"А НИМА ТОВА БЕШЕ ЖИВОТЪТ?"
(Андрей Германов)

Антоанета Алипиева

web | Четене на себе си

Една от книгите на Андрей Германов се нарича "Време за творчество" и съдържа статии, интервюта, размишления за литературата, твореца, времето, за това как се прави поезия. "Време за творчество" е документалната фактология за естетическите критерии на едно общество, за това как обществото моделира литературата и обратно, и същевременно за това как литература и общество се сблъскват помежду си. В размислите си за съвременната поезия например Андрей Германов обвинява някои от съвременниците си в "известно ограждане от обществените вълнения, в тежнението към субективизъм и херметизъм", в това, "че преобладават камерните настроения. Бих пожелал на ония, които сега встъпват в поезията, повече дързост, повече гражданственост, полет в по-високи небеса". Образът на обществено конкретното Германово време се идентифицираше с подобни клишета. Те бяха не само демагогия, те бяха и истинското нахлуване на твърди, стабилни социални норми в личността. Всички идеологически въпроси обаче Германов разширява до следното: "Да бъдеш верен на времето си, на големите цели на народа си и да отдаваш цялото си същество за постигането им. Да бъдеш честен, да бъдеш човечен". Старанието да се размият схематичните граници на един постуларен морал до общочовешките добродетели е било не само художествената "хитрост" на надарения поет, а и една от универсалните възможности поетът да преработи колективната обществена мисъл и да я върне в обществото по-благородна и по-човешка. Начин да се изведе действителността - социална, идеологическа, гражданска - извън себе си и поетът да заяви личностния си прочит на света. Поезията на Андрей Германов задвижва не толкова идейно-естетическия контекст на конкретното си време, колкото реализира в себе си света като възможносп за унаследен и препратен битиен опит, пълен със смисъл. При талантливите поети от поколението на Андрей Германов конкретното историческо време обикновено се оформя като мегатекст (изказвания за художественото творчество, интервюта), чийто тежък и ръждив ключ преди беше защита на индивидуалните художествени богатства и открития, а днес трудно, много трудно и драматично отключва художествените текстове и лишавайки ги от тежките катинари на историческата случайност, в която са създадени, ги дарява със свободата на различни погледи към тях.

СЮЖЕТЪТ

Това, че лириката потиска сюжета за сметка на засилената емоционалност и асоциативност, е начин лирическата творба чрез статичността на уловения миг да представи битийния образ на едно човешко изживяване. Дори и когато лириката работи с ясно изявен сюжет, събитийността е тъй обобщена и сентенционална, че в крайна сметка се превръща в статично формулираната философия на екзистенцията. В лириката - най-вече - структурирането на сюжета изразява типа отношение към света. У Германов явният сюжет е начин да се разправи животът - първо собственият, след това на рода и сетне на света - и тъй разправен, заявил основните си битийни опори, животът леко и смирено достига до смъртта:

Спокоен със смъртта се примирява
и с него примирява се смъртта
и неусетно някак си минава
помежду тях граничната черта.

("Самота в Боженци")

И не случайно цялата лирика на Андрей Германов, представена в неговото "Избрано", се възприема като плавен, мъдър разказ за човешката съдба, за важното в нея, което й придава смисъл, за утехата, че си се родил. Като поет Германов принадлежи към едно време и едно поколение, което вижда живота предимно като смисъл, като виталност и родова традиция. Ясният сюжет е Възможност да се степенуват ценностите на битието, мъдростта да се обхване не като констатация, а като разказ за пътя към крайната, битийна сентенция. Сюжетът е изява на лирическия Аз, проследяващ случката не толкова като събитийност, а като формиране на екзистенциална философия, затова и Германовите стихотворения чрез сюжета постепенно оформят битийното време към неговия финал. Оттам и сгъстените концептуални поанти, които се опитват да съзрат живота в концептуална рамка:

Те знаят: в края тя ще победи,
че скърцат във гредите дървоядци,
че плочести пътеки отпреди
два века чезнат под стъблата млади.
Единоборство със известен край.
Но тяхната обреченост е свята:
без смях на ни едно дете, през май
стариците се борят със тревата.

("Село през май")

Преминал през лирическия Аз, житейският разказ на поета обобщава собствения автобиографизъм до метафорично изображение на всяка от конкретните реалности, преживени лично от него. Личните конкретни реалности обаче, тъкмо в сюжетния си финал, се стремят да се превърнат в универсални ценности, чиято жива енергия прави възможна връзката между традицията, конкретното време на твореца и онези, които идат след него. Така сюжетът у Германов се превръща в проследяване мъките и съмненията на самия живот и в уточняване на крайните истини, до които достига животът. Затова и Германовите поанти като почти задължително правило фиксират смъртта. Сюжетът разгъва мъдростта си между живота и смъртта, като събитията са дотолкова събития, че оттласкват само времето напред, към постепенно осъзнаващите се стойности не на отделния индивид, а на общността:

Той се връщаше вечер от нива
със цървули, пълни със пръст,
загорял, със сплъстена грива
и брада един пръст.

.......

А сърдит ако бе, за поука -
на юмруци не бе скъп -
той й удряше два юмрука
и й даваше гръб.

.......

Кон го стъпка веднъж на хармана.
Цяла есен не беше добре,
цяла зима съвсем не стана
и я викна един ден:
- Ще се мре.

.......

И изгледа я дълго-дълго.
Не я беше гледал така.
Тя му ръка целуна мълком,
той целуна й мълком ръка.

.......

Изведнъж. тя заплака и екът
на плача й поде надалек,
че сега си отиде човекът!
Най-добрият човек!

("Най-добрият човек")

Или - сюжетът у Германов, това е разказ за лично преживяното, но постигнал универсално обобщение във времето. Сюжетът, това е ставащият и движещ се към смъртта си живот.

ЧОВЕКЪТ

Силният автобиографизъм на лирическия Аз е стремежът на Аз-а чрез себе си, поглъщайки света, да го осмисли и да подреди битийните му категории. Обективизацията на лирическия изказ онагледява констатираните истини за живота, но преминали през драмата и откритията на личното време. И оттам обобщеният образ на човека у Германов първо заявява историческите и етични конкретности на реалното време и поколение на поета, след което разширява екзистенциалните си очертания до универсални сентенции за човешките си възможности. Социално отграничен, човекът търси своя смисъл чрез обществото и създадените от него граници. Пулсациите на времето, определени от социалните клишета, са истинският враг на човека - "едно тлъсто и безформено заседание", "вечеряш с разбиране - тежко и мазно", "проверяваш дали е добре заключено", "девет часа в тъмния гроб на съня./ Битие." - и тъй врагуващ срещу безсмислието на градския живот, човекът у Германов намира своята защита в онтологичните родови устои - "такъв, какъвто/ съм роден". А човекът е роден и омесен с патриархалния мирис на "червена глина", "трева", "меко слънце", "чувалите с жито", "двата вола белеят", "цветът (на нашто) всекидневие..." Обезличаването му в социалните отношения среща безпрекословната съпротива на установени, извечни ценности, които традицията е изпълнила с проверен и доказан смисъл. Неговото духовно пространство е точката на единението с другите, съпричастието с всеобщия родов морал, придаващ на човека усещането за пълнота и намерена хармония:

Висок и жилест, със цървули,
със сухи като кремък скули -
той ме въведе в своя дом.
Жената стана мълчешком.
-Добря дошле! -и се потули.

.......

Балканът дишаше горещо.
Аз крачех весело, понесъл
едно усещане за песен
и още нещо
още нещо...

("Нощ в балканско село")

"И още нещо" е онова, което отграничава интуицията от жестокия, рационален, неумолим живот на гражданин - "дотегна ми от полуистини./ ... от глупости полунагиздени,/ от розови полулъжи". "И още нещо" е границата, която пази сърцевината на душата здрава, чиста, недокосната и неизкушена: "Когато се почувствате най-мръсни,/ ще ви затрябва нещо недокоснато./ Тогава чак за мене ще си спомните". Защото човекът, изтръгнат от естеството: "И сепнат се замислям за войната./ И другите/ съвременни/ неща" може да се спаси от безсмислието и автоматизма на модерния свят само като счете себе си за смисъл, а обществото за абсурд. Смисълът брани своята територия чрез научени, унаследени представи за човешката отреденост - "... къс беше животът ми и мъчен беше./ Мъчех се да направя другите добри - лош бях за себе си", - които са опора в житейските превратности, спасението от напразните усилия на тялото, наречено "социална единица", душата, побеждаваща рационалните копнежи за социално първенство. Но смисълът е и съмнение:

Проработих живота си.
Труд, труд, труд. Каква грешка, боже мой, каква грешка!
Но птицата на съвестта ми е бяла като снежинка -
всичко съм изкупил.
И ако някой ме попита добре ли съм живял,
ще му отвърна с въпрос:
а нима това беше животът?...

("Надпис на камък")

За щастие на Германовия човек съмнението вече е рационално-философско. То не разяжда интуицията, което ще рече, че не разрушава смисъла. Съмнението е заплашителната сянка на модерния свят, връхлетяла върху виталността на селото, вещаеща зло, но недостигнала го. Човекът постига своя смисъл, облягайки се на близките - родители, жена, деца, приятели (неслучайно голяма част от стихотворенията са посветени на редица поети от Германовото поколение). Смисълът е препредаването на родовото, циклично и хармонично време. Човекът и пълноценното му битие идват от

ТРАДИЦИЯТА

Случващото се в живота не е единственият отговор на смисъла, нито е само пътят към него. Зад "случващото се" стоят психологически напластявания, които моделират реалното време и бележат етичните му измерения. В традиционното общество идеята за вечното възвръщане е възможност за повече уют и хармония в сегашното. Преповтаряйки традиционния патриархален морал, лирическият човек у Германов прави и нещо друго - прави своя избор на това, какво точно минало му е необходимо, след което се опитва да му придаде въздействаща форма в емпиричното, форма-заслон на личната неудовлетвореност от сегашността:

После пътищата черни. Глас на сънена птица.
Бедни бели къщурки. Мили детски съблазни!
И мечти пак да дойдем някога на воденица,
пак, когато сандъкът със брашно се опразни.

("На воденица наесен")

Изборът на минало, това е онзи къс от селския живот, наситен с усещане за сетивното, телесно-изстраданото: "А конят цвили, спънат на въже.../ Ах, сладък беше оня миг, когато/ усещахме, че ставаме мъже!", животът превърнал спомена в предметна, физическа тръпка: "че само с мисъл ще се връща/ към прасковата малка то,/ ще вижда синьото листо,/ напуснатата родна къща..." И най-накрая, изборът на миналия къс живот е фолклорно-патриархалната пресечна точка, в която селото и вселената, животът и смъртта се изразяват и значат едно - препратения от миналото към бъдещето смисъл:

След всичкото, което преживях,
съвсем не съм се юрнал да живея.
Аз бих желал, преди да стана прах,
на меко слънчице да се погрея.

.......

И удивен, във капките роса
да видя облаците и небето -
ония вечни чудеса
с дъха и радостта на битието.

("След всичкото...")

Невъзможно е сегашното време да се срещне с цялото минало, то се среща само с части от него. В този смисъл изборът на определени етични и социални модели от миналото е нещо много съществено за лирическия човек у Германов. Съзнавайки, че у отделния индивид освен личностното, смъртното време живее и един общностен хоризонт, една представа за културно-историческо време, човекът дири неподвижността, вечността, сиреч дири своя образ на традицията. Напипано в същностните си, концептуални ядра, миналото е възможност за преодоляване на сегашната критическа ситуация. Лирическият Аз е изцяло открит за миналото, но не за неговото наподобяване, а за излъченото му въздействие върху съвременността. Обхванати като битие, миналото и съвременността се срещат, за да оформят не само личното време на човека, но и за да го изтръгнат от това лично време и да го превърнат в общовалидна вечност. Защото сегашното, което не е открито за миналото, значи тотална смърт, небитие. А сегашно, което е постулирало собствените си социални и етични проблеми и се е опитало да ги види и чрез миналото, е вече създадена, усвоена, подчинена традиция и същевременно препращането й напред във времето. Такова сегашно значи живот:

Ах, как умират селските жени!
.......

те някак си тайнствено
                                  усещат,
че във кръвта на техните деца
кръвта им ще е все така гореща,
че жива ще е силната им плът
дори подир промяната голяма,
че те са вечни, че не ще умрат...

("Ах, как умират...")

Миналото у Германов е не само родова памет, не само облягане върху извечни патриархални стойности и тяхното пренасочване към едно перспективно СЕГА. В избора си на минало човекът с ведро усилие "отваря" индивидуалната си екзистенция към историческата линейност, чиято събитийност вижда не като движение и промяна, а като стойност, върху която съвременността си заслужава да акцентува и да я превърне от архив в преживяно настояще ("Оживелият от Термопилите", "Бенковски", "Бериговци", "Перущенска" черква", "Двадесет и девети май"). Историческата случка става дотолкова традиция, доколкото се превръща в глас на съвременността, в нейно лице. И историческата случка, и съвременността излизат от индивидуалния си обсег и при тяхната среща се разкриват първични етични модели, превърнали спомена в социално действие:

Ти ще умреш непобедил, без дом
на оня бял мост върху гредореда.
И тоя отнапред приет погром
ще бъде всъщност твоята победа.

(''Бенковски")

Срещата на миналото със съвременността ражда и Германовите "Четиристишия", което в контекста на цялото творческо дело на поета ще рече - синтезираната мъдрост, образа на битието, при който колективната житейска изстраданост е не само емоция, но и нейно възраждане. животът търси своите граници в битийна сентенционалност, в онези правила, които са зададени от интуицията, но разумът ги е отвел до ръба на осмислени, овладени житейски ситуации, предадени като извлечен, обобщаващ психологически и социален опит. Породени от жаждащата социална необходимост, "Четиристишия"-та се обръщат към миналото и неговия език, и извличайки го из дълбините, определят чрез него сегашния миг. Човекът, обърнал се към миналото-природа, осъзнава вече своя живот като проблем, което значи, че започва да гради пространството на собствената си човешка социалност. Човекът е колкото индивидуален и уникален, толкова и закодиран с комплексите (философски, етични, естетически) на миналото. жизненото възприемане-предаване на миналия опит е съзиждането на традицията, а специално в "Четиристишия"-та - това е срещата на интуицията с разума, превърнала се в явление на културата, защото "подарява" индивидуалното преживяване на общността. Миналият и сегашният опит престават да бъдат белязани само като събития, а се превръщат в намерен екзистенциален изход от тях, във възможност за справяне със събитието чрез психическата и екзистенционална стабилност на мъдростта. Съвременната общност, изправена пред проблемите на своето битие, се нуждае от решенията на миналото, от съхранените тълкувания, които обаче тъкмо историческото отношение може да отграничи от природата и да ги превърне в култура. Случващите се събития престават да бъдат само несъзнавана цикличност, а имат достойнството да прекрачват историческите граници като тъжно, но и триумфално човешко смирение:

че в дни на бедствия и мъка свята,
че на глада под удара корав
човек посяга
и на красотата -
и страшното е в туй,
че той е прав.

("Изсичането на Лонгоза")

© Антоанета Алипиева, 1998
© Издателство LiterNet, 21. 02. 2004
=============================
Публикация в: Антоанета Алипиева "Четене на себе си", Варна, 1998.