Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЖИВОТНИТЕ. КАК И ЗАЩО ПРИСЪСТВАТ В ПОЕЗИЯТА НА 80-ТЕ

Антоанета Алипиева

web | Българска лирика...

Във "Фрагменти за Константин Павлов" от Александър Кьосев има следния пасаж по повод лириката на Павлов: "Колко много животни! Едва ли има по-малко "органична" лирика и все пак: котки, кучета, коне, свинчета; диапазон на фауната от хермелина до декоративните рибки, от еротичния микроб до урунгелите и урурунгелите. Ролята на тази биологическа маса в стиховете на Константин Павлов е твърде странна - с телесното и животинското се борави така, че то е едновременно алегоричен знак и гротескова експресия, предизвикваща чисто физиологическа тръпка" (Кьосев 2005з: 154). В друга, цитирана доста, статия на Пламен Антов четем: "За да артикулира общото усещане за онтологичен неуют, езикът на поколението все по-често започва да прибягва до една низова, предизвикателно пейоративна - инсектуална и териоморфна - метафорика, очевидно повлияна от Константин Павлов. Мухите и паяците, наред с хлебарките, гъсениците, молците, жабите, охлювите, костенурките и т.н. са сред основните "персонажи" в поезията на поколението, особено в края на 80-те и началото на 90-те години..." (Антов 2009: 197). В цитираната вече статия на Кьосев се изказва и тезата, че не само животинската метафорика при Павлов е шокиращ факт, такъв е и това, че читателят реагира животински-първично-утробно на езика, който представя света атавистично (Кьосев 2005з: 155). От животинския свят в поезията на поколението присъстват пълзящи инсекти и слузести земноводни, подобни на персонажи от хорър. Всички те олицетворяват уродливо-тревожните мисли на лирическия човек, в които няма и следа от оптимизъм, от полет на надеждите.

В книгата си "Животното като литературна провокация: "анималистиката" на Емилиян Станев" Морис Фадел (2010а), след обстоен теоретичен преглед, извежда тезата, че животното е човешки конструкт, то е елемент, който отделяме от себе си и квалифицираме като чужд, за да дефинираме собствената си същност. Понеже се стремим да изнесем животното извън себе си, то придобива силна социална същност и де факто започва да излъчва характеристиките на обществото, което организира контекста на човека. По принцип, когато една литература силно активира зоообразите, то ясно е, че тя е родена от контекст със силно преобладаващи атавистични правила. Контекстът излъчва неразумност, предкултурност, силни импулси на телесна сила и агресия. Точно това е един от белезите на поезията от 80-те, от лоното на която "изпълзяват" какви ли не гадини, почти всички те хтоничните персонажи-знаци на едно общество, потънало в зловещото блато на разложението си. Човекът е потънал в кошмари, обграден е от инсекти и влечуги, а от животните - знаци на възвишеното, на полета, има малка следа. Преобладава хтоничното. Животните като образи са страст и на лириката ни от 70-те, но по друг начин. В поезията на Марин Георгиев например "...животните са и диви, и питомни, но повече сякаш са питомни. Защото не пейзажът, а митовете са по-интересни за поета. Важна е стилизацията на бита, на начина на живот на Балканите, които много закъсняло се придвижват към модерното време. Всяко животно например е заредено с мощната енергия на бита, със силата на някогашния човек, предал соковете си в настоящето. Запазил селото като чувство и спомен, човекът го е затворил в душата си и го е проектирал навън чрез символи и концентрирани енергии" (Алипиева 2012).

През 70-те селото е завършен етап, през 80-те градът е битие, изпълнено със социалност, с политически кръгозори, с динамични процеси на преустройващи се общества, с гранични състояния на епохи. Животинското, като еквивалент на човешкото, става динамично, политически-конкретно, "приземява се" до деня и неговите реални повици. А в дните на 80-те години от ХХ век няма много красота. Обратното: има напрегнатост, чувствата са настръхнали и крайни, хората се готвят за избор, за промяна, за нов статут на живота си. Не човекът обуздава и контролира животните, а обратното - животните тормозят човека, заплашват го с унищожение.

Морис Фадел анализира книгата на Ани Илков "Любов към природата" (1989) така: "Природното в книгата бих видял в едно състояние, което самите й текстове демонстрират: подивяването. Да подивееш, ще рече да не си вече ти. Да излезеш от себе си, т.е. да напуснеш собствената си представа за това какво си, да се отделиш от социалния си образ. Чрез подивяването ставаш природно същество, защото тогава изчезва рационалната азовост, благодарение на която са възможни всякаквите изблици на любов към природата. Преставаш да бъдеш "обществено животно". Подивяването означава излизане от границата между теб и света, между субекта и обекта, край на целевостта, планирането, управлението, принудителното сдържане; то е въвличане в спонтанността - утвърден симптом за природа" (Фадел 2010б). Точно "подивяването" в лириката на 80-те държи част от поколението в "забутаната" позиция на неофициалност или полуофициалност. Докато статуквото на литературния живот в България полага последни сили за удържане на одържавената литература и нейната фалшива трактовка за безконфликтност, в поезията на младите наистина се случва "подивяване". През 80-те години животните са и навън, и вътре в човека. Границата безспорно вещае промяна, но в нея има и нещо неустановено-разбъркано. Така животните стават проекция на човешкото, а човеците "подивяват" в своята решителност да разкъртят окови, да разширят кръгозори, да сменят идеологии. В Ани-Илковата стихосбирка "Любов към природата" ето какво четем:

Щом откриеш дупка, ще се настаниш;
и когато твойто куче
дойде да те моли да излезеш,
ти го напъхай през очите си
навътре в теб
(но го вържи с връвчица за носа си,
за да не се изгуби из пустинята).

Там то от жажда ще изрови кладенец
или пък карстов извор ще открие.
И в твоята пустиня ще израснат
оризови поля и тучни бранища.

Но ако изворът е много силен,
ти ще удавиш себе си. И кучето.

Така ще се превърнеш ти на кладенец
и твоята балада ще се пее
от жадните моми, дошли да пият.

Ани Илков "И вътре и вън куче" (2004). Чрез "подивяването" лириката от 80-те деантропологизира и десоциализира света. Както отбелязва Пламен Антов: "Животното е фигура на тревожната съвест на човека" (Антов 2011). Реалността на десетилетието е атавистична, човекът разпознава животното в себе си и в другия срещу него. "Подивяването" подава реципрочни енергии. Свян, съвест, морал, красота, пълнота - все безсмислени понятия в оживотненото общество, докарало човека до граница. Едно сравнение с предходните поетични поколения ще покаже различното във философията на 80-те. Вече споменахме Марин Георгиев и неговата стилизация на предимно домашните животни, което е прощаване с рустикалната култура в България, защото тя вече е позволила да я гледат отстрани, да я обобщават. Друг пример с известното "Лисиче" от Петър Алипиев е също показателен. В "Лисиче" - "звяр в храстите и в себе си открили" - животното е пренесено от природата вътре в човека. В природата то е хармонично, красиво, пълноценно, завършено като смисъл. У човека лисичето е пропадане в бездната на безморалието, в атавистичните стихии на жестокостта. Тъкмо жестокостта може да накара човека да се разкае: "И хората, доскоро с мътен взор/ стояха там, глави навели". През 80-те няма разкаяние, съвест, морал. Има всеобщо "подивяване" и взаимопроникване между общество и човек. Природата вече е стилизация (през 70-те години) и забравена същност (през 80-те години). Животинското дере с нокти и навън, и вътре, в душата на човека. Изцяло е избегната темата за лова, който в културологичен план космизира света, отървава го от дивото и агресивното, социализира го. През 80-те обратното: човек и животни се отъждествяват. В това отношение е интересен цикълът "Автопротрети" от Йордан Кръчмаров, в който човек и животно са съчетани така, че да покажат първичното в цивилизацията, забравила откъде е тръгнала: "Заплетено кълбо. Сред пущинака./ И въздухът в гърлата не достига./ Език светкавици с отрова мята/ върху небето - захвърлена басмяна риза" ("Автопортрет със змия") (Кръчмаров 2006а).

Животинското функционира не само като наша вътрешна другост, но и като наша социална същност. Пак Йордан Кръчмаров намира метафората на границата, означена като "тишина". За разлика от постмодерния кръг поети Кръчмаров е много по-цялостен във визията си за конфликтното общество. "Бикът" например е метафора точно на вътрешната сила, устремила се към премахване на огражденията, към свободните кръгозори на нормалността:

Вързан
за дънера на ореха с верига,
бикът със страшна сила
рие сухата земя.
Мълнии горят в очите диви,
фучи през ноздрите му
побеснял света.
Двата остри рога
като жадни саби
дерат на дънера вековната кора.
Дали могъщата душа усеща края
на волната си мъжка веселба?
Внезапен изстрел.
С грохот пада
върху коленете гордата глава.
Веригите със звън до нея лягат...

И настава дълга тишина...

                   Йордан Кръчмаров "Убиване на бик" (Кръчмаров 2006б).

Границата е тишина, объркване накъде да поемеш. Но границата е и необходимата жертва за умиротворението. В този смисъл в поезията на 80-те често срещани образи са паяжината, паяците, мухите. Човек и общество са се вплели в паяжината, в безизходицата, в жестокостта на убийството. Деперсонализацията на жертвата изчезва, десоциализацията на обществото се представя като злокобната мрежа на хищника, атавистичното е "и вътре и вън", както е отбелязал Ани Илков. Хтоничното и диаболичното подчертават времето на отчаяние, "тишината" на безпътицата. Човекът не се е отдалечил от животното в себе си, обратното, активирал го е, видял го е предимно като инсект, като гнусната част от душата си, облъчена и заразена от "подивялата" реалност на социума. Битието се е деантропологизирало, човекът обаче не се е изнесъл навън в другия, а е стигнал до идеята, че животинското е навсякъде, че между жертвата и палача няма разделителна линия. Всички и всичко са отприщили агресията на атавистичното със скритата презумпция за катарзис: "...а времето е/ паяжинна мрежа/ но различава ли мухата границите нейни/ познато е единствено потръпването й/ изпод крачката на прилазващия паяк" (Сугарев 1990б: 57). Псета, паяци, мравки и охлюви са "гладни", "хищни", "стръвни". В тези определения дишат агресията на времето, тревожните му страхове, тъмнината на подсъзнанието. Ненормалното е стигнало границата на възможното. Животинското не може да бъде очовечено. "Бяс", както казва Румен Леонидов:

. . . . . . . . . . . . . .
А още чаткат моите зъби.
От моя поглед се смразяват още.
живее този, който ме преби -
в небето светят стъпките му нощем.

Но аз от бяса си не се отучих -
ще докърви и вярата у мен...
Бездарно е да си овчарско куче.
Жестоко е от вълк да си спасен.

                    Румен Леонидов "Бяс" (Леонидов 1982а: 34).

Човек и животно са категорично слети, те взаимно изграждат метафората на времето, в което всичко старо е ненужно и разрушено, всичко ново още не е открито. Затова човекът и обществата са застинали на границата, която или е застрашителна "тишина", или е "бяс", обладал душите. Човекът се е върнал в праисторическите времена на синкретичното си съществуване, приел е животното в себе си и двамата в симбиоза разрушават, десакрализират и дехуманизират. "Обърнатата" символика особено ярко се отнася до животинската метафорика, която патологизира човешкото и му придава уродливия образ на дивото, свирепото, кръвожадното. Животните не се затварят само в литературното поле, а прекрачват границата на реалността. Поначало лириката на десетилетието е лирика с огромен контекст - екзистенциален, социален, политически, но най-вече конкретен. Тя активно насочва стрелите си в "сега", в миговете актуалност и регистрира тъкмо жилото на реално случващото се. Животинското през 80-те рядко стига до портрет на животно. В контекста на тази лирика като във вакханалия се пресичат и гонят хтоничните обективации на човешките страхове, на виталистичните страсти, на озлобените души, стигнали до предела между човешкото и атавистичното. Така човеците символизират животни, а животните - човеци, или по-точно - техните духовни портрети. Нито в чувствата, бликащи от спонтанност, нито във визиите има нещо цялостно. Всички те светкавично пресичат пространствата на творбите, подобни на зли хищници или отвратителни насекоми убийци. Завършена е само визията на внушението, което смразява, посича със жестокост, активира подсъзнанието и неговите най-първични страхове. "Жертвите страдат - а убийците плачат!/ Сякаш..." говори Румен Леонидов (1982г: 35). И заглавието на стихотворението е показателно: "Пълнолудие". Светът е полудял, затова се е съединил с животните, върнал се е във варварството, отприщил е стихиите в себе си, цивилизацията е забравена в миговете на разрушение, на отмъщение. В миговете на потапяне във врящия котел на стихийното и подсъзнателното. За да удостовери вакханалията на злото и безверието, лириката от 80-те години се обръща към най-отвратителните животни - плъхове, червеи, хлебарки и паяци, псета и върколаци. Диаболичното е загърбило всякаква естетика, подчертава се уродливото, извънмерното. Светът е на ръба. Какво е било преди - явно прекалено потисничество; какво ще е след това - неясно е. "Защото аз съм кучето на мъртвата мистерия" (Левчев 1983а), обяснява Владимир Левчев. Всякак се вижда съмнението, че яснота може да съществува. Пламен Дойнов отбелязва, че лириката от 80-те се изгражда от "жива материя" (Дойнов 2007в: 311), и това е повече от очевидно. Всичко в тази поезия мърда, движи се, агресивно напада, но винаги в някакъв канибалски танц без посока, без форма. Предметът не е обикнат атрибут за 80-те. Нито ограничителните пространства. Човекът-животно се движи рисково до границите, които са глобално екзистенциални и глобално социални. Интересуват го големите течения, пълноводните реки на политическите и историческите промени и езици. "Живот на прилепи/ Страхът/ опипва с писък предстоящите пространства", пише пък Едвин Сугарев (1990а: 53). Със страх и ужас човекът се прощава с това, което не обича, но пак със страх и ужас се готви да приеме неизвестното. "Аритмии", както озаглавява една от стихосбирките си Владимир Левчев. Шумни, зловещи движения, животински нагони в безпомощността си на хора, застанали на граница:

. . . . . . . . . . . . . . .
Тогава вълците запяват
и ахват песовете в хор.
Комарът писва и задява
настръхналото ми ухо.
Тръбят прегракнало петлите,
набиват гълъбите крак,
търчи хлебарката честита
и суче паякът мустак.
И плъх на ъгъла потропва
и с котките върти любов,
и охлювът разгърден пробва
обувките ми, цял във пот,
и храбро червеят настъпва,
и бие моето сърце
насред хорото като тъпан.

И плаче, удря и сече.

                    Георги Борисов "Хоро" (Борисов 1986: 22).

Флората и фауната в лириката от 80-те видимо ползва микроорганизми. Даже и вълците, кучетата или биволите, макар и да очертават обеми, по-скоро наблягат на движението, отколкото на всеобхватната образност. За разлика от Константин Павлов, учителят по поезия, който борави именно с такива мегаживотински образи, поетите от предпоследното десетилетие минимизират животните, ограничават ги до инсекти и плъхове, жаби. Телесно-утробното се заменя с отвратителния допир на гнусни твари, символизиращи "гнилото", "разложеното", "гнусливото" време. Дистанцията между човека и тези гнусни твари е заличена, започнала е уродливата вакханалия на света, доведен до ръба. Ако Константин Павлов пародира чрез животинското митологични морални ценности като "враг", "предател", "подлец", то 80-те години изобщо не мислят с тези категории, в смисъл такъв, че всеки е всичко - и предател, и враг, и животно, и човек. Деконструкцията действа не само на ниво културно съзнание, тя разлага идеологиите, институциите, даже и езика. Вавилонското разбъркване на всички категории и измерения на природното и цивилизационното задвижва мрака и сладострастието на човешките дъна, на дънното усещане за кръв, убийства, безизходица, заблуда и отчаяни опити да се излезе от лабиринта на "забутаното" поколение. Време, в което статуквото е още достатъчно силно, а "забутаните" са достатъчно озлобени и настървени да рушат, без да знаят дали ще построят. Георги Белев представя такава вакханалия на животинското и човешкото, изстискана от каквато и да е радост или жизнеструйност: "Настъпям крак, ухо, кореми,/ не охват даже, а се умножават/ като амеби, само че по-бърже./ И пъплят, падат от тавана/ в лъжицата ми... Боже, канибалство!" (Белев 2004).

Древногръцките животински персонажи са също обичани от поетите на десетилетието. Те с още по-голяма релефност влизат в демитологизацията на укрепнали етикети за доброто и злото. И още по-безнадеждно подчертават липсата на посока, границата, на която стоят младите от 80-те години на ХХ век:

Благодарение на нас съществува лабиринта
с чезнещи граници във всички посоки,
със съчетание на линии и несигурни фигури,
с вихрушки на сенки около стълбове от сгъстен прах
и нишката между обречения и спасения,
в часа на прозирното притежание
ще трепти като музика безкрайната нишка.

                    Златомир Златанов "Лабиринтът на Минотавъра" (Златанов 2002б).

Освирепялото социално пространство сублимира животинската енергия на гнева и разрушението. Изправен на ръба, човекът не иска да си спомня, но и не знае накъде да върви. Побеснял, той руши, активирал звяра в себе си. Сънищата му са грозни кошмари, животът му е "шизофрения". "Деформация", както казва Владимир Левчев (1987: 132), деформация в душите, във външния свят, в мисленето. Лирика на пределите.

 

 

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.11.2016
Антоанета Алипиева. Българска лирика: "Забутаното" поколение от 80-те години на XX век. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българска лирика: "Забутаното" поколение от 80-те години на XX век. Велико Търново: Слово, 2014.