ЧЕТЕНЕ НА СЕБЕ СИ

Антоанета Алипиева

web | Четене на себе си

Доскоро в българската литературна критика исторически течащото време беше всичко. То преобръщаше, прекатурваше и преорганизираше литературни модели, автори, творби, преоценяваше предходни класификации и ги обявяваше за остарели - историческото време беше немилостиво и благодетелно едновременно. То бе времето на една колективна душа, в която персоналните усилия се превръщат в историческо огледало на конкретната епоха, а личната оценка - в мит или антимит на литературни конвенции. Историческото време бе обичайното време на съизмерване на човека със света, любимото време на теоретиците, нужното време на националните култури, чрез което те, културите, казваха на другите: "Това сме ние, българи или французи, руснаци или англичани, идещи отдалеч и отиващи далеч." Чрез историческото време душата се стреми към осъществяването си не чрез самата себе си, а чрез търсене и намиране на собствени активации върху културата. Подобно пътуване на Аз-а през времето даде плод, поизвехтя и дотежня на всички. Душата започна да дири друг път за самопостигане - отвъд културата - и в тия си старания Аз-ът стана център, среда, собствена реалност, разгръщаща вътре в себе си иманентните възможности на културата. Четенето като процес се обърна все повече навътре и осъзна историческите обективации на духа като надвременни човешки достояния, като затворени картини на света, безначални и безкрайни. И този, който цял Живот чете, постепенно започва да усеща омаята и болката на своите бавни открития.

Всеки интелектуалец в дългите години на заничанията си изгражда свое време на четене, в което образът на националната или на световната литература е белязан от самотност и тиха, спотаена, сподавена радост-наслада. Това е неговият духовен кът, дето действеността е сведена до минимум, дето модите не раняват, не отнемат и не даряват, дето вечността на интуитивното съпричастие е върховният съдник на един изкристализирал духовен Аз. Това е времето на личностната мяра на общуване с книгата. Тук Аз-ът не се бои да е старомоден, революционен, о-сноб-ял или некултурен. Вечността на това време го изчиства от всички относителни категории и му придава неизбежното усещане за съдба. В мълчанието на това време Аз-ът уж чете какво са написали другите преди него и до него, а всъщност усеща само едно: какво са написали другите за него. Четенето престава да бъде културен, исторически и прагматично-користен жест. Четенето се превръща в екзистенциален акт на себепознаването и себеосъществяването. При такова четене имената на авторите избледняват, те потъват в мълчанието, в тази интензивност на духа, в която анонимни гласове раздават сладостни мелодии. Отделени от исторически и културни наслоявания, гласовете в крайна сметка питат ето какво: "Кой съм Аз, къде съм Аз, защо съм Аз?" Това четене е девствено като четенето на дете, което за миг се преобразява в юнака, убиващ ламята, в Храбрия шивач или в Пепеляшка. Но възрастният интелектуалец, когато трябва да се изрази с думи пред другите, обикновено описва този процес на личностно четене с възможно най-съвременни класификации. Интуицията бясно говори, че тази формула, колкото и учено да е усукана, е обратната на онова, което Всъщност се чувства. Защото на интелектуалеца му трябват години на примирение, за да може в края на живота си да признае, че това дето се чувства, е нещо, за което почти няма думи. Във времето на личностното си четене интелектуалецът е парадоксално самотен. На пръв поглед изборът на любими текстове е белязан от индивидуалната култура и случайността, но в дълбочинните пластове на този избор лежи стремежът на Аз-а да се превърне в отговор на себе си, да подари интелектуално-моралната си свобода на жаждащата нужда да усетиш остро и непрекъснато собствената си личност. Случайната среща или не-среща с даден автор е лъжовното чувство, зад което се крие желязната закономерност на самотното личностно четене. След като цял живот не си срещнал един автор или творба, значи не е имало защо да ги срещаш. Така във вечността на "себе си" се подреждат сладостни цитати, подвластни предимно на емоционалната памет. Личностното време на четене не спори с никого, защото е самото себепостигане. С една съществена уговорка обаче. Вечността на личностното време застива в завършена форма едва пред прага на смъртта. Дотогава времето, обърнато навътре към "себе"-пространството, се движи, разширява или свива, но едно е сигурно - има текстове, които многократно се препрочитат, и други, които са емоционално запаметени като неповторим миг на изживяване на духа. За личностното време безспорно по-ценни са първите текстове, като в процеса на техните многобройни прочити текстовата тъкан започва да излъчва индивидуалната история на четящата личност. Тогава вече интелектуалецът усеща, че препрочитаните текстове са негова екзистенция, в която колкото по-надълбоко проникваш, с толкова по-широк "битиен хоризонт" се сдобиваш. Личностното време на четене е абсолютният самоконтрол на Аз-а, защото то се диктува и подрежда от непогрешимостта на интуицията. То е време бавно, "разтегнато" според житейската съдба на интелектуалеца. Тук професионализмът се размива в самота, в натрапчивото усещане "да бъдеш", въпреки условностите на живота. Но същевременно четенето на интелектуалеца най-вече превръща художествените текстове в градивна духовност. Макар и личностно, макар и самотно, макар и никога неразкрито докрай, точно това четене става съпричастно на едно елитно интелектуално време, в което интуитивните ориентири са и естетическата мяра за нещата. Дори и в мига, когато престане да си дава сметка за това как се "прави" изкуство, интелектуалецът повече от всеки друг усеща необяснимостта на "правенето". Тайната на "правенето" се поема от сетивата, които улавят по-високите или по-ниски честоти на различните любими гласове. Интуицията по-добре от разума знае кои гласове проникват дълбоко в Аз-а и към кои съзнанието се връща като към мигновено изживян спомен. Индивидуалното обагряне на естетическата мяра е обусловено не от какво да е, а от възможността на Аз-а да генерира творчество чрез четене. Колкото по-малък е духът на Аз-а, толкова по-ниска е и естетическата мяра. Поговорката "Кажи ми с кого дружиш, за да ти казка кой си" е чудесното обяснение-ключ към всякакво личностно време на прочит. Дребните интелектуалци "дружат" с "дребни" художествени текстове, или пък, общувайки с дълбинни творби, стигат до "дребни", повърхностни интуитивни съпричастия. И обратно, критическите метатекстове на Пенчо Славейков, Гео Милев, Атанас Далчев се възприемат като богата, "култивирана" интуиция, достигнала такава зрелост, че даже може да бъде облечена и в думи. Едно личностно четене, което, също като художествения текст, мами другите да го разгадават отново и отново. Още по-безкомпромисно казано - личната възможност да сътвориш изкуство е и личната възможност да "прочетеш" изкуство. Точно това е градивният миг на съзиждане на национална литература или на литература въобще. Личностното четене се превръща в обща интелектуална енергия на нацията или на света.

Има нещо странно в това как самотата на прочита става общност и как, чрез старостта, тя отново се превръща в самота. Старецът-интелектуалец, сложил вече своя белег-прочит в културата, уморен и отегчен от всичко, се възвръща към мълчаливата самота на белега-прочит в битието. Общуването с художествените текстове се стеснява, паметта и умът преповтарят до болка познати и все неоткрити неща - отделни творби, пасажи, детайли... Броят им обаче радостно е намалял. Старецът-интелектуалец нехае за това, че Гьоте е велик, че символизмът налага нова естетика. Няколко напълно анонимни вече гласове звучат в душата му и вещаят драматизма на изминатия вече път, миговете на болки, унижения и радости. За да може в очакването на "Нея - вечната разбойница" един-единствен самотен и смирен глас да се извиси и слее с вечността. Предсмъртната, изстрадана, самотна антология е вече завършена и в своята завършеност е вечна - като миг, вписан в космическото битие. Едва тогава старецът-интелектуалец разбира, че не е имало нужда да купува много книги, да ги чете всичките, да задава сам на себе си въпроси кое е добро, по-добро, най-добро... Отреденият му от бога дух, наречен екзистенциална памет, сам върши своето. Защото за най-личностното време няма понятия, няма наука, то е тъй тихо и тайно, колкото може да бъде собствената равносметка. Тогава и постоянното препрочитане на няколкото "чужди" (а с течение на времето станали вече "свои") текста е вече усетен отговор на това "Кой съм Аз, Защо съм Аз?". В тези текстове устремно нахлува преживяното собствено минало, четенето подбира красотата му и я прехвърля в настоящия миг-прочит. Старинната прелест на миналите прочити се превръща в творческа активност на настоящия духовен допир с изкуството. Чрез четенето на "другите" Аз-ът съзижда собствената си личност, собственото си лице - което вече дава увереност, че познанието е екзистенциално. Личностното препрочитане е запалване на себе си в другата душа, за да се стигне до единението. Пред прага на смъртта интелектуалецът е най-истински, защото неговото време-прочит застива като кристално огледало на Аз-а, вгражда се като скромна тухла в битието. Старецът-интелектуалец ревниво брани самотата на този най-верен себепрочит, мълчаливо, без думи, препратен в кръговрата на живота:

И ето в оня час на синята мъгла,
когато млъква шум и тишината стене,
при своите прозорци седнали без мощ,
спомнете си, деца, спомнете си за мене
                и прошепнете - лека нощ!

Постоянното преповтаряне на кратката, предсмъртна лична антология е време, изчистено от страсти, наситено с блена на четеца, а заедно с блена - и с красотата. В този миг става ясно, че не смъртта е нашият разрушител, че тя е съграждащият духовен личностен момент, в който Аз-ът намира чрез изкуството своята същина. Смъртта е активната сила за четящия старец-интелектуалец. Изминалият живот е само негово предизвикателство, негов път към себе си, негово търсене на духа. Предсмъртната антология е краят на земното изкуство и преместване в зоната на постигнатото мълчание. В тази зона анонимните, усвоени гласове тежат с битийна сила и будят усещане за наситена реалност, за намерена истина. Постигнатото мълчание кани за разговор, но не с думи, а със същество. И напук на многото илюзорни житейски представи на стареца-интелектуалец неговото личностно четене може да бъде завещано единствено на собствените му деца. Ако, разбира се, те се интересуват от него. Трагичното в един интелектуален път е, че най-същностните открития остават несподелени. За тях или няма време, или няма хора, които да искат да ги чуят.

© Антоанета Алипиева, 1998
© Издателство LiterNet, 21. 02. 2004
=============================
Публикация в: Антоанета Алипиева "Четене на себе си", Варна, 1998.