Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧЕТЕНЕТО, ЗНАЕНЕТО И АМБИЦИЯТА

Антоанета Алипиева

В настоящата статия съвременната литература ще се мисли с исторически граници - като литература на 90-те години от този век. Без да се ангажира с посочване на имена, с отсяване на стойностните художествени постижения от нестойностните, статията ще се помъчи да аргументира една от налагащите се тенденции в литературното десетилетие, която видимо се избистри до амбиция на общия стремеж.

В епохата на образованието и науката, в обществото на институции и техния закономерен натиск върху литературата, знанието, излъчвано от самата литература, е специфично. То е знание описващо, постигащо резултат като направено, констатирано, като изглед на нещо прочетено. Четенето се оказва основен момент на знанието, което изкристализира чрез старателно отлагана култура и предварително узнати от четенето открития. Съвременната литература все по-често представя, отколкото открива, защото откриването е сторено преди. Ако перифразираме: съвременната литература все по-малко успява да представи собственото си същество, защото е обременена от цел, от концепция и гради себе си като нещо прочетено и систематизирано.

Съвременната литература установява и описва безжизнената природа на едно подредено знание, което не се изживява, а се констатира. Оттам предметите, рутинният делник, умъртвените емоции и обезсмислените автоматизирани действия бележат човешкия свят, който се прави видим чрез назоваване, а не чрез чувство. Затова за голяма част от съвременната литература много повече приляга съществителното “правене”. Да направиш, например, поезия по правила, означава да постигнеш съзнанието, при което такава поезия не задава въпроси, а отговаря на въпроси, поставени от културни натрупвания. В болшинството си, съвременните художествени текстове се нивелират до нивото на наука, при която “правенето” е дело на съзнанието, плод е на един опит, дошъл от четене, систематизиране и синтез на придобито, вторично узнаване на човешки и социални истини. Същината, тази, която задава въпроси, остава недостигната.

Подобен уклон на съвременната литература, разчитащ на голото осъзнаване на нещо, залага предимно на институциите, в чиито обобщителни правила намира закрила. Литературни кръгове, вестници и списания, културни конюнктюри на общество, оцветено от партиен привкус или моди, естетически направления, конкурси, фондации и т.н. са съвременни институции, които изземват художествените текстове и уравняват знанието и у-знанието им. Амбицията на авторите се оказва насочена не толкова към същината на художествения текст, колкото към неговото “правене”, което пък в модерния свят е гаранция за принадлежност. А това е и гаранция за успех в настоящия момент, в “сега” на общата литературна панорама.

Да се прави литература за “сега” е не само характеристика на модерния свят, а творческа амбиция от памтивека, която гарантира реализация и признание на момента. Разнообразието на съвременните институции не осигурява обаче естетическо и индивидуално разнообразие на художествените търсения, които, “направени”, са доволни, че са отговорили на всеобщите институционални очаквания. Така питането се превръща в казване, живината на изживяването вкочанясва в мъртвината на посочването. Институциалният модерен свят все повече задължава творческата енергия да се впише в него, защото без институционално представяне художественият текст трагично се обрича на маргиналност, на глухост. Но институционализирането на литературата крие клопката на нивелирането, което може да е осребрено “сега”, но е смърт в бъдещето, белязано от други институции. Утехата от отхвърлените идеи за класичност, за антологичния представителен избор и убеждението, че всичко написано е литература, постоянно се проблематизират от амбициите за представителност и значимост на автори и произведения. В институционализираната литература човекът (а казано малко по-широко - и авторът) се изгубва в типовете, в самочувствието на НИЕ, в мнимо могъщата власт на общността. Художествените текстове улавят в повърхнинния си слой желанията на институциите, в дълбочинния си пласт регистрират рутинността на четенето, скуката на известни истини, очаквания отговор на институционалните изисквания. Бихме казали даже, че дълбочинният пласт плътно прилепва до повърхнинния и в редки случаи на художествена сполука плахо се отделя от него.

Модерният свят все повече превръща литературата в “правене”, при което автоматичността се превръща в повтарящо се работене, а идеите се разпадат в наниза от образи, чието опредметено съдържание се включва във функционализирането на света и човешкото битие, изгубено в безличието. Четенето и системното образование, при липсата на органическа самобитност, довежда до автоматизирана рефлексия, до чувството, че човекът е жител на целия свят и същевременно никога не е у дома си. Липсата на каквито и да е непосредствени впечатления води до висша абстрактност, която обаче не отива до метафизичните пространства на прозренията, а застива до сериен занаят, в който инвенциите са лесно разпознаваеми чужди гласове, култивирани до външна форма, до литературна грамотност, която разчита на наученото, а не на почувстваното. Такава колективна представа е подложена на безкрайно повтарящ се контрол, от който тя извлича своя авторитет.

Нихилизмът на литературата от последното десетилетие не е по-различен от нихилизма на всяка смяна на поколенията и на естетическите параметри. Абсурдната вяра, че чрез разрушението ще се стигне до възкресението, ражда поредната литературна амбиция, чиято триумфална жестокост не само че не зачита различното, но и институционално се стреми да му откаже право на живот. Една от пагубните амбиции в литературата е концептуалната, тази, която предварително залага очаквани отговори в художествения текст и по този начин го обрича на “правене”, на очакваност на истините. Концептуално “направената” художествена литература задължава четенето с единствеността на разума, който оголен до чиста логичност, отчита външното постижение, защото вътрешно няма. Твърдата авторова концептуалност се появява там, където собствените прозрения се оказват толкова дълбоки, колкото и тези на институциите, които ги приобщават. Едно такова произведение или творчество никога не ще могат да застанат сам-самички, копнеещи към съпричастие, а винаги ще търсят лоното на колективността, която ги защитава. В този смисъл амбицията е неспособна да обедини противоречивостта на живота и застива до схеми на заученото знание. Между предварителна концептуалност и постигната вследствие на изживян опит концептуалност има огромна разлика. Първата възможност наистина разчита на вторичното узнаване и на съзнателно илюстриране на идеи, докато втората улучва идеята в сърцето и питайки чрез нея, предполага многобройни, но никога неизведени докрай отговори. Тази втората възможност не е и даже концептуалност в истинския смисъл на думата, защото нейните обобщения са повече, отколкото ума и окото отчитат.

И въпреки че последните години хвърлиха, убедена съм, ползотворни сили в разрушаването на стари, калкирани литературни митове, те сами създадоха нови митове, защото цялото ни културно съзнание е склонно към легенди, към митотворчество, а безредното многообразие ограничава личностни позиции, уязвява амбиции, които не могат да се удържат чрез самотността, а се реализират като маса на силата, което обаче не е тържество на духа. Днешните литературни митове са спасителен гръбнак на една тенденция, която напразно се мъчи да превърне отчаянието, безсмислието и готовите знания в живот. Митът Константин Павлов, митотворческите канони на отделни литературни общности, новите класици на десетилетието са все спасителни пояси на градивност, мъчеща се да удържи липсата на естествено отсяване на значителна художествена плътност и пораждаща амбиция, имитираща радикално различие и естетическа органика. В никакъв случай последната мисъл не би следвало да се разбира като незачитане дарбата на Константин Павлов или на видимите възможности на определени автори от 90-те години да могат, а не да “правят” литература. Въпросът е в това, че в тези съвременни митове дирят убежище маса от литератори, които са убедени, че единствено раждането им е емблематична литература на десетилетието. Всъщност нищо по-различно от която и да е литературна ситуация, която едва чрез дистанцията на времето отсява постиженията си и отчита истинските си различия между автори или естетически параметри.

Самият факт, че в литературния бит възникват крамоли за включване в делегацията за Лайпцигския панаир или в македонската антология на българската поезия, или пък против самозаявилите се класици на 90-те години, е показателен за това, че литературното съзнание даже и в момент на естетическа и институционална разцентрованост винаги се е блазнело от митотворческия механизъм, който е гаранция за срастването на личното слово със съзерцанието, мисленето и говора на съвременниците. Новото митотворчество се определи като бездънно ерудитство, тъй като реши, че само духът има значение. Превърнат в крайна цел обаче, духът се разгръща в едно нереално, лишено от екзистенциалност пространство, превръща се в недействителен или в по-добрия случай - в тясно, недълбоко обобщение за човека и разполагането му в обществото, света, бога. Защото съвременната литература, полъгана от много четене, повярва, че е узнала цялото, забрави, че отделният живот може да бъде само едно опитване, само началото на въпроси. И макар че 90-те години на този век наистина приютиха най-разнообразни естетически възможности, станаха тътен на срещнати поколения, те оформиха и една обобщаваща тенденция - тази на прочетеното знание, на обезсмисленото задаване на въпроси за сметка на готови отговори.

 

 

© Антоанета Алипиева, 2001
© Издателство LiterNet, 21. 04. 2001
=============================
Първо издание, електронно.