СОЦИАЛИЗЪМ. НАЦИОНАЛИЗЪМ. ПОСТМОДЕРНИЗЪМ

Антоанета Алипиева

web | Българска лирика...

80-те години от ХХ век са последните дни на социализма. Набиращите скорост подводни енергии на обществото личат и в литературен план. Почти до възловата 1989 година в литературното пространство се появяват официозни тенденции, удържащи едно статукво, което е изчистено като идеологическа утопия: "Но да се върнем към поезията, към самия литературен процес. Успешното провеждане политиката на БКП, могъщият възраждащ поток на новия живот, опитът на съветската литература и собственият опит на писателите социалистически реалисти у нас от миналото дават възможност сега, в условията на народната власт на голяма част от творците да тръгнат по пътя на социалистическия реализъм" (Колевски 1984: 160). В статията "Проблемът за творческата личност в съвременната българска поезия" от Здравко Чолаков (1984: 58-69) съвременната поезия е официалната държавна поезия на Априлската линия, активирана от канона Вазов - Пенчо Славейков - Радевски. Прибавено е и името на Атанас Далчев, което е разширение на канона по пътя на естетическото. Имената на разглежданите поети са официално одържавени имена, непредизвикващи конфликт с доктрината на държавната литература. Идейно-тематичният кръг на съвременната поезия е определен като "социално-политически" (Чолаков 1984: 61), поетите слагат "акцента преди всичко върху гражданските измерения на художническия дълг" (Чолаков 1984: 69). С други думи, съчетание на площадния патос от 60-те с интериорното затваряне от 70-те, а това са тенденции, които са официално приети и одържавени. В такива, също силно официозни и държавни, критически езици българската поезия изобщо не отваря врати за млади творци, за експериментаторски насоки, за малки литературни общества, видимо роптаещи срещу статуквото. За тях ще са отредени рецензиите, а рецензията е жанр на текущото, маркиращото, неустановеното още. В представителната витрина са автори от съвременния канон, живи класици на поезията ни. Въобще процес на силна митологизация, аристократично нехаеща за бълбукащата и близка революция. Символният ред на ценностите продължава да е организиран около пролетарската идеология, но разкрепостена вече със светски акцент.

80-те са хибридни години заради смесването на множество културни и политически езици, от които рядко някои са изчистени като явление. Пламен Антов употребява метафората "езоповски" (Антов 2009: 184-204), а Александър Кьосев - "мутант" (Кьосев 2005е: 59). Всъщност "мутантското" определение би ни послужило: "...мутант ще се мисли като артикулация, получена от кръстосване на два (или повече) кода; мутант е всяка артикулация, в която символният ред се гравира не докрай, като всеки сбъркан отпечатък: неговото "не докрай" и неговото "сбъркване" са резултат от действието на друг код" (Кьосев 2005е: 59).

80-те години са десетилетие на мутирането на социализма, чиито най-ярки явления са делото и философията на Людмила Живкова и отражението на руската "перестройка" в България. Самата Живкова е фигура на линейното (поколенческо-историческо) време. Бидейки дъщеря на Тодор Живков, тя изразява абсолютния език на властта, на статуквото, на истината. Затова и може публично да го развива, отваря, разширява. Тя превръща в официозна конюнктура погледа към Западна Европа и Индия, но делото й е не революция, а тъкмо еволюция на социализма. Подобни недопускани досега ракурси са съчетани с националистическата мегаидея "1300 години България", с която Людмила Живкова обикаля света и музейно-патетично "експонира" Родината. Оценките за него варират от "отклонение" от социализма до социалистическа модерност, но е видно, че не става въпрос за радикалност. Това е блестящо илюстрирано в статия на Д. С. Лихачов и А. И. Доронченков, където авторите хвърлят огромни сили, за да "вкарат" разширението на социализма в "прав път": "...Людмила Живкова извърши огромна работа за естетическото възпитание на трудещите се, съчетавайки го с патриотичното и интернационално възпитание. Като подчерта, че българските комунисти пристъпват към честването на 1300-годишнината на българската държава от класово-пролетарски позиции, тя справедливо нарече юбилейните тържества проверка на духовните сили на държавата и народа, дълбоко осмисляне на историческото и културното наследство на нацията върху основата на марксизма-ленинизма" (Лихачов, Доронченков 1982: 21). Самата Живкова умира в началото на десетилетието, но личността и делото й са превърнати в държавен символен език. В чисто литературен план това се изразява в осъществената идея за културно отваряне към световни езици, което обаче е вече подпечатано с държавния щемпел на официалното разрешение. Еволюцията издава аромата на скорошен край.

Също в официозен план десетилетието непрекъснато работи с думите "преустройство" и "гласност", чиято локална и времева многозначност, без да иска, крие презумпцията за фатален край. Преустройството е и исторически момент, и мутиране на житейската философия и обществена идеология, и личностно отваряне към по-широки хоризонти. С други думи, преустройството през 80-те е такова явление, при което субектите започват да се съобразяват с реалностите. Удивителна е една "Декларация на Управителния съвет на Съюза на българските писатели", появила се буквално четири дни преди историческата дата 10 ноември 1989 г., в която политически България се прощава със социализма. В нея се казва: "Вярваме, че навлизаме в исторически преломен момент от развитието на социалистическа България, в изграждането й като модерна, правова държава, в която свободата се осъществява чрез пълното развитие на демокрацията. [...] Този жадуван диалог може да се развива само върху принципите на хуманизма, гласността, плурализма на мненията и съзнаването на повелите на епохата. Така социализмът ще добие ново дихание, ще се освободи от всички сковаващи го командно-административни структури и пороци, ще се разкрият заложените в него възможности. Само така може да бъде изграден хармоничен, високонравствен и духовно богат живот на човека, само така ще се приобщим към великия процес на съзиждането на общоевропейския и общочовешки мирен дом и ще дадем своя принос в развитието на съвременната цивилизация" (Декларация 1989: 1). Литературната почва продължава да се култивира като "социалистическа", в своята официална показност да се стилизира като развиваща се и еволюираща, да гледа на литературния процес историко-генеалогично. Затова и до края на 1989 г. официалните (защото има и неофициални, самиздатски) литературни издания продължават да работят с канонните поетични имена и трактовки, да твърдят, че съвременната българска поезия е социалистическа поезия, въпреки че такова определение винаги е било маска върху естетическия плурализъм, но през 80-те тази маска е вече прокъсана така, че лицето не може да се скрие. Митовете мощно се пукат, реалностите са все още вербални, но под "езоповските" езици отдавна прозират радикални несъгласия, избуели в конкретни действия, в културни оразличавания, в готвещи се да избухнат поколенчески конфликти в поезията ни, в ревизирането на понятията "традиция" и "канон", които подканят към нов смисъл и нови имена.

Също в последните дни на социализма в списание "Септември" се появява анкета с писатели, чиито най-важни въпроси са за "новото мислене" и "научно-техническата революция". Интересното е, че участниците в анкетата са автори от по-старите и, разбира се, одържавени литературни генерации, поети от десетилетието не участват. Все още действа механизмът канонът бавно да се отваря към съвремието и цензурно да го допуска с оглед удържането на статуквото. В обобщен план смисълът на отговорите също е митологичен. "Новото мислене" започва от днес, старите най-вече могат да се преустроят, а машините се одухотворяват от човека. Според Любомир Тенев "новото мислене е преустройство на съзнанието. То е не само открития на мисълта, друг "монтаж" на мислите, но и преоценка на морални ценности" (Тенев 1988: 13). Всички обаче са единодушни, че естетическото в литературата трябва да е вече приоритетът. Особено интересни са отговорите на Симеон Султанов, който "оголва" неофициални и досега неодържавени литературни идеи, функциониращи като втори план на литературата, като кулоарни сюжети, коригиращи държавния канон чрез естетически оценки. Симеон Султанов говори за "хоризонтална посока" и "вертикална скàла на елитарните ценности" (Тенев 1988: 14). По същото време едни от важните манифести на маргинализирания все още постмодерн също ще захванат идеята за вертикала, т.е. да припознаеш естетическия си баща чрез родилната естетическа близост, а не да си задължен да се визираш в общ историко-генеалогичен план. Посочената анкета се влива в потока на последните опити демагогията да опази статуквото на държавната литература, която се е "преустроила" и означава "да бъдем максимално верни на истината, на святата истина" (Иван Попиванов) (Тенев 1988: 19).

Десетилетието изобилства от тези, които регистрират всички творци в Априлската линия в литературата. Линия, напълно митологична, превърната в един от най-мощните митове на социалистическото ни общество и на литературата ни в частност. Продукт на мита е идеята за "традицията и новаторството в тяхното диалектическо единство". Но през 80-те години "новото" става все по-настойчиво и търси път за официализиране. Това често е определяно като "мода", "епигон", "модернистични схеми". Ето една типична теза, в която личи и опитът за запазване на държавния канон, и убеждението, че литературният процес вече се отдава на естествените вътрешни пориви: "В миналото ни и днес добрите ни поети не схващат новотата в литературата непременно като модно течение, дошло отвън, окичено с авангардистични етикети, нито като дръзко оригиналничене. За нас новотата в поезията винаги е била свързана с човека, с човешките вълнения, с обществената значимост на преживяванията" (Каранфилов 1986: 173).

Когато предишни поетични поколения говорят за поезията на 80-те години (става въпрос основно за официален литературно-критически език), те определят поезията на младите като "доброто средно равнище" (Берберов 1989: 4). Показателна е и друга статия - на Иван Спасов, в която поезията на поетите от 60-те и 70-те години е "постижение", а тази на поетите от 80-те години е съпроводена с много "забележки" и "препоръки" (Спасов 1988: 4). През 1982 г. друга една литературна анкета, освен че говори за "хиляди поетически произведения на средно равнище", илюстрира доста пукнатини в канона, които през 90-те години ще формират отделно направление в поезията ни. В нея за съвременната ни поезия отново размишляват предишни поети, бащински афиширащи мнения и присъди, обикновено без имена на млади поети. Съжденията са дефинитивни и обобщителни. Интересното тук е, че се пита за "мястото на съвременната ни поезия в световния поетически диалог" (Живот 1982: 196), което е амбицията на десетилетието да се разхерметизира националната идея, идеологически правоверната идея - също. Разбира се, продължават като основополагащи спонтанният мироглед ("емоционалната природа на поезията"), идеята за уникалност и самобитност, но в анкетата присъстват отделни, макар и кратки, дефиниции, които говорят, че "старите" поети ясно забелязват нахлуването на различен поетичен език и ново поетично поколение. За Александър Геров "Поезията на 80-те години ще се обогатява с лаконизъм, синтезирана мисъл и вдъхновена връзка с международните политически събития" (Живот 1982: 201). За Станка Пенчева "...понамаля т.нар. "календарна" поезия, макар че слабо защитената или дори компрометирана голяма тема все още намира "пазар" (Живот 1982: 205)... За Димитър Стефанов "Мястото на съвременната българска поезия в световния поетически диалог е твърде скромно... съвременната българска поезия тепърва ще стига до чуждия читател. Как? Като преодолява езиковата бариера чрез познанието и таланта на чуждата личност, която може да вниква, да съди и претворява" (Живот 1982: 208). За Иван Николов "...младите идват с по-широка култура, с повече професионални знания и умения" (Живот 1982: 217). Въпреки че поетите все още имат "мисия", т.е. подвластни са на теориите за гения, в рамките на десетилетието, в рамките на официалния литературен език започват да се появяват пукнатини, в които се вмества постмодернът с неговите доста по-различни от държавния канон особености.

През 80-те години на ХХ век социализмът е подкопаван и политически, и поведенчески. В областта на поезията, и изобщо на литературата, социалистическата литературна доктрина е преди всичко официална конюнктура, функционираща в критическите и публицистични езици, които обаче не могат да обуздаят естествените естетически процеси. Поетичното поколение от 80-те е все още непопулярно, за съвременни поети се броят канонните поети от 60-те и 70-те години, но "новото" поколение бавно пробива с организирано несъгласие с част от поетичните езици на "бащите". Думи като "социалистически реализъм" или "големи интернационални и революционни идеи", описващи десетилетието, са преминали в областта на вицовото.

Национализмите през 80-те години са приоритетни, глобализмът, "гражданинът на света" са все още чужди категории, те присъстват само като интуиция в поезията на младите поети от десетилетието. Даже и в манифестите на поетите от 80-те се говори за "младо поколение български поети" (Левчев 1987: 131). В статиите на автори, утвърдили се в предишните десетилетия, "новото мислене" също трябва да функционира в териториите на българското (Каранфилов ???: 7). По същество това десетилетие продължава да развива, макар и изчерпващи се вече, "котловинния" национализъм и комунистическия национализъм - държавните официозни национализми, чрез които основно се анализират литературните факти. Авторите от това време не си служат с по-обширното понятие "родно", а преди всичко с "българско", което придава повече природен, а не културен характер на национализмите. В официозен план са актуални езиците на Възраждането ни, натоварени с патоса на миналото и националното, с митотворчеството на "родний край", чийто митически екстрат обслужва оптимизма и младостта на статуквото. Възрожденските езици се съчетават с "котловинния" и комунистическия национализъм и активират понятието "традиция". Тъкмо то илюстрира континюитета, плавното усъвършенстване на статуквото, което в официозен плен през 80-те се надява да осъществи идеята за безконфликтен развой на българската поезия. Ето едно такова изказване, което полага българското в идеологическия метаразказ, наречен литературен канон: "Когато се произнася думата "традиция", аз съм повече склонна да я приемам не като канонизация на формите, а като наследственост на принципите, на устоите. Такава "традиция" за мен е например близостта (вече я нарекох "срастване") с народа, липсата на дистанция между народ и творец в нашата литературна история" (Пенчева 1982: 204) . В подкрепа на идеологическия език на българското е и изказването на Александър Геров: "Но световните проблеми като че ли малко вълнуват днешните поети" (Пенчева 1982: 202). Българското е цялост, задължителна (официална) ценност, оградена територия на "нашата" литература. Колкото под официоза национализмите губят почва, защото сантиментът по "котловината" и комунизма залязва, толкова именно в официозен аспект се затвърждават държавните национализми, претендиращи и те като "социалистическата" литература, че се развиват, но не изчезват. В лоното на този език българското е лишено от автентичност (Възраждането е трагично далеко, за да подава силни импулси, а "котловината" бързо ерозира от все по-урбанизиращия се свят), българското е носталгичен продукт на едно време, което историята всеки момент ще помете. 80-те години са последното десетилетие на ХХ век, което удържа стабилни границите на българското. В една рецензия за книгата "Невинни чудовища" на Златомир Златанов се казва: "...авторът сам непрекъснато противопоставя българско на европейско, небългарско; българинът не може да страда "истински", защото е твърде много земен, т.е. изначалното страдание му е чуждо, Чеховата "меланхолична сдържаност" не му е присъща... националната физиономия твърде отдавна е отпаднала от амбициите на западноевропейската литература с единствената разлика (в сравнение със Златанов), че отсъствието й не е афиширано..." (Бакрачева 1986: 252).

През 80-те години на ХХ век национализмите почиват върху идеята за историята и нейната линейност. Гласовете на младите поети, които обявяват "края на историята" и се борят за ревизиране на поетичния канон, се затварят в малките университетски общества или надават плах глас в рецензии, но не могат да помрачат монолитността на държавните национализми, прегърнали докрай десетилетието. В тях визията е "само напред", тя не съдържа завръщане. А "само напред" означава еволюция, защото държавните национализми провиждат своята вечност, но не и своя край. Когато критиката говори за поезията от 80-те, то тя изкуствено обявява, че младите поети съвпадат със или продължават старите. Поетите на 80-те са анализирани в едно пространство с "традицията", като под традиция все още се разбира канонът на националната литература, бавно и трудно разширяващ се с нови имена. С други думи, това пространство тегне от памет, на младите им е отказан експериментът, отказан им е конфликтът, също и изборът им на тяхна "традиция", различна от канона. Идеята за национална литература продължава да работи като безконфликтно и еволюционно поле, увенчано с вечен канон и вечни ценности. Розалия Ликова например ясно синтезира такъв напън на националната литературна идея: "Редица млади поети успешно съчетават особеностите на дисонансната структура с търсенето на духовна цялостност и устойчивост, хаоса със светлината, модерната и непокорна душевност с дълбочината и корените на живота. [...] Безспорно връзките с 60-те години са силни. Но това е поезия със свой език и проблематика. Тя не може да бъде измервана нито с критериите на 30-те, нито на 50-те години. В нея се променят и трансформират представите за морално-обществени категории и норми, за идейно-политически смисъл, рушат се и се трансформират представите за народност и революционен оптимизъм, за героика и патос" (Ликова 1989: 4-5).

Всъщност национализмът е тема и на поезията от 80-те. Но различното е, че не контюинитетът е валиден. Валидно е връщането, за да се коригира предишното. Поколенията се търсят, за да уточнят ценностите. За да си дадат един друг кураж. Иначе казано, национализмът е избор, не задължение. Две стихотворения например - от Георги Борисов и Ани Илков - дават отговор на тази теза:

И проврели тела през утробния вой на живота,
вкаменени от студ, ослепели от кървава пот,
    запълзяхме напред - с изпочупени лакти и нокти -
    да летим и да търсим земята и своя народ.

                                        Г. Борисов "На брат ми" (Борисов 1986: 50).

Да стъпим тихо и да мислим за България.
Тя -
тя ще е свещената ни връзка
с ония, които мислеха за нея в тежък час.

България ще ни спаси от демона на времето,
тъй както ние спасяваме предците си чрез нас!

                                        Ани Илков "България" (Илков 1989: 49).

80-те използват символния капитал на нацията доста фриволно. Те не стигат до криза на идентичността, както ще се случи в поезията на 90-те, но затова пък спонтанно откриват метафората на Андерсън, че нациите са въобразени общности. В поетичния национализъм на 80-те българското е с граници, населявано е от народ, старци, Родина, но всички тези категории нямат общо с държавните национализми на "котловината" и още по-малко с комунистическия национализъм, отдавна протекъл още в поезията на 70-те. Неслучайно едно от самиздатските издания на сп. "Мост" започва със стихотворението на Валери Петров "Самоизгаряне", сякаш да докаже, че светът трябва да се пречисти, за да тръгне наново:

Сега всеки си има своя вътрешна клада,
на която, страхлив, разтреперан и ням,
се самоизгаря от мъка и срам (Петров 1990: 1).

В същото издание на "Мост" стихотворението на Валери Петров е последвано от манифеста на Едвин Сугарев "Поезията днес. Опит за една възможна духовна екология". В него също се огражда територията на българското пространство, но далеч не с официалните за 80-те национализми: "Страната ни е грамадна родилна зала, скалъпена набързо над гробищното минало" (Сугарев 1990в: 3). Макар че определението на Пламен Дойнов "пренаписване на традициите" е употребено за поезията на 90-те (Дойнов 2007б: 42), то може да се каже, че процесът започва още през 80-те. Държавните национализми се разбиват на множество малки национализми, на частни визии и чувствания на Родината. Националният символен капитал се разбърква, някои от ценностите пропадат, други се активизират, но е ясно, че от държавните национализми скоро няма да остане и следа. Типичен пример е стихотворението на Златомир Златанов "Чедата на България", в което национализмът е лична емоция и философия, пътуване към себе си, без да дължиш никому нищо:

Лавата ще заври, ще кипнат безименните братски могили,
щом се надигнем, земя и небе в ужас и в песен ще се сберат.
Ще целунем пръстта на отсамния бряг
и нека езическите богове ни закрилят.
Ще се прегръщаме и ще плачем, и ще вървим към България
във втория си живот и във втората смърт (Златанов 2004в).

Всъщност лириката на Златомир Златанов е типичен пример за това как лириката на 80-те разширява духа на национализма, изважда го от географските територии и го превръща в духовна категория, в избор, в едно продължение на "метафизичната родина" от началото на ХХ век. Подобна визия е другото на социалистическия национализъм, както и другото на ухажвания възрожденски расов национализъм:

Възкресението на божия син
е случаен лъч в участта ни -
о, виждаме! звъна на томителни тръби
в костите на осквернените черепи,
през които се сцежда далечния тътен на слънцето,
виждаме! неясни в своята белота кринове,
жени, чиито коси имат цвят на бледа зора,
виждаме! мъглите на новите изпитания,
опресняването на очите с нови страдания,
клокоченето на папратови ветрове под скалите,
виждаме една чучулига как се устремява към слънцето
в най-модрия ден -
тя ще изгори, ще се върне назад
и където падне,
там е тялото на светлината,
там е родината (Златанов 2004а).

Българската история се разтваря във видения, губи идеологическия си гръбнак, изплува като недействителна величина, от която всеки прави своята Родина. Агресивните разделителни национализми все още ще се спотаяват в поезията на по-предишни поколения, носталгично помнещи топлината на родното село или смешно вече кълнящи се в патриотизма на социалистическата родина.

80-те години на ХХ век са родината на постмодернизма. Започнал от младата поетична генерация по интуиция, по културно съпричастие с културните езици извън Родината (да си спомним определението на Александър Кьосев "теоретично поколение"), постомодернизмът бавно ще "се обяснява" в няколко изпуснати от общата конюнктура манифеста, докато през 90-те години ще избухне със сила и бързо ще се социализира, официализира и активно ще се бори с други идеологии и естетики. През 1989 г. в "Литературен фронт" се появява кратка бележка от Здравко Чолаков, озаглавена "Литературният шут", която, осъждайки една сатирична менталност и литературно поведение, направо пророкува съществени черти на естетиката на постмодерна. "Карнавалното", "маската", "социално-политическото, "опозиционното" са обругани, без да се дава сметка, че официозният поетичен и въобще литературен канон вече е безвъзвратно пародиран в алтернативни езици и сюжети. Ето как в самия край на официоза Чолаков не разбира, че нова чувствителност напира да излезе на повърхността: "Характерни "компоненти" на литературно-шутовската маска са зевзеклъкът, кафеджийските масали, фамилиарниченето с всичко - от редника до началството - украсено със съответните пикантни лафове и историйки. Който за пръв път се среща с тия "съставки" на маската, е безспорно заинтригуван от находчивостта им" (Чолаков 1989: 3). Тъкмо критикуваните "съставки" са част от естетиката на постмодернизма. Както правилно отбелязва Пламен Антов, един от етапите на българския постмодернизъм е "деконструиране на определен тип идеологическа езиковост" (Антов 2010б: 12). Три години по-рано Ивайло Знеполски публикува сериозна теоретична статия, в която се обясняват основните параметри на постмодернизма (Знеполски 1986: 1, 7). Това е един от малкото официално подплатени пробиви на естетиката, и като такъв са взети "предпазни мерки". Постмодернизмът е още в избистрящ се процес, той "все още не се явява концептуално доминиращо", "нека му дадем време да избистри посланието си, което има да отправи към съвременната културна ситуация" (Знеполски 1986: 7). Статията минава под рубриката "Критика на буржоазното изкуство". Както се казва, новата естетика хлопа на вратата, за да стане официален гост. Във вестник "Култура" също се появява теоретична статия от Атанас Натев, посветена на постмодернизма, но вече след датата 10.11.1989 г., поради което "предпазните мерки" са пренебрегнати (Натев 1989: 4). Но през 80-те естетиката е държана в маргиналната зона на алтернативите.

Най-концептуалният манифестен текст принадлежи на Владимир Левчев, започващ така: "През последните десетина години бавно и мъчително се опитва да си пробие път (към литературните издания и оттам - към своя читателска публика) едно ново и все по-малко младо поколение български поети" (Левчев 1987: 131). В изложението Левчев тегли линия между одържавения канон на поезията и обособените в "друго" поколение поети, като под поколение авторът разбира "нови тенденции в българската поезия" (Левчев 1987: 131), изповядвани от сродно чувстващи и мислещи поети. В условията на реалния социализъм постомодернизмът влиза в борба с официалния канон първо на ниво литературен бит. Обвиняват се литературните издания и издателства, че не допускат "различното", като под "различно" се разбира именно кръгът от постмодерната поезия: "Но критици и редактори, които не разбират или не искат да разберат нищо, което е извън кръга на собствените им представи за поетично, непрекъснато бавят развитието на младата ни и не дотам млада поезия" (Левчев 1987: 134). Следващото несъгласие с канонната (задължително българска) литературна ситуация е на нивото на естетиката. Проповядват се категории като "деформация", "ужасът на обезличеното", "дълбока образност", "ерудитска и концептуална поезия", "склонност към експеримент", "чувство за съпричастност към световната култура и към социалната действителност". Колкото официалната критика обвързва младите поети с поетичното поколение от 60-те години, толкова Левчев желае да се разграничи от тях: "...новаторството на 60-те години от много имитации се е превърнало в чиновническо лице..." (Левчев 1987: 133).

Левчев се спира на смяната на социалния произход на различните поетични поколения. Ако поетите от 60-те са "шаячна интелигенция", то поетите от 80-те са вече градско поколение, получило университетско образование, знаещо езици, протягащо ръце към все още отбутваната информация за културите на Европа и САЩ. Спонтанният тип мироглед и чувствителност се превъртат към цивилизационно-ерудитския. 80-те години вътрешно завършват процес, който е започнал в междинните 70 години: "Селската и градска линия, но вече съвсем не в тясна връзка с новаторство и традиционализъм, могат още да се разграничат в поезията на 70-те години" (Левчев 1987: 137). Докато поети от предишни поколения отговарят на въпроса за научно-техническата революция типично по патриархално-природен начин (машините ще погубят чувствителността и индивидуалността на човека), то Владимир Левчев разсъждава по практично-цивилизационен начин: "Новата поезия е ерудитска (което не значи, че непременно си служи с културни алюзии и т.н.), ерудитска е по своята същност, защото отразява нашето време - днес слабата информираност е пагубна за човека; едно научно откритие, докато бъде публикувано, е вече остаряло, постиженията на науката и техниката в ръцете на невежи са заплаха за съществуването на света, светът живее като единно цяло благодарение на светкавичната информация" (Левчев 1987: 138).

И най-накрая, Левчев прави различен поетичен канон на "бащите" - а те са: Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Екатерина Йосифова. Всъщност поети от 60-те и 70-те, които също са маргинализирани от официалния поетичен канон и които са в явното русло на нонсенса. Всъщност това е много важен момент в разглеждания манифест. Едно от официалните обвинения към поетите на 80-те е, че пишат "неясна" поезия. На това Левчев отговаря: "Нима задачата на поезията е да преповтаря общоизвестни истини?" (Левчев 1987: 133). Даже и на пръв поглед поезията на 80-те започва от смъртта. "Дълбоката образност" води до катастрофи, кошмари, утроби, до мрачни визии на марионетки, слепци, скопени хора и разкривени, разчленени тела. Пламен Антов нарича тази образност "турпистична", т.е. активираща смисли като "лош, грозен, неприятен, мръсен, уродлив, отвратителен, гнусен; безобразен, безформен; неприличен, непристоен" (Антов 2009: 197). Между другото, и автори от 70-те през 80-те години на ХХ век чувстват неизбежните вътрешни процеси: "Пустинята винаги подготвя една нова религия, една нова надежда" (Коруджиев 1989: 204). Манифестът обявява спускането към дъното, усещането за смърт, катастрофа и тъкмо върху тия метафори и настроения 90-те години на ХХ век ще започнат да градят разчленявания, карнавали, маски, пародии, снизявания, вулгарност и секс. През 80-те смъртта чука на вратата, през 90-те върху труповете ще тече вакханалия, докато започне новият градеж и събиране на смисъла.

Ако Владимир Левчев е конкретно потопен в литературната ситуация на залязващия социализъм, то Едвин Сугарев и Златомир Златанов ще публикуват манифести, в които ще се изложи идеологията на постмодернизма. При Едвин Сугарев поетът е все още българският поет, преживяващ ужаса сред тленните останки и вонята на смъртта. Поколението на 80-те влиза в посттоталитарния период чрез мрачните визии на ужасно детство, на интелектуални инквизиции, влиза реваншистки настроено, искащо пречистване, отмъщение, опит за отърваване от "лъжата", "порока", "шамански нелепи заклинания", от "отломките на несъстоялото се минало". Манифестът говори за дълбинния ужас не само на нивото на езика, но и на нивото на социалния и политическия морал, който трябва да събира отломки, за да се възвърне към живота: "Ние се раждаме Днес, но нашето младенчество не носи само радост; то тегне от горчилка и злост, и има защо - чака ни дебилна втора младост след необходимия кюртаж на съзнанието от наслоената умора, страх, апатия" (Сугарев 1990в: 2).

Поетичните 80 години са "мостът" от "мъртвото минало" към "недостроеното настояще" (Сугарев 1990в: 4). Ако 70-те години са връзката между площадната или природна поезия на 60-те към урбанистичните 80 години, то 80-те години са връзката между все още цялостните, но вече интериорни 70 години и разпилените колажни, пародийни, саморазпадащи се 90 години на ХХ век. "Мост" е метафората на десетилетието, чрез която субектът обозначава връщането към себе си, към нормалността, към спокойствието. "Мост" е надеждата, че това ще се случи. Друг един манифест на 80-те - от Златомир Златанов, "Огледалният път" (Златанов 1990: 3-31) - е гмуркане в кризите, шизофрениите, в дълбокия ужас на подсъзнанието - все теми, сюжети и образи от поезията на десетилетието. Отдавна светът не е вече само интериорен, той е котелът на фройдисткото подсъзнание, оголената животинска енергия, която блика, за да бъде култивирана: "Писателят преднамерено симулира психични кризисни състояния, имитиращи душевна болест, без да се отъждествява с нея, балансира на границата на маниакално въображение, съумявайки да се разграничи без сериозни последствия, изцяло владеещ контрола над себе си" (Златанов 1990: 5). В постмодерната визия ужасът на подсъзнанието се свежда до естетика на болното, шизофренното, катастрофичното - това, което те съпътства в ада. Поетът е зрително и емоционално дистанциран, той толкова много е чел, че преживяното е вече само спомен. Емоцията се е удавила в цитати, в познати неща от предходни епохи, във възел от културни инвенции, струпани в хаотична купчина от образи. Едно стихотворение на Биньо Иванов, публикувано в самиздатското списание "Мост", е добър пример за завършилата вече борба между преживяно и ерудитско в българската поезия. Пак ще повторим - на дневен ред са поети ерудити, абсорбирали европейски културни езици, транслиращи поетичния български канон, почиващ предимно върху спонтанния мироглед:

Защо, защо - ами защото
реката свършва под полето,
бодилът се заби в небето.
Един-единствен във всемира
не спира да дрънчи синджира
на яростния маховик:
- ТЕОРЕТИК!
- ПРАКТИК!
- ТЕОРЕТИК!
- ПРАКТИК!
- ТЕОРЕТИК ТАКЪВ!
- ПРАКТИК ТАКЪВ!
От небето капе кръв.

От земята блика кръв (Иванов 1990: 5).

В същия брой на "Мост" е публикувана четена в групата "Синтез" статия, която релефно илюстрира разликите на 80-те пред предходните поетични десетилетия. В нея се казва: "Опасно е друго - стремежът към автономност на изкуството, към създаване на "идеалния свят", където, естествено, не могат да се издават директиви и да се тропа по масата" (Минчев 1990: 14). Авторът Георги Минчев заявява, че "иреално и реално не са херметично затворени кутии, между тях протичат сложни напрежения" (Минчев 1990: 14). Постмодернът се потапя в ежедневието, дифузира всички полярности и най-вече - опустошава канонните представи за високо и ниско, елитът като категория първо се ликвидира на ниво одържавена литература, второ, на ниво език и сюжетност. В поезията нахлува делничното, вулгарното, уличното, циничното. Както пояснява Илко Димитров: "...да достигнем до проблемите на цивилизацията като ежедневна употреба" (Димитров 1990а: 11-12). Постмодерното означава всякакви и навсякъде гмуркания в хтоничното тяло на обществото. Патологиите са приети, душата е изцедена от всякакъв сантимент, поетът е фигура не на възвишеното, а на болното и озлобено, практизирано до натура ежедневие: "Защото ние трябва да се стремим не към правова държава - тя е само етап, - а към държава, в която Личността няма да бъде ограничавана от нищо, което доброволно не е приела, нито към пазарна икономика, при която могат да се продават марихуана и деца, нито към многопартийност, при която маниерът е над смисъла" (Димитров 1990а: 43). Субект и обект са тела, налице е едно сенилно мислене, което разчленява, наранява, потъва в секрети и рани, не зачита святост и норми, фаворизира жестокостта и вулгарността, защото няма пред себе си пример. Постмодернизмът е самота. Ето например:

Аз съм месо -
в месо съм целия.
А вие сте гладни.
Гол съм. И гаден
за ядене.
Вие също сте месо
ядни.
Мънички, хоботести, зелени и черни,
крилати, мъхнати,
тлъсти и лъскави,
всеядни кръвожадни...
Аз съм обут в месо.
А вие в чехли атлазени.
И ме нападате с лазене.
И се бутате, трупате.
Искате моя труп.
Досадни. Обсадни, безпощадни.
Ядец!
Още съм жив.
Сграбчвам парцала мръсен на душата си:
Тряяяяяяяяяяссссссссссссссссссс!
Хайвер и ципи, и очички
на филийки размазани.
- Наздраве!

                                        Румен Леонидов "Аз и мухите" (Леонидов 1990: 7).

Пламен Антов говори, че в българския постмодернизъм се съотнасят две идеологически структури - комунизъм и българско (Антов 2010б: 120). И двете структури са деконструирани, но през 80-те години на сюжетно ниво подобна специфика се проявява предимно в обсега на българското, докато за комунизма се прилагат "езоповски" езици, чиято асоциативност отпраща именно към смъртта на комунистическата идеология. В контекста на десетилетието тази деконструкция метафорично се предава като "освобождение", като разчупване на окови, на запрещения, като анулиране на липси и мощен подем напред. Ето например една такава визия от 80-те:

Щом тялото изцяло се разпадне
от неговата глъб се ражда той

Възправя се от неговата липса
феникс е от пепелта на обезсилените грижи
как само свлича власеницата от анулирани желания
как само му отива да е гол от старите любови и омрази!

В безпомощната свобода
в безплътната си независимост
завинаги непроницаем
завинаги непроменим

                                        Едвин Сугарев "Освободеният човек" (Сугарев 1990а: 47).

Ако "езоповските" езици са начинът на поезията от 80-те да разлага, ликвидира и подиграва, то в началото на 1990 г., мигове след падането на комунистическия режим, тази енергия скорострелно превръща "езоповския" език в конкретен, целенасочен и политически. Появяват се недвусмислени манифести, които атакуват и разкостяват комунизма, цялата му символика, целия му смисъл. Особено характерен в това отношение е "Червено/черно. Поетика на конспиративното пространство в жанра на възпаленията" от Владислав Тодоров-Агорафоб (1990: 27). Прочее, всички постмодерни издания (всъщност "Мост" и "Глас") изобилстват от паралели между Съюза на демократичните сили и Българската комунистическа партия, показана е тяхната борба на идеологическия фронт, която се фокусира в политическото. Политическото се съсредоточва в "телесния ексцес" (Кьосев 2005в: 321-355), тялото става език на истината или на разобличаваните неистини. В този смисъл манифестът на Владислав Тодоров е разправа с комунизма на нивото на неговите най-съществени отелесени символи като трибуната, мумията, мавзолея и т.н. Мотото от Дзига е показателно за сценичния поглед върху цял етап от общественото развитие на Европа, чието сърце е Москва в края на ХХ век: "Киноокото като съчетание на науката с кинохрониките за целите на борбата за комунистическото разшифроване на света" (Тодоров-Агорафоб 1990: 27). Политическото означава край, затова и комунистическите символи са застинали в култивирани тела и пространства, те са вече нещо изживяно, което може да се "събере" в завършени, окончателно захвърлени в историята тела-символи. Този манифест е продължен и в бр. 6 на същото списание, където се предполага реципрочност между политическата и поетическата реалност. Колективните комунистически митове се разфасоват и влизат в литературата като запаметени политически образи, завършени като естетика и смисъл, самите те вече паметници на отминала епоха. Процес, който в поезията на 80-те години е окончателен като художествен език. Човекът е на граница, той вижда, че миналото е безвъзвратно, че бъдещето е неясно. Това активира метафората на "възпалението", за която говорят и Владислав Тодоров, и Александър Кьосев и която значи болезненото търсене на пътека и бъдеще: "В този смисъл може би именно метафората на "обърнатото индиго" се оказа границата на изчерпване на всички стратегии на писане, с които разполагаше тази среда: тя реализираше в себе си фигурата на "възпаления цитат", на непрозрачното, неразбираемо и болезнено удвояване. Това беше граница, покрусена от собствената си неразбираемост и автентичност" (Кьосев 2005ж: 43). Ето поетичната реплика на това съждение на Александър Кьосев:

Тези хора на пътя защо са излезли
и къде из мъглата отиват, не знам,
та в дома си висок зад вратите железни
са оставили мъртвия сам.

Той лежи гологлав и невидим отвътре
и очи в тъмнината объркан върти.
"Боже мой - казва той, - тука всички са мъртви,
за какво са им тия врати?"

                                        Георги Борисов "Врати" (Борисов 1986: 39).

С други думи, постмодернизмът през 80-те години на ХХ век е налице основно в поетичните текстове, в малки университетски общества, сформирани от "теоретичните" поколения на едно ново време, в самиздатските алтернативни издания, в няколко непопулярни тогава манифеста. През 90-те години постмодернът ще се "заобяснява" с пълна сила, но това е енергия, която е заложила корените си в предходното десетилетие. Макар и официозният критически език да не му дава особени права, то усещането за криза на ситуацията е заложено в младите поети, които превъртат спонтанния ракурс към демитологизацията на цялостите, към ерудитските загребвания на нова културна информация и чувствителност. Постмодернизмът е вербално артикулиран в сбирки и разговори и чака момента на своето избухване и в критическия език на последното десетилетие от ХХ век. През 80-те "комбинацията "четене на класически, модерни и постмодерни автори + тоталитарно съществуване" създаваше твърде много смътности и хибриди, объркани, но страстни интелектуални позиции" (Кьосев 2005ж: 12). Малко по-сетне Кьосев уточнява: "Интелектуалната среда, за която разказвам, по-често говореща, по-рядко пишеща, беше форма на живот..." (Кьосев 2005ж: 12). Поезията на 80-те експериментира, демагогствайки под маската на "млади", "продължители на Априлската линия", "културни поети". Както казва Пламен Антов, тази поезия ползва "алиби, скриващо един мощен ангажимент с актуално-политическото" (Антов 2009: 194).

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.11.2016
Антоанета Алипиева. Българска лирика: "Забутаното" поколение от 80-те години на XX век. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българска лирика: "Забутаното" поколение от 80-те години на XX век. Велико Търново: Слово, 2014.