АБСУРДНИЯТ ТЕАТЪР НА КОНСТАНТИН ПАВЛОВ

Антоанета Алипиева

web | Четене на себе си

Сцена. На сцената лирическият субект, който:

за последен път да проверя гласа си,
искам да си приповтаря мимиките,
искам в ловкостта на пръстите си да се уверя.

("Надпяване")

Публиката? О, публиката:

Гъба до гъба.
Дърво до дърво.
Слънце до слънце.
Луна до луна.
(Челюсти, цици,
кореми, юмруци,
космически сонди,
досадни поети).
И още, и още.
И още, и още!

("Жестоко плодородие")

И лирическият субект, и публиката, "размиожени до вечност", персонифицирани в какво ли не - "защо?" и "как така?" - водят диалог. Не може да се разбере кой - публиката или субектът - казва:

- Нищо не разбираме! Ни текста, ни подтекста...

("Защо!")

Но може да се разбере надеждата, упованието, че светът, материята, човекът, животът имат своя смисъл:

Може би...
Може би ще успеем да се спасим.
А?

("Огромен (...) се задава")

Абсурдното време ражда и един субект, който е лишен от истинност. Не желае да бъде един, да отстоява себе си чрез цел, мечти, бъдеще, чрез собствена физиономия. Размножава самотния си образ чрез "себеповторение до безсмисленост", разкъсва своята телесна материя и я запокитва в лицето на публиката:

Ето моето тяло,
разглобено на части.
Приподнасям ти:
нос, уши, крайници...
труп.
А очите ми -
два диаманта -
приеми
като две проклятия.

("Подарък")

Образът на изграден човек с намерени, уточнени цен-ности се разпада пред "Великия Абсурд/ на собственото си съществувание", публиката безразлично установява, че "Този човек няма лице", "че Той не съществува". Субектът, още по-безразлично разхвърля

И медалите - също.
Титлите...
Дрехите...
Маските...
И резервния лозов лист.
Гол.

("Великото сбогуване")

За да каже: "Сега съм никой." За да се отрече от себе си, за да слезе от сцената и смесен с другите, да гледа "кучката-съдба" - своята собствена съдба:

Ще бъда, просто, най-любезен зрител
на, просто, най-бездарната пиеса.
Без ръкопляскане обаче.

("Полувек")

Аз на субекта и Ти на публиката постоянно бъркат себе си. Аз знае, че Ти го гледа и че го чака да произнесе истина, но Аз знае, че самият той не е истински, че се е разпарчетосал на разни части, че се е пропил от омраза към тази пиеса и затова предлага на сцената да се яви "моят ... омразен дублъор". Ти вижда сгромолясващия и обезсмисляш, се Аз, който всеки миг се удостоверява чрез нови и нови роли, маски, гримаси, части. Ти усеща, че е заразен от този прогнил и разкапал се Аз, за който "цветята, яйцата, провала, триумфа" са все тая. Ти е стъписан от всесилната Азовост, затулваща времето, от смесването на живота и смъртта: "Смъртта?: командировка, друга мисия, друг образ?" Пред очите на Ти проклетият Аз прекрачва смъртта, размахващ в ръцете си "кожата на бившата душа", превъплъщаващ се - роля след роля, маска след маска, надяващ се "на нещо по-добро". Добро ли? Или зло? Категориите нямат точен смисъл, нямат граница помежду си, всичко се свлича в безвремието, дрехите падат, тялото и месата му капят: "- голи сме - вижте ни", "и нека се окаже, че е изрод/ душата-тяло разсъблечена". Субектът Аз насища сцената със себе си, прекрачва към публиката, сее сред нея себе си и "Аз (и Ти) и Той" стават Ние, стават сцена на абсурда, стават вечни пре-въплъщения, са... разпад на смисъла. Дали Аз се превръща в "гладиатор", а "гладиаторът" - в "гущер", дали Ти се смалява до "въшка", а "въшката" се уголемява до "том от Ленин" - разбърканите пластични елементи въвличат словесните знаци в игра на аналогия, която, без нищо да утвърждава, прехвърля безкрай безсмислието на диалога между Аз и Ти, премахва всяко удостоверяване на тъждествеността. Аз-ът, обезсмислил себе си, но обезсмислил и Ти, се реализира чрез осъзнаване на своята изначално проблематична природа, която вижда външния свят като безпорядък от глуповати събития, като върволица от несглобяеми факти. Разпилял себе си, Аз-ът разбива битието във вид на количествена множественост, чиито части се взаимоизключват, но и съществуват едновременно в пространството и времето. Сцената като пространство се лишава от граници, декорът като емпирична телесност внушава "отразеното в огледалото" Аз, времето е колебливото объркване между многото роли:

Може би
единствено така
ще опазя
Нещото,
което ми се искаше да бъда
и което,
до известна степен
Бях.

("Изход винаги съществува")

Аз и Ти играят своя абсурден театър, самите те раздробени тела сред други тела Аз и Ти не престават да говорят, но диалогът се пръска на елементи, всеки един независим от останалите, колкото незавършен, толкова и завършен в безкрайността си. Изграден в безсмислието, диалогът за миг може да се разложи и изчезне, като остави само следата на собствената си празнота. Аз и Ти, без да знаят кое е Да и кое - Не, обезкостени, вживяни в поредната си роля, ръкопляскат на себе си, когато изиграят своето (кое ли на брой?) превъплъщение:

И както си бяхме -
с прашни лица,
прашни дрехи
и прашни ръце, -
без да си плюем на дланите,
изведнъж изръкопляскахме.

.......

Мийте си ръцете преди ръкопляскане!

("Инцидент")

Ръкопляскания? Край? Не. В абсурдната си отвореност пиесата е лишена от начало и финал, след ръкоплясканията диалогът подновява разпадащото се безсмислие, Аз и Ти се приканват да се самозаличат, да разбъркат контурите на установеното, да взривят морал, ценности, време и пространство. Приканват се към вечна игра, в която всичко е наужким, в която вечната заплаха от Нищото разпределя новите им роли. Аз и Ти осъзнават, че тяхното битие е една възможност за битие, че тази разпиляваща и унищожителна възможност е част от самите тях, че в нея са самите те. Ролята предполага забрава на проблематичната човешка природа, живот ден за ден, никакво уважение към връхлитащото бъдеще, защото вечните интерпретации са най-дълбоката възможност на Аз и Ти. Аз и Ти играят:

Хайде сега да си разменим гърбиците -
ти вземи Славата,
аз ще поема Позора -
относителната тежест е една и съща -
просто, за разнообразие.

("Скъпи приятелю...")

Сцена. Гласът на субекта, който обявява: "Искам да се преродя в куче". Светлината, фиксираща субекта, който изръмжава: "сам си хапя опашката". Глас и тяло, удостоверяващи субекта, чиито граници се размиват в разнообразието и обширността на други тела. Гласът казва, че тялото постоянно може да се дроби и преражда. Тялото афишира, че гласът, преправен в ролята, се е отказал от себе си. Но гласът и тялото знаят, че са не само звук и визуалност, а и душа, която изследва автентичната природа на света единствено от пространствено-времева гледна точка. За да преобърнат космоса от налична телесност във вечност. За да предусетят духа, прераждащ се в различни емпирични отломки, ликвидиращ пространството като външност и насищащ всичко с време. Време без граници, без събития, време-вътрешност и пребъдност:

Аз съм рудиментарен отломък
от едно много далечно бъдеще,
изхвърлен поради непригодност назад - при вас.

(Моят вчерашен ден е светлинни години напред).

("Монолози на Орон П.")

Затова Аз умира без страх. Умира, когато пожелае. Смъртта е самият смисъл на проблематичния Аз, доказателство за временността на отделните роли. Смъртта е трансцедентална възможност в най-дълбоката си природа. Но тя не е онтична възможност, а е игра, гранична ситуация между различните роли: "Всеки, който е умирал много пъти, знае, че смъртта е безобидна бабичка". Смъртта е краят на един измислен герой и толкова по-зле, ако се приеме насериозно: "Карнавалната й маска само/ предизвиква суеверен трепет". Постоянно умирайки, Аз се сдобива и с възможността постоянно да избира. Непрекъснато да избираш значи да опознаваш. Роля след роля, битието се изиграва, Аз вкоренява разпиляната си екзистенция в реалността, винаги се свързва с Ти и иска да внуши илюзорността на всяка истина. Аз и Ти усещат, че битието няма крайна дума, няма достигнат абсолют. Има вечни интерпретации, разпръснати смиели, които днес са така, утре са иначе. Смъртта е игра, и след като е изиграна, идва възкресяването - нова роля, ново раждане:

Страшно е обаче всяко възкресяване!
Болките на всяко възкресяване...
Рискът да посмееш да възкръснеш пак...
Сам на себе си да бъдеш июкенер,
да сглобиш от атоми и хромозоми
НЕЩОТО,
което ще наподобява,
уродливо и комично,
бившето ти "аз".

("Безкрайна поема")

Пиесата продължава. Единното битие се разбива от множеството съществувания. Аз на субекта играе воеводката Беца, която е "с единия крак - на Витоша, другия крак - на Пирина.../ И пак нема вид на разкрачена". Случило се е нещо. Беца е убила този, когото е обичала. Убивайки, тя осъзнава, че собственият й Аз може да съществува, само ако изначално се насочи към битието на другия. Смъртта е краят на един герой, но и началото на друг. Беца ражда дете от този, когото е убила. Събитието? О, събитието е наужким, то е маска, зад която пулсира вечността, то е нескончаема повторяемост, игра на живот и смърт, игра, в която не може да се различи докъде свършва животът и откъде започва смъртта. Беца е разбрала, че доколкото е смърт, е раждане, доколкото е раждане, е смърт. Тя приема участта, която й е присъща - без съжаление, без илюзии. Приема Вечната си проблематичност, според която нищо, никъде и никой нямат граници:

Е, хайде, верна дружина,
налейте вино румено
и върла люта ракия -
да пием, да се веселим...
Та да ни зайде паметта.

Било, каквото било.
Наздраве!

("Документален разказ на воеводката Беца")

"Било, каквото било." Краят на един герой, който маха маската и се покланя пред Ти. Ръкопляскания. Аз е само умореният артист.

Сцена. На сцената един вечно преобличащ се Аз, умиращо-живеещ. Роля след роля: "Шест милиарда бездарни артисти/ се ругаят взаимно на майка". Безсмислие на целостта, вечно съмнение, че истината има едно лице. И Ти, който влиза, излиза (защото пиесата няма начало и финал), Ти, който разбира, че съдбата на Аз е и негова. Аз и Ти. Ние.

© Антоанета Алипиева, 1998
© Издателство LiterNet, 21. 02. 2004
=============================
Публикация в: Антоанета Алипиева "Четене на себе си", Варна, 1998.