ДЪГАТА НА ЖИВОТА
(Иван Давидков)

Антоанета Алипиева

web | Четене на себе си

Едно нещо е категорично при поет като Иван Давидков. И то е наситеното с живописни багри слово. Натрапчива характерност, която не само се реализира в поетичните творби, но и се превръща в автентична биографична фактология (Давидков сам рисуваше живописни платна). Същевременно "цветният" светоглед е обект на постоянни обяснения и признания от страна на самия поет: "Моето първо усещане за стихотворението е свързано с появяването на цветен образ... Както живописецът търси хармонията на тоновете върху своето платно, така и аз се мъча да откривам, чрез цветовете, мелодичните приливи или драматизма на словото." Поезията на Иван Давидков "пробягва" в прочита на читателя като наслагващи се цветни петна, които трудно очертават границите на идеята. Светът се гради от творба в творба, цветните му състояния са мигновени картини от живота, никога незатварящи се в завършена неподвижност, при което темата и идеята вътрешно очакват своето продължение. Едно отворено към "цветни" метафори творчество, непознаващо усещането за граница, имащо мисълта за нескончаемото подреждане на багрите за своя същност. "Гледам", "виждам", "рисувам" са глаголите, които организират пространството, изтъкават и обагрят фона, разполагат предметите, насищат ги с цвят, предпоставят темата. "Гледам", "виждам" и "рисувам" определят и художествената дистанция между лирическия субект и рисуваното, при което лирическият субект е винаги извън света, съзерцаващ го, прозиращ го, разлагащ и анализиращ го, но никога поглъщащ го. Шаренията на света се лее като поток - неовладяем, нескончаем, отиващ незнайно къде, истинен единствено с това, че съществува. Лирическият субект колкото "вижда", толкова и "чува", картините изтичат като натрапчива сетивност, като разграфено пространство, в което отделни, цветни образи - ту ярки, ту пастелни - нашепват, че са част от живота. И виждайки живота, лирическият субект го изживява само чрез отделни картинни наброски, събрали в сетивността си многообразието на емоциите:

Дъските на кея скриптят
                               под носачите боси.
Минават коне с побелели от пот
                               гърбове.
Реката спокойно тече, по вълните си
                               носи
петна от бензин, отражения и гласове.

.......

Това е живота. Познатия. Трудния.
                                Твоя.

("Кей")

"Чутото" и "видяното" веднага се превръщат в "направено". Лирическият субект, вместо да организира защитно пространство, в което да властва неговият собствен Аз, се изтегля встрани и освобождава шареното роене на образи, които - по правило персонифицирани - дефилират "пред окото" на читателя в линейната последователност на виденията. Изтръгнатата дълбина от нарисуваното разкрива вътрешно измерение, при което пространството се лишава от отправна точка и бавно се разлага до безкрайност:

Излязох.
Южнякът със гърло пресипнало
говореше на дърветата, до земята
                                        приведени,

и детско хвърчило,
из нечий сън излитнало,
се мяташе като перушинка напреде ми.

Раждаше се песен
из пътища неизброими
и ставаше златна от семе
черната оран.

Два хълма
със своите ръце незрими
люлееха сребърното въже
на кръгозора.

("Пролет")

Художественото пространство у Давидков никога не си служи с план, който да йерархизира картините. Липсата на гранично очертана цялостна картина предполага едно несигурно, обръщаемо, плаващо пространство, хлъзгащо се по логичната последователност на образите, в което те се появяват, заявяват себе си, и миг след това се изместват от следващия ефектен образ. Това предполага и честата липса на фон у Давидков. Цялото пространство е наситено от тези приплъзващо-редуващи се, цветно-чути метафорични състояния, които припламват с мигновената си красота, покланят се грациозно пред читателя и по-токът от видения ги отнася към живописното море на вечността. Тясната, вододелна черта между отделните образи е единствената зона на мълчание и отсъствие, зона, която се владее от лирическия субект и която е неговата наслада от видяното, негова лична нереална реалност. Но потокът от багри не спира, бързо оттласква субекта към следващия образ и така гирляндата от цветни образи се заплита и разплита, съединена само от смаяния поглед на живописеца. Наситеното, пулсиращо пространство протича не само в хоризонтала, но се разгръща и в дълбочина, обвива образите едни в други и ги напластява към далечното: "Там свършват багрите -/ и почва музиката на небето." Художникът - изповядва Давидков - е довел своите картини на един кръстопът, където всичко тече, както самият живот, и остава единствената истина - да търсиш други далечини, други глъбини, други души... и изкуството, както човекът, трябва да бъде винаги на път. " Идвам и заминавам, пътувам и чезна, вървя, бягам, потеглям... са обичайните състояния, чрез които картинните усещания се редят, и в нескончаемостта на тяхното роене е заложена и нескончаемостта на картинния облик на живота. Животът се разчепква на отделни, моментно запечатани образи, които винаги се появяват в процеса на тяхното ставане и внушават чувство за едновременност. Предметите се извеждат от своята статичност и обичайност, насищат се с движение, явленията се откъсват от реалното си битие и всички те хукват в цветна надпревара, щастливи в мигновената си съдба, знаещи, че са осъдени да се мярнат само за миг на сцената, и затова трябва да бъдат красиви, много красиви и ефектни:

Баирите, опрели гръб о гръб,
вечерят. От големите им длани
се ронят дребните трохи на звездопада.

И огън, стъкнат от мълчание, гори.

Танцувай с неговия пушек тънкоствол,
извивай се във гъвкавите му ръце
и нека облаци със сребърни пантофи
                                        те обуват.

("Баири")

Образният знак у Давидков не се приема като знак за една вътрешна реалност, като обективизиране на едно емоционално или психологическо състояние на личността. Изтеглен като зрител, лирическият субект наблюдава пъстрата сцена от дефилиращи образи и потънал в носталгична омая, смирено-печален от изтичащия пред очите му свят, се мъчи да превърне мигновената цветна красота в спомен:

Ние сме наети работници
             на един господар, наречен Спомен,
и когато вечер си лягаме с болка,
              надежда или утеха,
оставяме нашите дни да висят
              в дома му огромен
като проядени от молеца на слънцето
                                        дрехи...

("Думите")

Споменът никога не присъства като запомнен, точно очертан образ. Споменът е болка от нещо видяно-изживяно и загубено, тъжно усещане, че шарената река на света бързо и безвъзвратно разплисква виденията си към вечността, тъй че в човешката душа остава горчивият привкус на изгубената пъстрота. Споменът е опитът на лирическия субект да задържи света в мигновената му красота, и разбирането, че това е неизпълнимо:

Или да не докосвам белия клавиш,
защото там, на ролката, навит като змия,
ще ме погледне споменът и шумолейки,
ще запълзи към моето сърце...

("Струни")

Споменът се оказва ненужен, защото в крайна сметка светът у Давидков е съставен от сбраните цветови възхищения, пред които човекът се сдобива с чувството за бягство на нещата. Времето потъва в липсата и това, което е било, което е и което ще бъде, става, чезнейки, самото картинно присъствие на битието. Сладостно нахлуване на цветовете, което ни помага да течем в света, без да мислим, без дори да знаем, че има смърт: "едно - дошло от вечността - знамение/ на непогубената красота". Смъртта, както и всеки финал, всяка завършеност на каквото и да е, са непознати като проблем за поезията на Давидков. Оцветеният живот бълбука, подплисква, ромони или шурти в пътя си към безкрая, но нито за миг не разкрива онази тържественост на пълноводието, граничеща със спокойствието на душата. Светът е "видян" като отскачащи картини, в чийто крехък живот предметността е безплътно-безопасна, мека и закръглена, носталгично-отминаваща в безкрайната поредица на живописното шествие:

Непознатият град като докер заспива
между денкове прашни и стъпкан пелин
и вълните високо в небето забиват
тънка мачта, подобна на гвоздей син.

Глас на кораб се лута по сънни тераси
и озърта се твоята сянка - сама -
че фонтанът зад ъгълл стиска в дланта си
една бяла кама.

("Непознатият град")

Отделният цветен образ у Давидков е максимално наситен с детайли, неговото частно пространство е окръглено, пренаселено с цветови усещания. Образът израства от натрупаните цветове, които, макар и често не-назовани по име, се съдържат в натрапчивото внушение, в самия предмет. Цвят и усещане за цвят са състояния равнозначни при Давидков. Защото думата излъчва цвят, който е "видян" не само от лирическия субект, а е всеобщ, универсално очакван от всички. Изненадващото обаче е, че думата не моделира цвета до ясна, завършена форма, а само загатва за нея, смътно оформеното тяло на формата развява за миг шарените си дрехи и потъва в многобройните и плътно положени цветни щрихи. Така и чувството добива някакъв цветен, мимолетен характер, пробожда душата с нож-дъга от багри и отминава като случило-неслучило се, като истина-измама на живота. Чувството не стига до усещането за битийна мъдрост, а само до видените, чудно-шарени в цветното си възникване и изчезване, одухотворени форми на предмети и усети за цветове. "Поезията признава едно приятелство - с огъня" - твърди Давидков и малко по-нататък уточнява: "Ние, които сме се обрекли на словото, трябва да побратимяваме глината и звездата, чиято далнина е пространството на духа..." Четирите основни елемента на вселената - огън, земя, въздух и вода - са основата на цветовата гама у Давидков. Цветовете се виждат и чувстват като естествена предопределеност, като визуалния ритъм на света, който, потръпвайки, тласка захласнатия човек "между небето и земята". "Между небето и земята" виденият с очите свят е мечтан в своята кръглост - кръглостта си на плод:

Под стрехи на грънчарници крайпътни
се бъхтят ридове и небеса
и в длани хлъзгави сега се раждат
най-простите човешки чудеса.

Лудува ек на далнина и облак
във стомната, която се върти,
и глинени жени зората кърмят
със песен на разкрехнати врати.

("Глина")

Да видиш изтичащите цветове, не е достатъчно. Трябва да знаеш, да си сигурен, че чрез тях светът връзва и дава плод. Плодът е не строго, статично изваяни форми, в чиито граници дреме поуката от видяното и чутото. Плодът е в непрекъснато възпроизвеждащото се усещане, че тичайки подир шаренията на света, човекът ще се сдобива с още, още, много още "далнини". И тогава, минавайки през дъгата на живота, лишен от чувството за това какво е изгубил, човекът ще знае какво е спечелил:

Какво спечелих аз през тия дни?
Прах по обувките - една поема
от глина и от облаци. Един
                         изпръхнал къшей,
свидетел на безсънните ми нощи.
И лудото възкръсване на мрамора -
и на душата ми -
                         под острите длета.
Тояжката със пътя разговаря.
Очите ми са пълни с далнини.

("Очите ми са пълни с далнини")

Като автор на поезия Иван Давидков е много продуктивен - редица стихосбирки, издавани ритмично, бележат индивидуалния му път като поетични тласъци на творческия живот. Но да видиш лириката на Давидков като личностен дискурс е трудно осъществимо. Тази поезия се лее, оглеждайки в себе си светлините на слънцето, разлагайки пяната на водата, лее се като красивата, цветна, одухотворена ефимерност на ограничения във времето и пространството поглед, чиято мимолетност изтича между пръстите на човешкия живот и потегля към вечността: "... най-хубави са невидените от мене/ градове". Но на дъното на цветния поток от рисувани със слово картини стои единствена и неизменна човешката мечта - само тя, недвижеща се, небягаща, установена и потайно-мамеща. Мечтата, изплела тънката, красива, разсипваща се из вселената гирлянда от рисунки. Нея гони лирическият субект, нея иска да улови, защото тя е и единствената му гаранция за вечност. Другото е прах, изсипващ се ручей от картини или за миг припомнени гласове, миризми, докосвания - тъжно доказателство, че сме тленни, слаби и ненужни.

© Антоанета Алипиева, 1998
© Издателство LiterNet, 21. 02. 2004
=============================
Публикация в: Антоанета Алипиева "Четене на себе си", Варна, 1998.