелно с тях, без да могат да организират културното и литературното пространство в център и периферия, без да успеят да наложат единно мнение кои са елит и кои - не.

В тази статия идеята за елитност в литературата не се изгражда върху цялостния подробен облик на българската поезия, в който се включват и множество провинциални усилия, уточнени с конкретен топос - например; старозагорски поети, поети от Русенския регион и т.н. Елитът като възможност или невъзможност се търси в националнозначимите поетични имена, представящи физиономичното лице на българската поезия. Съдържанието на думата елит се мисли като постигане на вътрешно културно господство спрямо световете на другите и като налагане на всеобща увереност, че към поезията от дадено конкретно време може да се приложи йерархична подредба.

А от 20-те години на XX век нататък идеята за елитарност се размива в незатихващо естетическо, идеологическо, културно разнообразие. Излиза, че в новата българска литература поетичният елит е само желание на някого да се самоизяви като такъв и да вложи в елит съдържание, което той си науми.

В началото на този век списание "Златорог" отстоява идеята за елитарност, разбирана като обединение на всички стойностни естетически прояви на родната ни литература. Повече от две десетилетия подобна заявка за елит ще се окаже плодотворна, защото почива върху съчетаването на разнородности, докато списания като "Везни", "Нов път" или "Хиперион" разчитат на по-тесни естетически или идеологикообществени предпочитания. За "Златорог" и до ден-днешен важи социалният мит за сбъднат елит, тъкмо защото обединението тушира усещането за пренебрегнатост и недопускане. Нещо повече: от другите списания преливат автори в "Златорог", но "Златорог" автори не напускат. Оформя се нещо като висока линия в българската литература, но в сърцето на тази линия заложена мисълта за общност и демократичност, за възможността да бъде допуснат всеки, за когото се прецени, че отговаря на определени условия. Подсъзнателно новата ни литература никога не се е мислела като унаследеност на естетики, духовност, натрупаност. Стабилитетът на високата литературност на "Златорог" бързо се погромява от неочаквани исторически събития и златорожци повече не могат да се обединят и съберат силите си наедно. Елитът като идея (независимо от различните мотивации) замлъква.

Липсата на унаследяващ се литературен елит у нас и на постоянно разграфено литературно пространство като център-периферия води до една специфична особеност в съвременната българска поезия - отчетливо забелязващата се граница между спонтанно и умозрително, интелектуално. Спонтанно и умозрително присъстват в това изследване не толкова с някаква интуитивна обосновка, колкото с желанието да положат своите граници чрез определени типове културна закодираност. Спонтанно ще рече онези унаследени културни напластявания на патриархалната култура, които са традиционни за етническия ни облик и които никога не са имали претенцията за елит, по простата причина, че защитават проверен колективен опит и са общи като възприемателна възможност за всички. При спонтанното емоциалността се оказва философия, според която към живота винаги има отношение - в съгласието с него или в отричането му. Умозрителното предполага онзи миг, когато общността е осъзната като проблем и индивидът вече започва да осмисля собствената си социалност. Умозрителното се занимава не с природните образци на поведение, а със знаците на социалността - институции, културни, политически, научни емблеми и т.н., както и с индивидуалното им преживяване. Умозрителното може да се изкуши от идеята за елит, защото то по принцип почива върху организацията на социалните механизми, които освен всичко друго имат и задължението да йерархизират обществото в различни видове йерархия.

Събитието 9.IХ.1944 г. заварва една литературна панорама, в която отделни литературни кръгове съществуват равноправно и идеята за елит няма особено значение. Левият печат изцяло е отрекъл елитарния "Златорог", а пък "Златорог" съпътстват не по-малко сериозни като естетическа цел списания - "Българска мисъл" на Михаил Арнаудов, "Изкуство и критика" на Георги Цанев, "Философски преглед" на Димитър Михалчев. Рязката смяна на един социум с друг води и до рязка нужда за оразличаване от предходниците. Идеята за елит е нужна дотолкова, доколкото да се заяви граница между тези поети, които бранят с творчеството си новото общество и онези, които не го правят: "Най-високото равнище, към което трябва да се стреми нашата социалистическо-реалистична литература, е животът в неговото социалистическо развитие, в ония най-големи дълбини, които са достъпни само на комунистическото виждане и чувстване, които, отразени в изкуството и литературата, дават именно най-дълбоката възможна и позната досега художествена жизнена правда" (Георги Димитров-Гошкин, "Животът - вечният критерий на литературата").

40-те и 50-те години на XX век се отказват външно от идеята за поетичен елит и въздигат идеята за литературата като авангард на работническата класа. Това автоматично води до калкирана поетична схема, която не може и не бива да се разчупва. Схема, която със своята неоспорима твърдост подсъзнателно довежда до самодотатъчността на елита, отъждествен обаче с конкретната пролетарска идеология. Литературната разпиляност (или литературната равноправност?) от миналото е организирана в железен ред, чиито стражари са идеологема, държава, литературна критика - всичките преплетени в здраво кълбо, което се стоварва връз главата всеки, дръзнал да прекрачи територията на позволено-изискваното. Но тъкмо отвлечеността и чистотата теоретичното усилие, могъщата предзададеност на теми и идеи превръщат този елит в жертва на собствената му абстрактност. Той се оказва ориентиран само към комунистическата идеологема - т.е. към една действителност, която е осакатена част от всеобщия човешки опит. Идеята за елит постоянно чувства своето неизпълнено съдържание.

Спонтанното е преоблечено като просто, ниско и вредно. Писателят, пояснява Камен Калчев, "трябва да бъде, образно казано, и стоманолеяр, и миньор, и философ, и физик, и тракторист, и партиен работник". "Под формата на лъженоваторство и модернизъм някои поклонници на капиталистическото изкуство искат да развяват стари, парцаливи знамена на отдавна умрели и потънали в забрава литературни школи и школички. Това няма да стане! Ние сме нащрек срещу такива бухали..." (Изказване пред VIII конгрес на БКП).

Умозрителното е стегнато от конкретния идеологически опит, пропил всички механизми на обществото. Умозрителната поезия е авангард на обществото, пророчески отправен към бъдещето, като между "сега" и "бъдеще" няма никаква разлика. В този си ограничен като схема вид, умозрителната поезия, въпреки че се е отказала от думата елит като вредна, намира начин да се самообяви за такъв и използва изрази като "най-видни представители на българската поезия". И се изрежда списъкът на "видните" (разбирай елитни) поети: Д. Полянов, Кр. Кюлявков, Хр. Радевски, А. Тодоров, Н. Ланков, Мл. Исаев, Ламар, Венко Марковски, Кр. Пенев, Л. Стоянов, Н. Хрелков, В. Ханчев, В. Андреев, П. Матев, Г. Джагаров, Д. Методиев, Б. Божилов. Н. Фурнаджиев, Е. Багряна, Дора Габе и т.н. Забележително е, че поети като Фурнаджиев, Багряна, Дора Габе се оказват "видни" не за друго, а защото са посветили творби на социалистическото строителство. Литературната критика, която като специализирано четене не е гаранция за налагане на елита, бди за правилността на четенето, но най-вече бди за правилността на родилите се по това време художествени творби. Нейният полицейски надзор е отчаяният й и невъзможен опит да представи идеологически пропитите произведения (и себе си с тях за елит.

Елитът (назоваващ се "виден", "изтъкнат", "правоверен") показва безкомпромисен стремеж към домогване до престижна еднаквост. "Литературата, заявява Димитър Методиев, ще способства за още по-широкото разгръщане на новите търсения в областта на формата върху единствено правилната основа - като търсения на средства за повишаване силата на въздействието на комунистическите идеи в художественото произведение." (Изказване пред VIII конгрес на БКП.) Лозунгът "По-близо до живота, по-близо до народа" и тогава, и днес, от дистанцията на времето, може да се преведе само като "По-близо до узаконената комунистическа идеология". Една-единстве идеология моделира обществото, обществото моделира поетичния елит, който, за да осигури своя престиж, създава застинал модел на действителността, отъждествен с идеологията. Порочен кръг, при който елитът не подхранва сам себе си, а постоянно разчита на външни фактори. От само себе си се разбира, че когато едно явление няма вътрешни сили, а се инжектира отвън, то много скоро ще загуби позиции.

Умозрителното продължава да поддържа високата престижна идеологическа правоверност и твърдина, но част от неговата енергия кривва, подтиквана тъкмо от насилствено провъзгласилата се за "видна" идеологическа поезия. Умозрителното укланя сатирически и успоредява на правоверните "видни" едно криво огледало, което гротесково оглежда втвърдилата и самовъзхваляваща се величина на законовата идеологичност. Спонтанното пък, в самото начало обявено за ниско, периферно, естествено се налага като съпътстващо, равноправно. Идеята за елит отново не се състоява.

Така през 50-те и 60-те години българската поезия образува интересна конфигурация: високо горе, поддържана от държавата и идеологията, е идеологически "правилната" поезия, която е постоянно отворена. В нея, освен няколко установени имена като Димитър Полянов, Никола Ланков, Ангел Тодоров, Крум Пенев, Димитър Методиев и т.н., постоянно могат да се включват и други поети, които посвещават (или жертват) творби на социалистическия човек, строителство, партия. Тази линия не изисква цялостни, завършени като естетика творчества, а само отделни произведения, които тематично и емоционално да я удовлетворяват. Стратегията на въздействие на творбите включва венцехвалене, неоспорима възхита пред идеологизирания абсолют, или скръб поради това, че идеологията е загубила някой свой фетиш - Георги Димитров, например, или геройски загинал партизанин... Скръбта тутакси се преорганизира в безсмъртие, защото човек, представляващ абсолюта, може да умре физически, но не и духовно.

На високата поезия, поддържана напълно изкуствено се успоредяват две, вече естетически и обусловени от вътрешни закономерности поетични линии - първата е умозрителната, интелектуалната, която трансцедира обществено установената система, критически се дистанцира от установения обществен опит и изопачава или отрича неговите възможности и обещания. На тази страна стоят Константин Павлов, Любомир Левчев, Стефан Цанев, Иван Динков. При Любомир Левчев е налице доброто външно желание лириката му да се подчини на изобилната идеологическа продуктивност и нейното използване "отгоре", но поради липсата на искрена вътрешна убеденост се получава точно обратният резултат - гротескова, изопачена, разложена рецептивност на социалистическия живот, осакатен до лозунговите идеи за труд, строителство, социалистическа гордост и капиталистически (нещастно жалък) враг. А поезията на Константин Павлов пък отстоява идеята, че индивидуалното решение и преживяване на обществото води до пробив в това общество и до появата на нови духовни проекти и възможности за съществуване.

На страната на спонтанното са повече поети - Иван Радоев, Иван Давидков, Андрей Германов, Петър Караангов, Петър Алипиев, Христо Фотев, Първан Стефанов, Дамян Дамянов, Никола Инджов. Този тип мислене е традщ ционен за българската литература, която в най-органичните си прояви е патриархална и конструира природни понятия за обяснението на човешкото общество. Тази поезия постоянно възпроизвежда високата ценност на налото, която е изгубена от сегашното и неизменно трябва да се набавя. Подобен културен модел не познава идеята за промяна напред, а винаги се осмисля като промяна- връщане. Вечността и търсенето на хармония са неин приоритет.

Цялата тази конфигурация на поетичния ресурс по същество е узаконена като официална, но, от друга страна, поезията я отработва и като своя вътрешна естетическа мяра и логика. Едно отчасти щастливо сплитане на насилствено и естествено, като насилственото не да удържи идеята за елит (поезията като конкретн единствена идеология), а естественото не се интересува от елита като културна йерархичност. Читателят като страна в диалога е заставен донякъде да се приобщава към "високата" (идеологическа) линия на поезията (чрез учебници, медии), но същевременно не му е отказана и естествената логика на поетичния дискурс. През 50-те и 60-те години читателят не е бил лишаван от правото си на избор, а при този вече личен избор "високата" поетична линия е най-малко предпочитаната. Елитът се оказва не само насилие, но и фалш, манипулация. Макар и този елит постоянно да декларира, че народът е негов герой и негов читател, че "нашата класовост е по същество най-голямата общочовечност в развитието на човешката история досега" (Георги Димитров-Гошкин, "Поетичният кръг 64"), то в приобщаването на "всички" всъщност се крие желание да се тиражират униформени потребности и казармена дисциплина. Общността, която няма естествени граници, а изкуствено заявява себе си като конкретна идеологическа вяра, "търси" своята поезия, за да я впрегне в символно слугуване, което се осребрява не духовно, а материално. Читателят като категория е положен вън от индивида. И този читател "търси" четенето като очаквана гаранция за "верен", "официален", "законен" елит. Четенето е част от социалната декорация, то е институционален продукт, извън който не е желателно да излизаш. Читатели и творби се срещат дотолкова, доколкото да гарантират държавността на поетичния елит. "Към Партията" от Христо Радевски, "Ода за СССР" от Орлин Орлинов, "Балада за комуниста" от Веселин Андреев и т.н. са едни от емблемите на този елит, гарантиращ охраняването на "всички", на цялата читателска общност, която както и елита, трябва да е законова. Елитът ("виден", "известен", "верен") ляга върху презумцията за широка употреба и вътрешно се самоотрича.

На този безпочвен опит за елитност отговаря като ехо умозрителната поезия, която, отрицавайки, също се включва във "високото" пространство на отрицаваното и несъзнателно и за себе си всмуква желанието, чрез отричането на насилническия елит, да го замести, да се узакони като колективна (много често и всеобща) истина. Разголбането, разсъбличането на "законовия" поетичен елит се афишира като съвест на поезията, обществото, времето. Особено характерна в това отношение е лириката на Стефан Цанев, която изобличава, разбива, съди и вменява вина, за да се очертае като адекватен еквивалент за размяна на елита. Но след като "високата" идеологически обоснована поезия се оказва невъзможен елит, то и неговото пряко отрицание е изначално белязано с несбъдната и несбъдваща се елитност.

През 70-те години на този век идеята за елит в българската поезия се размива до изгубване, не само защото елитът като традиция и пълноценен смисъл не се реализира у нас, но и защото времето вече не се интересува толкова от културна йерархичност, а се нуждае от културна диалогичност. Казано в контекста на това изследване - времето иска полифоничност на поетичните гласове, читателят все повече започва да търси в поезията личен, индивидуален, собствен образ на света, а това предполага мотивиран личен избор. "Полицейското" четене, представящо себе си като националноисторически консенсус, като задължителност на оценностяването, ерозира, а с него ерозира и идеята за елита. Поетичният елит от 50-те и 60-те години, превърнал се в институционален идеологически образец, не може да се спогоди (вече съвсем) с естествените естетически разнообразия в българската поезия. В средата на 70-те години избухва чисто естетическият възторг по лириките на Борис Христов, Иван Цанев - нещо, което като естетически факт 50-те и 60-те години не могат да изживеят, защото са обременени от идеята за мнимия идеологизиран поетичен елит. Но и Борис Христов, и Иван Цанев, както и други талантливи поети от 70-те години - Калин Донков, Марин Георгиев, Биньо Иванов, Иван Методиев и т.н., - не могат да обосноват елитарна поетична територия по простата причина, че идеята за елитност е вътрешно чужда по това време и на литературната критика, и изобщо на културното ни съзнание, което още трудно приема, че значимите естетически стойности на нацията трябва да се стопанисват, бранят, класифицират, подреждат. Пък и самите поети, кодирани в националната традиционност, нямат все още вътрешната необходимост да се обединяват в общи кръгове, претендиращи за елитност. Спонтанното и умозрителното продължават и през това десетилетие да бъдат естественото типологично делене на българската поезия, без да могат да регистрират каквото и да е надмощие едно над друго. Откровения като това на Емилиян Станев, например: "... в писателството можеш да станеш майстор само ако се мериш с майстори!" си остават самотни формули на големи творци, а не творческа философия на кръг от автори, претендиращи да представляват духовния елит на нацията.

През 80-те години идеята за елит се оформя предимно в кулоарното пространство на българската поезия. Говори се за "добри" поети и "слаби" поети, без това да се документира в критически дискурс. Критиката инцидентно, неорганизирано и плахо започва да се занимава с естетическите факти, но нейният образ е половинчат, мозаично раздробен, безсилен да изгради сериозна панорама на българската поезия. Идеята за елит, освен че странно и неспецифично се вербализира (тъй като външният идеологизиран натиск е все още значителен), но и придобива чисто емоционална обосновка. "Добър" и "слаб" поет е спонтанно оценъчно определяне, при което идеята за елит не само че няма законовост, но и няма ясни граници. През това десетилетие типологичното делене на умозрително и спонтанно няма вече някакво съществено значение, разпада се и идеологизираното изискване за социално употребяема и неупотребяема поезия. "Добър" и "слаб" като съдържание започват да тежнеят към естетическо значимо и незначимо.

През 90-те години нови идеологически дискурси тласкат българската поезия към афиширане на идеята за елит. Отново външни събития, които активизират вътрешни художествени процеси. Вестник "Литературен форум" ще лансира желание за елитарност, изпълвайки тази идея предимно с естетическо покритие. "Литературен форум" осъществява художествената си рецепция на принципа на "Златорог". Приютяване на всяко значително и художествено поетично усилие, но силно политизираното културно пространство през 90-те години видимо влияе върху чисто естетическата оценъчност. Затова и "Литературен форум", силно ангажиран към политиката на деня, засега поне успява да хроникира естетически значими автори, творчества или отделни творби, без да може да глобализира, промисли и обвърже с традиция и бъдеще общата картина на българската поезия. Без да може да ангажира редовни сътрудници - и поети, и критици, - които да изработят физиономичното лице на изданието, респективно, да защитят и обосноват идеята за елит.

На вестник "Литературен форум" идеологически и политически се опълчва вестник "Български писател", който иронизира и опровергава идеята за елит, твърдейки, че такъв българската поезия няма, щото всички са равни в усилията си да правят поезия и литература въобще. Но същият вестник "Български писател", интервюирайки един поет, живеещ извън София, го пита чувства ли се той провинциален, на което поетът отговаря, че в духовните сфери понятия като столица и провинция не съществуват. Не отговорът е интересен в случая, а питането, което импулсивно зачита външни обстоятелства относно идеята за елит, а не разбира, че елитът е вътрешна победа на духа и културата. По силата на тази (оказва се май вечна) логика на културното ни съзнание дълго време поети като Димитър Методиев, Лъчезар Еленков, Матей Шопкин..., а днес, да кажем, Едвин Сугарев, Николай Колев Босия се обявяват и тиражират като елит от медиите. Идеята за елит е имплицирана от външни (в случая политически) нужди. Но за колко време?

"Литературен вестник" полага по-отчетливи граници, които заграждат един по-постоянен поетичен кръг от млади имена, но и този кръг е склонен да вербализира, а не толкова критически да анализира и доказва елитарността като мисия, съдържание и художествен жест.

Изобщо, 90-те години на този век разиграват образа на една национална поезия без ясен днешен читател. Читател, който разкъсан от сриващи политически страсти, най-малкото може да се съсредоточи върху идеята за елит - дали открито лансирана като духовна категория, дали само вербализирана или изцяло отречена като възможност. Българската поезия за пореден път не може да отстои отсяването на духовните си и естетически стойносг да ги йерархизира и да наложи националните си поети като всеобща мярка. Доказателство за подобно разливане на критериите са освободените до безотговорност медии, които постоянно бълват достолепни фрази от рода на: "Поетът еди кой си (дето и майка му не го знае, че е поет) заяви по не знам какъв си въпрос това и онова." Елит ли? Нищо повече от квартален ОФ-клуб, дилетантски загрижен за състоянието на българската поезия. 90-те години са време на хаотизиране на и без това обърканата и неизградена читателска самоличност - от отделния читател до специализираната литературнокритическа институция и медиите.

Проследявайки метаморфозите на елитната идея в новата ни българска поезия, виждаме, че през времето тя само се преоблича и под дрехите се мъдри едно хилаво, нездраво тяло, което другите, обявени за "неелитни", бързо, леко и стръвно побеждават и опровергават неговата издръжливост. Елитът се оказва една от утопиите в литературата ни, която иде да обоснове художественото самочувствие на някого или липсата на самочувствие на другиго. Напълно ненаследствен и конкретизиран в мигновените амбиции на дадено социокултурно време, елитът като идея не може да изгради трайно лице и да убеди другите във високата си йерархичност. Оттам и податливостта на съвременната българска поезия към моди, конюнктури, към бурна публицистичност, насочена към нуждите на деня и ограничена в рецептивните си възможносности до конкретни повици на дадено време и общество. В този смисъл творба и читател са едно злободневно измерение на социални необходимости, а елитът като идея - само временна мода, закачка, конюнктура или сатирично изобличение на насъщни болки. Липсата на традиция (или по-скоро незачитането на традицията) се компенсира от апелативната мощ на конкретния миг от време, която идеологически-публицистично манипулира една също тъй конкретна, закрепостена в мига читателска аудитория.

Но и нещо добро от подобна вътрешна специфика на националната ни поезия. Невъзможността за трайна йерархичност в поетичното пространство води до факта, че българската поезия често пъти мотивира вътрешните си сили от външни обстоятелства и така самата тя има възможността да моделира и общество, и морал, и естетически мерки. Нещо, в което българският читател (като вечна обобщена величина) вижда опора, утеха, собствено пристанище. Раздрусващото историческо битие на българина не успява да традиционализира културата, което, от една страна, е лошо, но, от друга, е и добро, защото културното ни съзнание като тенденция не може да се нивелира и постоянно изисква от поезията ни нови и нови образи, постоянно разбърква имена и предпоставя активна демократичност при индивидуалния читателски акт. Невъзможността ценностно да се регулира съвременната българска поезия (досега само Светлозар Игов е правил глобален опит за това) е преди всичко отказ от едноличен биографичен български дискурс, което прави от отделните поетични гласове отвореност и индивидуално мамеща. съпричастност. Големият читател дружи с големи писатели, а дребнотемният читател търси себеподобните си. Но интересното у нас е, че всеки мисли себе си за елит и никой с никого не може да се разбере е ли такъв или не.

 

 

© Антоанета Алипиева, 1998
© Издателство LiterNet, 21. 02. 2004

=============================
Публикация в: Антоанета Алипиева "Четене на себе си", Варна, 1998.