БАЩИ И ДЕЦА В БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ

Антоанета Алипиева

web | Четене на себе си

Големият културен спор между Иван Вазов и кръга "Мисъл" освен своята съдбовна сбъднатост (осъществена впрочем чрез нашенска пиперлива бежомпромисност) съдържа във финала си и помирение. В много важен за честта на България момент д-р Кръстев, искрено смирил се пред висотата на патриарха, произнася: "Делото има нужда не от много хора, а от един. Но такъв, който да струва за цял народ... Пък тоя един може да бъде самс Вазов, и никой друг." Децата вече са улегнали, приели са бащата, но странно - бащата не иска, а и не може да прости. Обвинява младите, че "откъснаха се от народната среда и запяха според нововремските навеи в западноевропейската литература... Станаха символисти, индивидуалисти, декаденти, свръхчеловеци и не знам още какви." Съветва ги да бъдат "българи, синове на своя народ. Чувствайте и пишете по български." Българското до такава степен е изработило у бащата органична самодостатъчност, че всичко друго е безразлично или неприязнено. Бунтът на децата не е приет и уважен, не защото те са обидили бащата, а защото бащата е уверен в своята пребъдност. Почти никакво време няма да мине и през 20-те години на този век ще се заговори за активизиране на "вазовската линия", за обективация на външния свят, за обществени повели, родното отново ще се отграничи като българско. Модернизмът на 20-те години ще се обяви "против реализма" за сметка на всеобщия Дух и абсолют, но и ще брани органиката, наричана "синтез, хармония", "пълната личност", "Човекът преди всичко значи: бъди цял!" Комплексите на четиримата от "Мисъл", опълчили се срещу бащата, са по-скоро исторически, които те представят като естетически - и оттам създават и комплекса на цялото ни културно съзнание, което все уж трябва да догонва културата на Европа. Комплекс, активно подет и от символистите, които твърдят, че чрез символизма българската литература ще излезе от своята опасна самобитност и ще се свърже с европейския дух. Двайсетте години, окончателно справили се с европейската култура и превърнали я във вътрешен национален факт, инстинктивно, но и закономерно ще заменят жаждата по модернизъм (и по европеизъм) с жаждата по собствена мяра. Бащата ще присъства не само като сантиментален спомен, но и като възпроизведена органика, чийто вътрешен смисъл интуитивно ще значи "здрав", "цялостен", "завършен", "доволен, неусъмнен в крайните си изводи за света". Целостта, внушена от споения "организъм", продължава да бъде рецептивен начин за широката публика. Критиката, макар и все по-често да отчита отделните части на този общ "организъм", в крайна сметка глобализира погледа си върху единството на естетическите кръгове, регламентиращо други засилени идеологически зони в българската поезия, които обединително ще приютяват творчества, белязани с една и съща естетика - символисти, експресионисти, творчества или творби с една и съща тематична насоченост - лирика, ангажирана с пролетарската идеологема, т.нар. "септемврийска литература", която е естетическа разноликост, но е обединена около общо тематично ядро. Като христоматийни художествени текстове от 20-те години поетическото художествено съзнание отчита предимно творби на Смирненски, някои от "септемврийските" стихотворения на Фурнаджиев, Разцветников, "Септември" от Гео Милев, а останалите поетични текстове на десетилетието са четени и промисляни в повечето случаи или от специализирана публика, или от самотни интелектуални и духовни съмишленици. Сакрализирането на "дома" от възрожденците и специално от Вазов и отработването на национална самодостатъчност мотивира в културното ни съзнание склонност към обобщителна идеологичност (в случая национална), в която определено търсим сигурност, уют и закрила от другия, не-българския свят - често пъти далечен, неважен, ненужен.

Националната идеологичност се оказва зона, винаги обсебила до дъно културното ни съзнание и мултиплицираща други, различно акцентирани идеологически зони, в които поетичните текстове удобно се вмъкват, които подпомагат властовия институт на христоматийното. Затова и българинът е свикнал да подплатява представата си за христоматийно винаги с нуждата да разбере, че един художествен текст не само може да се включи в определено обобщително идеологическо поле, но е и придружен с активни обществени жестове от страна на своя създател. Ботев, Вазов, Петко и Пенчо Славейкови, Яворов, Смирненски, Гео... всички те битуват в националната представа и като общественици, като проявители на идеологически жестове - национални, културно-месиански, класови и т.н. Органиката като цялостност, завършеност, успокоителна хармоничност побира в границите си и склонност към идеологичност, разбирана в случая като склонност към типологични модели в българската поезия. Излизането от тези обединителни модели е различност, която националното културно съзнание не е особено разположено да приема като христоматийна. Самотата на Лилиев, Разцветников, Дебелянов (мислена не като липса на идеологичност, а като невъзможност едно творчество да бъде категорично и неоспоримо въвлечено в някаква обединителна, обща идеологическа зона) е Винаги препъникамък за литературната критика, която колебливо и противоречиво ги припознава, идентифицира и подрежда-преподрежда.

През 20-те години Атанас Далчев ще обоснове и назове територията на духовната и естетическа самота и волно или неволно ще се самопостигне като другия баща: "Действителността ни освобождава от чуждите влияния и ни помага да станем самобитни. В тоя смисъл реализмът трябва да се противопоставя не на идеализирането, без което не може да има ижуство, а на шаблона." Напреженията между Вазов и следващите никога не успяват да ражъсат бащино-синовната връжа и да уседнат в зоната на самотата. От Далчев нататък често поети ще бранят своята самотна естетическа територия, оттегляйки се от обществени прояви, публичност, всеобщи, очаквани идеологически жестове. А самият баща Далчев изработва също такава непоколебима самодостатъчност и в естетическо, и в социално отношение като Вазов, която не само го брани от превратностите на времето и нападките срещу му, но го и прави вътрешно безразличен към другите след него и около него. Далчев повече се интересува от предходните Дебелянов, Лилиев, които предвещават естетическа самота, но не успяват да я декларират в метатекст като своя зона. Също като Вазов, който с широка ръка обира създаденото и предчувстваното преди него и го полага на солиден национален идеологически фундамент, така и Далчев дава лице на самобитните самотници и ги регламентира като вечно проблематична, но и вечно присъстваща възможност в българската поезия. Естетическата самота тук се мисли като постигане на собствена вътрешна задоволеност, която неволно разпуква определени обединителни схеми и винаги предпоставя драматичния въпрос: коя типологична зона ще припознае този или онзи поет като свой? Вазов ражда идеологическите полета в българската поезия, Далчев - естетическите самотници.

Ако през 20-те години е трудно да се определи дали идеологическите кръгове (символисти, експресионисти, "Стрелец", леви интелектуалци...) или самотниците имат превес, то през 30-те години на този век повече се изпълват и обемат идеологическите полета, идентифицирани като приоритет в "Ляво поколение" от Иван Мешеков, от сп. "Изкуство и критика", издавано от Георги Цанев, периодичните издания "Наковалня", "РЛФ", "Кормило". Списание "Златорог" упорито брани естетическите самотници Фурнаджиев, Разцветников, Багряна, но техните гласове нямат вече силата на първоначалното откритие. Идеологическите зони основно се завладяват от пролетарски ориентираната лирика, налагаща се тъкмо с всеобщите обединителни закони, в които се вмества и с агресивните идеологически жестове на своите създатели, претендиращи не само за естетически, но и за социални пространства. Един естетически несилен, но все по-многоброен идеологически фундамент, който историческото събитие 9.IX.1944 г. няма да изненада, а ще узакони като официоз. Както казва Здравко Петров в обширната си студия в "Очерци по история на българската литература след 9.IХ.1944 г.": "Поколението на Христо Радевски, Младен Исаев, Н. Хрелков, Н. Ланков, А. Тодоров, Кр. Пенев, Л. Стоянов, М. Грубешлиева се почувства свободно след 9 септември. Настъпило в творческата си зрелост, то започва твори интензивно, вече несмущавано от политически надзор."

А Далчевите деца ще се родят през 40-те години, когато особено Вутимски, Александър Геров, Вапцаров ще заявят самотата не само като духовен проблем на лирическия човек, но и като индивидуални творчески почерци - все компромисно припознати. Критическите опити да се впишат тези автори в обединителни идеологически зони са неиздържани и насилнически. А пък за Валери Петров критиката е единодушна, че "не можахме да разберем къде е". Най-фрапиращият случай беше и продължава да бъде с Вапцаров, за когото комунистическата идеологема имаше и има претенцията да бъде само неин, без да може да овладее цялостно и тотално подводните екзистенциални и естетически особености на това творчество. По правило поетите, включващи се в обобщителни идеологически зони в българската поезия, са много по-популярни в културното ни съзнание. Те организират механизми, които внушават идеите като задължение за всеки правилно интегриран в групата индивид. Идеологическото има претенция за устойчиво, непроменяемо, постигнало вечните истини, затова агресивно и манипулативно включва читателя в себе си. Един от най-очебийните примери за агресивността на всеобщоидеологическото е т.нар. "септемврийска литература", в която и до ден-днешен, предполага се и за в бъдеще, културното ни съзнание вижда обединителното, олицетворено от тематиката и националния потрес, а не отчита естетическите различия между отделните автори, т.е. трудно приема индивидуалните им самоти. Или пък с вечно проблематичните Смирненски и Вапцаров, които, въвлечени в обща идеологическа зона, мъчително и драматично се припознават от критиката не като идейна, а като естетическа самобитност. По същия начин се интерпретира и кръгът "Стрелец", сформиран под антисимволистичната идея и идеята за родното, но оттам нататък категорично налагащ различни естетики, често пъти преливащи една в друга дори Вътре в творчеството на отделен автор. В националното пространство идеологическото винаги е предпочитано пред естетическото.

Културното време, последвало 9.IХ.1944 г., освен че направи насилствен опит да вкара цялата българска литература в границите на една-единствена идеологема (идеологическата зона вече се втвърдява и патологизира в идеологема), но и използва склонността на културното ни съзнание към всеобщи, обединителни пространства, регламентирани от режима като социалистически реализъм - нещо много съмнително като самостоятелна естетика, че и абсурдно. За кратко време не само самотниците (възприемани като несмилаеми и опасни) са отречени и забранени, но и идеологическите зони в българската поезия от своята многоликост и разнообразие са сведени до единственост, която зове себе си "новост". Литературната традиция също се свежда до напълно осакатена идеологическа зона, в която са потиснати дори левите художествено ориентирани сили (спорът между "Кормило" и "РЛФ", например, Иван Мешеков и т.н.) за сметка на голата плакатност и един схематично устроен свят, в който идеята се полага лесно, просто и удобно. Понятието поетичен официоз в началото ще се отграничи като тематична задължителност. Борческата и гражданската теми доминират, светът, изживял своя апокалипсис, е обновен и застроен отново. Но за кратко време. Единствената и "нова" идеологическа насоченост ще осъзнае невъзможността на твърдите си граници и ще отработи вътрешни: механизми, чрез които ще се опита не толкова да обедини, колкото да обясни националната поезия като сбор от разнородни зони. Ще се сблъска с естествения и неумолим факт, че под официоза (предимно като тематичност) поезията ще обоснове и подпочвено движение, което ще избухне в зов за здрава ръка. От предходната литературна традиция 50-те и 60-те години допускат предимно идеологическите полета - уважава се националната идеология (възрожденците, Иван Вазов, Стоян Михайловски), далеч по-малко културната (П. П. Славейков, П. К. Яворов), а най-вече се помни и цитира борческата тема (Хр. Ботев, Г. Милев) и явно определената пролетарска идеологема (Г. Кирков, Дим. Полянов, Хр. Смирненски, Н. Й. Вапцаров, Хр. Радевски), като при последните трима социалистическият реализъм е в постоянен компромис - едно, поради собствената си неидентифицираност, второ, че желае да изпусне примамливите тематични податки, които творчеството на тези поети предлага в негова полза. Социалистическият реализъм иска (все пак!) и художествено да се обоснове чрез тях. Един от най-големите ни леви интелектуалци и талантлив поет Христо Радевски е предпочитан от критиката и учебниците основно с революционните си творби, а камерните му лирически произведения остават в сянка.

Бащата-самотник Далчев е премълчан, че и забранен: наречен е ненужен, упадъчен, отживял. Нещо повече - наречен е самоцелен заради интуитивното усещане, че този поет не може да се включи в някаква обща идеологичност (даже не става въпрос само за комунистическа) и оттам справянето с него е заплашително проблематично. 50-те и 60-те години изграждат в поетичното пространство твърд тематичен официоз, бранещ себе си предимно чрез реализма, който обработва своите малко на брой теми чрез техниката на величалното. Поетите, подобно на възрожденското време, но вече със сменен адресат, подкрепят поезията си с идеологически жестове - активно обществено поведение в полза на господстващата идеология, задължителни служебни постове, популяризиране на литературата (коя обаче?) сред... народа. Официозът се регламентира първо от идеологическата правоверност, второ - от значимостта на заеманите от поетите постове. Поезията пряко се обвързва с политическата конюнктура, която, бидейки изменчива, има и това свойство лесно и бързо да пренарежда първата, втората, третата... редица от поетични имена. През 50-те и 60-те години за големи поети са обявени Никола Ланков, Ангел Тодоров, Пантелей Матвеев и т.н., докато през 70-те години същите имена са избутани от нови поети, заангажирани във властта. Официозът мисли себе си като елит, като върхушка. Литературната критика е длъжна да борави с литературата като с илюстрация, да вижда и да говори за отделни автори като за самостоятелни явления, без изобщо да се интересува от естетическите преливания. Екстравертната, каузална критическа гледна точка отчита "правилния" смисъл на литературните творби или творчества, а не тяхната естетичност. Подвластна на позитивизма, критиката вижда автори и творби като факти, които се констатират и се приобщават към нормативните изисквания. Критическото изживяване на литературата не е за предпочитане. Категорията художественост е изместена от тясната идеологичност.

Възраждането е другото време, което се концентрира около тотална, задължителна идеологичност. Възрожденските поетични творби често живеят сред публиката като фолклор - важна е националната, обществената магия на стихотворенията, тяхната отговорност към националните интереси и духовност. "Природната" цялост на творбата предполага и "природно", естествено възприемане, при което автор-творба-читател се сливат в единен песенен акт. През 50-те, 60-те, че и през 70-те години на XX век се знае, че определен поет е голям български автор, но масовото, пък и критическото литературно съзнание не може с лекота да си спомни поне едно негово ярко загнездило се в паметта стихотворение. Между името на поета и неговите творби неволно се тегли разграничителна линия. Името на поета се обвързва с биографичен контекст, който за това време е правилноидеологически, а творбите, оказва се, без инструментите на държавния механизъм и идеологическия статут не могат да обсебят почти никаква публика. Критическият дискурс не призовава към "прочитане" на литературните произведения, внушава само понятия като "голям", "утвърден", "законен" поет. "Правилната" идеологическа зона, в която се вместват творбите, има характер на природен закон по отношение на всички останали естетически аспекти на българската поезия. Поетичните текстове, вписващи се пряко в задължителната идеологичност, се роят еднаквотематични, подобноидейни, с една дума - безлични. Затова и критиката се изхитрява да пише за поетите въобще, без да се впуска в конкретен анализ на отделни творби или книги. И поетичният официоз, и критиката са склонни към общественоидеологически жестове, които регламентират сигурността на "правилното" интегриране в официалната идеологическа зона. Реализмът, под формата на задължителни "правилни" изображения и "правилни" теми оклеветява и забранява всичко, което не се включва в обединителната му "правилна" територия. В първите десетилетия след 9 септември в границите на "правилно" се побират революционната идея, оптимизъм, граждански дълг (мислен като ангажираност към социализма), реалистично обработване на външните, градящи социализма факти. Творбите се обвързват с извънтекстовата реалност, като нормата за "реалност", т.е. външната действителност, има строги граници и единен смисъл, контролиран от идеологемата. Стихотворенията се ангажират да произнесат "нашата", "добрата" правда и да изолират идеологически правоверната зона от всичко "лошо", което впрочем е останалото в този свят (ако някой изобщо се наеме да слага граници на понятие като "останало"). Светът е обектен, а лирическият субект подчертава демиургичната си роля, словото му е и ново, и уникално, и неоспоримо, защото защитава истината, обща за всички.

Родината е важна тема на официоза. Тя е България, тачената и обичаната от миналото "земя-рай". Миналото присъства основно чрез исторически събитийни факти, които свидетелстват за дребната слава на Родината, но които подпомагат и съвременните исторически факти и тяхната идеологическа стойност. България, българското влизат в парадигмата на господстващата идеология. Отечеството е ту строителна площадка, ту арена на битки, отворено е към света само идеологически - разпознава като свое и общо единствено братския социалистически лагер, а останалият свят е чужд, враждебен, неважен. Отново се изработва идеологическа самодостатъчност, но този път тясно партийна.

Премълчаният и забранен Далчев обаче през 60-те години е допускан в границите на съвременната поезия чрез своите деца. Идеологически поетичният официоз, опитвайки се да се мотивира чрез социалистическия реализъм, протяга ръце и към естетическите самотници, на които, без да ги подрежда в първите редове, гледа като на "допуснати" - да ги има и тях като незаплашващо разнообразие. Поетичният официоз "допуска" и различни теми, но упорито брани идеята си, че в съвременната поезия няма други естетики освен социалистическия реализъм. "В българската литература основоположник на социалистическия реализъм е Христо Смирненски - четем в "Речник на литературните термини" от 1973 г. - ...а след 9.IХ.1944 г. по техния път тръгват почти всички български писатели." Ако ли пък някой поет е допуснал "песимистично", "упадъчно", "трагично" отношение към света, критиката го "спасява", като се мъчи да види в него "развитие", т.е. преориентация към "правилното". Така се "развиват" Валери Петров, Ал. Геров, Р. Ралин, Ив. Пейчев, Ив. Радоев и кой ли още не, за да се поберат в съвременната българска поезия и да я заявят като естетичски неконфликтна. Изобщо, време, което чете литературата като монолитно тяло от "официални" имена и текстове и забранява мисълта за литературата като разпръснатост от микролитератури. Всяко разпознаване и "екстравагантност" е повод за тревога - "екстравагантността" е или порицана, или премълчана, или е намерен удобен начин да се въвлече в общата "законна" идеологическа зона. Литературната критика (която също като поезията работи с "безспорно официални", "по-малко официални, т.е. допуснати" и т.н. имена), държи да йерархизира идеологическия смисъл на поезията и да удържи единството и неусъмнеността в социалното пространство.

Пейзажната лирика е осмислена като обществено неактивна, но вече не и вредна за идеологемата (за разлика от 50-те години). Андрей Германов, Петър Алипиев, Петър Караангов са камерно-съзерцателни, но реалистични, битийните им теми нямат нищо общо с идеологемата, но не съдържат и агресия спрямо нея. Природният човек, представен чрез здравата хармония на реализма, е нещо традиционно за българското културно съзнание и неговото естествено узаконяване идва волно или неволно в напъните за "чистота" от страна на незнаещия какво иска от света социалистически реализъм. Допуснати са Иван Динков, Иван Давидков, Христо Фотев, Първан Стефанов, чиято екзистенциална тематика използва и пейзажната, обществената тема, но много рядко и инцидентно в услуга на голата и плакатна идеологичност. От тематичния официоз започват да се цепят и по-старите - Блага Димитрова, Валери Петров, Божидар Божилов, Иван Пейчев, като особено при Блага Димитрова и Валери Петров бляскавата им поетична дарба много бързо ги спасява от партийната идеологичност и изработва категорични индивидуални естетически почерци, превръщащи ги в големи национални поети. Критиката с неприязън отчита, че у Блага Димитрова все по-често започват "да се забелязват опасните признаци на умозрителност... Недъг, от който нейната поезия неведнъж е страдала". Идеологемата мъмри, порицава, "вкарва в правия път", но явно вътрешно не се чувства уязвена и изплашена от общочовешките битийни теми. Както бащата на идеологическите зони Иван Вазов, който търпи разните там "индивидуалисти" и "свръхчеловеци" и ако те не го атакуват пряко, не им обръща внимание.

Поетичният официоз полека-лека разширява тематиката си, идеологически правоверните теми съжителстват с пъстрата битийна гама и разноцветни чувства. Човекът като възможност освен с екстравертната гледна точка започва да присъства и като интровертен поглед. Това много ясно личи от общите антологии на българската поезия (знаци на държавната поетична официалност), при които рецептивната избирателност все по-често бяга от тясната и недвусмислена идеологичност. Но все пак критиката и антологичната и учебникарската рецептивност продължават да се интересуват от това "какво се казва", а не от "как се казва". Също като през Възраждането художествеността започва да се формулира като естетическа мяра, но не може да се узакони като доминираща, защото обществото и времето имат нужда от определена идеологичност. Така, трагично раздвоени между самотата, обусловена от родена дарба, и желанието да се включиш в задължителната идеологическа зона, са поети като Г. Джагаров, Л. Левчев, Б. Божилов, в чиято лирика индивидуалните творчески натюрели се приплъзват в стремежа да се удовлетвори идеологическата тематичност. Като официална конвертируемост са толерирани и поети, чието творчество обслужба масовия сантимент, текстовете им притежават свойството да се тиражират постоянно, фикцията е скъсена до буквалното влизане в мига - Дамян Дамянов, Павел Матев, Недялко Йорданов. Идеологемата има нужда и от душевна закачка и я допуща. Идеологическата масовост трансформира част от енергията си в обобщаваща се чрез сантимента зона, която се радва на голяма и всеобща популярност. Не са брутално изгонени и сатириците Радой Ралин, Марко Ганчев, сатирично-гротескният Стефан Цанев, които, за да бъдат търпени, използват гледната точка на "Казвам ти дъще, сещай се, снахо!". Адресатът на техните творби е обобщен, в повечето случаи той фиксира недостатъците на човешкия характер, а механизмите на обществото са описателно, иносказателно подсказани. Радой Ралин се опитва да конкретизира адресата, но наказанието е мигновено. Идеологемата казва: сатирик, да, но сатирик на социализма - не!

Пренебрегнати в обществено-комуникативното (критическо, понякога и антологично) пространство на българската поезия са Константин Павлов, Николай Кънчев, Иван Теофилов. Абсурдният, деформиращият визиите Кънчев и изтънчено-културният Теофилов са ненужни със самотната си естетическа неразбираемост, опасни именно с нея. Идеологемата винаги предпочита ясните неща, затова държи Кънчев в сянка, а Теофилов даже не го забелязва. Константин Павлов с алегоричния си, разбиващ установени ценности, постоянно питащ глас е взриворазсипващ официоза. Павлов трябва да бъде премълчан и компромисно, уговоръчно допускан. "За разлика от Константин Павлов, който се затвори в себе си, Стефан Цанев е открит към света, живее с проблемите на времето" (Здравко Петров). Константин Павлов и Стефан Цанев са поети със сходен естетически натюрел, но Павлов е премълчан, докато Ст. Цанев е силно конвертируем, защото лириката му е публицистично ориентирана, всмуква в себе си злободневни факти. "Развитието" като спасение и приютяване в официоза може да се приложи към него.

Ако 60-те години успяват да удържат идеологическия тематичен официоз като необходима законност, то през 70-те години той е вече спазвана ритуалност. Всички са убедени във фалша и естетическата му безсмиленост. Тематичният официоз губи смисловата си монолитност, "добрите" му значения се размесват с доброжелателна критика. Твърдината на величалното е пробита от очебийни обществени пороци, предизвикващи сатирични ракурси спрямо външната действителност. Официалното критическо мнение, което е функция на държавата, активно въздига "митологически" четящия се официоз, но недопускани до публичното пространство, подводни гласове го оспорват и акцентуват не върху всеобщоидеологическото, а върху естетичното. А акцентуването върху естетичното, освен че е разместване на установената оценъчност на автори и произведения, е и желание на литературното съзнание да види интелектуално самотното. Затова и новите деца на Далчев - Борис Христов, Марин Георгиев, Иван Цанев, Иван Методиев, Калин Донков, Биньо Иванов - влизат в литературата далеч по-лесно и безпроблемно от предходното поколение. Отбелязвайки техните постижения, критиката избягва да говори за социалистически реализъм, или по-скоро не се сеща вече за него. 70-те години все по-категорично започват да уважават художествеността за сметка на идеологическия дълг.

Идеологемата губи позиции и забележително е, че самата тя вече иска да се размие в самотниците, които заявяват различни теми, индивидуални естетически почерци и световъзприятия. Критиката по традиция вижда поетичното поколение на 70-те години като "реалистично", без да отчита естетическата нагласа на поети като Борис Христов, Иван Цанев, Иван Методиев например, които определено не са реалистични. Социалистическият реализъм е осъзнат като невъзможност, но реализмът като естетика продължава да изпълнява обединителна функция, която "узаконява" допускането на поетите до официално регламентираната българска поезия. Затова и всяко значително художествено усилие за критиката от това време по задължение и по инерция е реалистично. Бунтът и различието, под каквато и форма да са разпознати - естетическа, идейна, - не бива да бъдат толерирани. "Проблемата за "бащите" и "децата" не е само естетична, но и социална. На нея трябва да й се даде друга трактовка, твърде различна от тълкуването на западната пропаганда, която иска да противопостави "децата" на историческото съзидателно дело на "бащите". Този пасаж от цитираната вече статия на Здравко Петров е по повод поезията на Миряна Башева и е показателен за официалното състояние на критиката от 70-те години, която, за разлика от поетичните търсения, се опитва да обединява, а не да открива индивидуално специфичното. Този факт може да се забележки у почти всички критици, активно публикуващи по това време - в техните статии често се съдържат изброителни списъци на поетични имена, като целта е търсенето на обединителните начала. Критиката се стреми да произведе читатели, за които процесът "четене" не е важен - важна е вярата, с която читателят доброволно и неусъмнено се включва в организационно моделираното пространство на българската поезия. Четенето-полза, четенето-наслада, четенето-знание се стапят в: "Няма какво да четете, идеологемата знае всичко, вие сте длъжни да й вярвате." Критиката-държава има тотално самочувствие, че записва, уточнява редовете и ранговете в българската поезия и внушав, че това е не само моментен литературноисторически прочит, а е и светло бъдеще. Априлските литературни дискусии от близкото минало лансират обобщителни доклади върху поезия, проза, драматургия, доклади, които са неоспорими в правилноидеологическото си подреждане, порицание и хвалби, които са наказателна и узаконителна институция на литературата, чиито параметри са, първо, държавни, и, след това, литературни. Читателят е "длъжен" да се съобрази със "закованите" авторитети, които не подлежат на преосмисляне, на индивидуално търсене и съпреживяване.

Самотните поети са видимо явление през 60-те, особено през 70-те години, но критиката тенденциозно им намира мястото във всеобщата (и задължителна) идеологическа зона. Критици като Иван Пауновски, Минко Бенчев, Здравко Недков със своите предпочитания към естетическите факти, със своето изживяване, а не констатиране на литературата, са в маргиналното пространство на критиката - и те като самотните поети са допускани до официален глас, но предпазливо, приглушено. Големите, припокриващи цялото литературно пространство критически дарби на Тончо Жечев, Кръстю Куюмджиев, Светлозар Игов често пъти акцентуват на литературната история, а оценките им за съвременната поезия помиряват идеологическото със самотноестетическото - но винаги с оглед на националностойностното.

През 80-те години идеологемата е само куха черупка, под която всеки знае, че няма нищо особено. Но има и нещо друго през това време. Явно вътрешно се подготвя обособяването на нова засилена идеологическа зона в българската поезия, която все още не смее пряко да се назове, пък и не се е самоопределила. Иван Методиев със стихосбирката си "Гъзове и облаци" усеща болезнено кризата на самотниците. През 90-те години новата идеологическа поетична зона ще назове себе си постмодернизъм (или по-скоро ще внушава на другите да я възприемат като постмодернизъм) и ще групира под обединителните си закони група поети, които с фриволна игра обезсмислят традиционни ценности и състоянието на криза им е непознато. На традицията й се отказва престижност, на нея се гледа иронично, нелепо... Игра, обезсилваща здравия градивен смисъл, агресивна да си намери публика, да се изживее като нова възможност на българската поезия. Бойко Ламбовски, Мирела Иванова, Пламен Дойнов, Георги Господинов, Бойко Пенчев, Йордан Ефтимов, Ани Илков са следваща идеологическа зона, приютена под общи, сходни естетически усилия. "Българска христоматия. Избрани образци от всички родове съчинения" от Пл. Дойнов, Б. Пенчев, Г. Господинов, Й. Ефтимов е сложен ракурс на интертекстуалност, при който миналото се вижда предимно като обезсмисляне на идеологическите възможности (възрожденците, Вазов, кръгът "Мисъл"), настоящето - като самодеконструктивен акт, а бъдещето визира един непознат читателски опит. Самотниците, макар и присъстващи в дискурса на цитираното минало (Иван Теофилов, Кирил Кадийски, Николай Кънчев и т.н.) са по-скоро символно означаване на отказа от традицията, отказ от себе си, но и на играта, която, повтаряйки идеологическия баща, го мултиплицира в нова обединителна естетика.

И изобщо: когато обществото и времето са драматично разбунени и изискват съграждане, българската поезия изявява ясна тенденция към формиране на засилени идеологически зони, които доминират като явен, видим, агресивен пласт в общото поетично съзнание; когато обществото е успокоено и овладяно, се роят самотниците, чиито естетики са проблематични за разпознаване и точно назоваване. Но поне до този момент, децата винаги спират до съдбовното, неизбежно признание: "Баща ми в мен". При изработването на българската поетична казуалносг "назад" трябва да бъде изяснено, осмислено, дистанцирано-приобщено към "сега" и "напред". А няма нищо по-неблагодарно и агресивно от "сега". То винаги има претенцията за ново, единствено, модерно, вечно. "Сега" даже се усъмнява, че има бъдеще извън него. Но щом като има бащи преди него, значи ще има и деца след него. А бащите в българската поезия Вазов и Далчев - самодостатъчни, органични, безразлични - са предугадили преражданията си и тяхната прошка към обидилите ги деца е само спокойното им и мълчаливо отминаване.

© Антоанета Алипиева, 1998
© Издателство LiterNet, 21. 02. 2004
=============================
Публикация в: Антоанета Алипиева "Четене на себе си", Варна, 1998.