ПОЕТИТЕ И ПОЕЗИЯТА - ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ 60-ТЕ И 70-ТЕ ГОДИНИ

Антоанета Алипиева

web | Българска лирика...

В статията си "Поети без книги и книги без поети" Владимир Левчев залага и друг важен поглед към поезията на 80-те години: поетът и поезията продължават да бъдат "високият" глас на културното ни съзнание, престижността на националната ни култура. Разделението на официозно и маргинално е вече заявено, но е заявено и друго - талантливи хора не са допускани до повърхността на литературата, до светлината на популярността. "Поет без книги" означава "недопускан" до прожекторите, но "книги без поети" е бездарието на редица автори, толерирани в литературата по административен принцип. Дарбата и бездарието са романтичните абстрактни категории на предходниците в поезията, чрез които по-старите поети "кулоарно" ревизират и коригират несправедливостта в официалния поетичен канон (Алипиева 2010б: 109-120). През 80-те години митът е жив и поетите са също фигури на високия дух, разбира се, с известни модификации в смисъла и ролята им. В предходното десетилетие поетът е обобщителна категория на духа, а през 60-те той е бардът, обществената съвест на времето - въобще изключителен, свръхважен глас, който моделира, коригира, задава норми. Поетът става модел за поведение и в литературния бит, изобщо една сакрална фигура на духовното, която е почитана и подражавана (Алипиева 2010в: 89-108). През 80-те години на ХХ век поетът и поезията продължават да присъстват в лириката, критиката и, както се вижда, в манифестни и самиздатски текстове доста монолитно. Както казва Златомир Златанов, писателят "Дори не е изгубил власт над излюпените въображаеми светове..." (Златанов 1990: 3). Написаното през 1978 г. есе от Цветан Стоянов "Геният и неговият наставник", в което изкуството и творецът са непобедими, никой диктатор и никакви запрещения не могат да изтръгнат тяхната вечна власт, е любимо четиво и през 80-те години на века. Самотната фигура на твореца продължава да произвежда високи смисли, но и в неговата идея се появява цепнатината на новите метаморфози. Останали като образи, поетът и поезията се преорганизират в нова парадигма. Пак според Владимир Левчев "Но истинското изкуство винаги руши стереотипа и рутината, изкуството на новото време полемизира с изкуството на предходната епоха, което вече не е действен фактор днес, което се е превърнало вече в култура, в рутина" (Левчев 1987: 137). Романтичният ореол около главата на Поета е смъкнат. Поетът, макар и присъстващ в поезията на десетилетието, ще поеме други функции, ще стане фигура на нощта: "Най-хубавите песни поета през нощта е сътворил,/ от нощта, от тъмнината са родени най-скъпите/ му песни" (Димитров 1989: 5). Нощното, тъмното, "подземното" - това са териториите на поета, който от Поет през 70-те е станал просто поет, дума с делнично значение, приземена страст към актуалните категории на живота. Нощното се обвързва с "кръчмите", с "ресторантите", поетите са техни обитатели, тяхната роля е вече не абстракцията на високите езици и престижността. Ролята им е във въртопа на политическото, ежедневното, те са актуалният глас на новото. "Забутаното поколение" изчаква своя открит вик долу, в нощта, в малки локали, в частните апартаменти на искрените откровения. В своето стихотворение "Глад" Добромир Тонев обвинява "Представата" за грубия сблъсък между илюзиите и живота. "Представа", "въображаеми светове", "илюзии", "мечти" - това са измислените територии на предишните поети, неприложими днес, превърнали се в култура, в мъртъв паметник на отминало време, както пояснява Владимир Левчев. "Представата" е лъжовна вяра в идоли, оптимистични дефиниции за добродетели и градивност. Писателите са част от това възпитание, те внушават илюзии, издигнали твореца и поезията до селения, силно отдалечени от истината на реалността. Закърмен с техните заблуди, съвременният човек е "протегнал към абсурдното ръка." "Представата" е най-голямата вина на поетите, те са обвинени, защото са виновни за краха на илюзиите на цели поколения: "Аз обвинявам своите писатели/ от детството, защото Те създадоха" (Тонев 1984а: 16). Ако 70-те години активират Пенчо-Славейковата и Далчевата тема за Поета и неговото прозрение на световните и човешки дълбини, за мисията на Поета и гениалната му отделеност от тълпите, то 80-те години възвиват към Вапцаровата тема от стихотворението "Кино", която скъсява дистанцията между реалност и поезия, т.е. прозаизира и дегероизира романтичното значение на Твореца. Вменява му актуалния глас на делничните проблеми, болки, тъги. Изкуството трябва да крещи с дрезгавите звуци на актуалното, на политическото, на приземеното отчаяние на деня. Ето, предишните поети са виновни, а на новите поети не им стига да се борят срещу статуквото на обществото нито с "тиха лирика", нито с високата мисия на Поета-духовен емигрант. 80-те години крещят за реалност, за съпричастие със съвременните тенденции на световните култури, за активно участие в реалните процеси на обществото, 80-те години жадуват за интегритет с бурните политически и социални движения по света, с многобройните теории, появяващи се и изчезващи в университетите на Европа и Северна Америка. "Озверялото всекидневие" детронира онези поети, които са вглъбени в мисията на прозрението си или са хвалебствени бардове на обществото, което за 80-те е нищо повече от "блато", "гниеща смет", вонлива "кръчма". 80-те се противопоставят на социалистическия канон, на социалистическото общество по друг начин:

Обесници,
обесени,
предатели,
самоубили се поети,
прокудени,
художници,
разстреляни,
мерзавци подли,
мръсни пикли,
ще се запомни тази нощ -
и я помнете,
защото тук
не ще я помни никой.

                        Георги Рупчев "Силните на нощта" (Рупчев 1991а: 66).

"Самоубилите се поети" не са се самоубили заради кауза, идеология, отчаяние, отчуждение и т.н. Те са по-скоро самоубити, положени са в един ред с ъндърграунда на обществото, на морала. Те са едни от виновниците за "гноясалото време", за "възпалението" на културното съзнание, затова са отпратени в "нощното" "друго време/ на други сили и друга памет" (Рупчев 1991а: 66). В контекста на 80-те години поетите и поезията са смъкнати и описани с приземения език на вулгарната уличност, защото животът е микс от различности, а смисълът на поезията и поетът могат да се разкажат и така: "Лъскаво копеле/ стои в кабинета си на сто и първия етаж..." (Димитров 1990б: 6). Даже и иронията не служи през 80-те, тя е леко оръжие в борбата с "нощното", "подземието", "смрадта". Иронията и пародията остават езици на предходните десетилетия, защото 80-те атакуват направо от улицата, от упор, те са мощната тълпа на отрицателите, на новите нонсенсови поети, защото нонсенсово е времето, в което живеят. В това отношение гранично е стихотворението на Георги Белев "И вече - сбогом на иронията!", в което поетът се прощава с "раздвоения" език на демагогията, на половинчатото живеене в лъжа:

И вече - сбогом на иронията!

Така се уморих да мъкна бронята й, с пищни
мускули по нея очертани, писна ми да слушам
как сконфузено дрънчи, щом само повъздъхна,
всяка длан отблъсква, лъскава и хладна...
Стига!

Е, стига - сбогом на иронията!

Сега от нея изпълзявам хилав, въздухът ме пари
и пръстта прежулва, сцежда се кръвта, сладни
соленичко, езикът ми, насила раздвояван, се
лекува. Нека, нека да съм охлюв гол, децата с
камъни отвсякъде да тичат... (Белев 2004).

Патерналистичният модел на обществена организация, на чувстване, мислене и менталност през 60-те и 70-те години на отминалия век придава на Поета месианска и пророческа роля. Дори и когато е в несъгласие с обществото, той критикува градивно, от типа на вазовската критика, която посочва верния път и не подлежи на съмнение. През 70-те Поетът даже не критикува, а емигрира духовно, но пак е цялостен, пак е изключителният, този, който "пронизва" в дълбочината на същностите, в диагнозите на времената, в психологията на типажите. Както е казано: "Поетът е самата природа на нещата" (Алипиева 2010в: 101). През 80-те поетите и поезията рушат, трещят, псуват, хулиганстват, обезсмислят. Нонсенсът ражда двусмислици, те пък объркват съзнанието, посоките, стремежите. От дъното на "мрака" и "кръчмите" дрезгаво опонират на норми, морал, статукво, девалвират, деоторизират, десакрализират, с други думи - принизяват до делничната прагматика на живота, до политическото на нещата. Природата на нещата е преминала в политическото на нещата. Поетът е обвързан с детето, и това прочее е характерно въобще за темата поезия и поети в световната литература. Но през 80-те и тази образност е в шоковата парадигма на постмодерното. Пламен Антов нарича това "детското влакче на ужасите" и обяснява феномена така: "Основно чрез детската фигура се артикулира психологически рафинираното усещане за онтологичен неуют на света, изразява се най-пълно жертвеното самосъзнание на поколението, неговото безсилие пред една враждебна и непроницаема "външна" реалност, подвластна на Ужаса" (Антов 2009: 198).

Откривайки света, поетът-дете не подрежда пъзела така, че да построи, а обратното - да разруши, да постигне безсмислието. Нонсенсът е завладял и детския свят на откритието, детето е отделено от поета чрез сатанизиране, дистанциране, чрез жертвеността на Ужаса, сковал поетите и децата. В отделянето им личи вече разсъбличането на романтическите дрехи и оставането в позиция на голота, детският глас е глас на изоставянето, а не на спонтанното откритие на света: "Така поетите нашепват стихове/ и мислят, че в полето са сами./ А зад гърба им тихо се усмихва/ бог знае откъде дошло дете" (Илков 1990г: 9). Е, поетите клюкарстват, децата са зад гърба им, отдавна усъмнили се в техните пророчества. А стихотворението? Стихотворението не може да бъде светло пророчество или бащинско напътствие. Времето на бардовете и на "тихите лирици" е потънало в обезсмислянето им. Романтиката на поезията, харизматичната й власт над публиката са преминали в тревожност, в раздвоение, в шизофренна образност на мутирали или малформирали визии на светини: "Да запишеш няколко думи/ върху светлина/ Думи/ които въобще не са думи/ върху светлина/ която вече не е/ светлина" (Илков 1990б: 9).

Поетът е отлепил от себе си детето, а заедно с него и приказното, романтичното, прекрасно-наивното. Детското се е превърнало в някакъв самостоятелен уродлив живот на преждевременно остаряло и обиждано дете. В това отношение е много популярно едно стихотворение на Владимир Левчев, писано в началото на 80-те:

Като дете отидох при баба ми
да ми разкаже приказка.
Тя плетеше с лице към прозореца
и с гръб към мен.
Потупах я по рамото.
Но се обърна
едно чудовищно ухилено лице
с глигански зъби и очи на кукумявка.

                        Владимир Левчев "Някой ден" (Левчев 1983б: 30).

Ако за предходните поетични поколения изкуството се чувства, а не се мисли, то през 80-те делът на рациото е много голям. Шоковата естетика на хоръра девалвира предишните ценности тъкмо по пътя на разума, постига тяхното "обратно", преобръща всяко градивно чувство в пълната негация и безизходност. Две стихотворения с еднакви заглавия - "Поезията" от Владимир Левчев и "Поезия" от Георги Борисов, са сполучлив пример за травестията на предходните поетични модели и в частност - на идеята за изкуството и фигурата на твореца. При Владимир Левчев е все още валидна тезата за самотната красота на поезията, за беззащитната й светлинност, за прекрасната й непрактичност и отдаването й на малцината, които имат нужда от нея. Ето тук поезията е природата на нещата:

Поезията е дъга, простряна
върху дълбокото небе след дъжд -
вълшебен мост между безлюдни облаци.
Поезията е спектралната усмивка
на слънчевата локва в парка.
Поезията е трепетението на въздуха
в горещи дни.

Но ако слънцето на вярата не грееше,
какво би станало с поезията?

                        Владимир Левчев "Поезията" (Левчев 1977б: 46).

При Георги Борисов на поезията й се случва точно обратното - тя е злокобният вик на разтурения смисъл, на вледенената мисъл, на изтерзаната и поругана душа. Поезията е прокълнатост, мрак, прах, хвърлени напразни усилия без резултат. Поезията и поетите нямат престижно място в света, в обществата, в човешките усилия:

И дебело под него зазидан,
аз сега побелявам от студ,
и от мрака му ставам невидим,
и не мога да мръдна оттук,
да избягам далеч по росата,
да не слушам как вие светът:
- Тук дано ти изгният месата
и очите дано ти изтекат!

                        Георги Борисов "Поезия" (Борисов 1981: 7).

През 80-те поетите са нужни, за да подчертаят ужаса, самотата, студенината, абсурда на времето, което ги е родило. Даже и времето не иска от тях да го обслужват. Самото време е така заразено, гноясало, обезверено, тръгнало към смъртта си, че поетите нямат друг ангажимент към него освен да го рушат, да събличат романтичния му ореол, да го показват в прокажената му гноясала голота. Ако предходните десетилетия са произвеждали Поети-съдници, Поети-диагностици, Поети-профайлъри, то 80-те години произвеждат политическите поети в смисъла на всичко, правено преди тях, плюс нелицеприятната им роля на палачи на обществото, в което са положени. Поетът от 80-те съди, диагностицира и психологизира, но най-вече е станал част от ъндърграунда, разбеснял се е поради несправедливостта, натиснал е "възпалените" точки на обществото, подготвя се за истинската битка на отрицанието. Без милост и без сантимент. Времената на гениите губят почва и актуалност. Стават все по-безсмислени и по-смешни като претенция.

През 60-те години на ХХ век поетите са групирани в поколение, общите инвенции засенчват индивидуалността. През 70-те години бавно, но сигурно индивидуалността на лириците започва да изземва ниши. Доказателство за това са многобройните критически портрети на поети, които десетилетието произвежда и които афишират тъкмо личното и специфичното както във физиономията на твореца, така и акцентуват върху мястото, което той заема в поетичния континиум. През 80-те години има идеи и за поколение, и за портрети. Но и в двата случая поетите ползват общата енергия на несъгласие, на опозиция срещу официалния литературен канон, срещу обществото и идеологията му, срещу установения морал. Прегракнал в среднощни ресторанти, увлечен в безкрайни разговори по квартири, печатащ на циклостил или на пишеща машина самиздатски издания с модерната поезия на младите, маргинализиран от официозните литературни институции, поетът на 80-те години прави различен тип биография. Тя е не по течението на официалните енергии, а обратното - срещу тяхното течение. Тя е вън от трибуните, рециталите или официозните митинги, организирани от държавните управи на литературните организации. Вън даже от дисидентски настроените общества на отдавна утвърдили се творци. Биографията на поета от 80-те е част от маргиналните енергии на литературата ни, такава част, която само младите от десетилетието наричат "алтернативна", а всички останали - маргинална. В докладите от Априлските дискусии или от годишните прегледи на продукцията в България са заложени или премълчаванията на младите поети от 80-те, или ироничното отношение към тях. Ако техни имена се вредят в списъка от български творци, те са лишени от портретност и са разглеждани като продължение на Априлската линия в поезията ни, която, както отдавна е казано и доказано, е мощен функциониращ мит, поглъщащ в търбуха си всеки творец независимо от неговия натюрел, независимо и от неговото желание. През десетилетието властва все още идеята, че поетите са генеалогично свързани в нишка. Макар че поетите от предпоследното десетилетие от ХХ век имат по-различна представа за раждането си и за бащите си. Те сами ги припознават - Константин Павлов и Николай Кънчев, Биньо Иванов и Екатерина Йосифова. Това е нонсенсовото крило, което е най-групирано в битка и най-решено да атакува канони, статуква и институции. Биографиите на тези млади поети наистина тръгват от маргиналиите на ъндърграундови пространства, за да изпъкнат през 90-те години на миналия век като алтернатива, и година след година - като една от конюнктурите на поезията ни.

Поетът от 80-те има кратка презумпция за националната идея като завършена философия. Повече го интересуват световните културни движения, налице е опитът му да представи универсалното чрез ерудиция, чрез жестове на несъгласие с големите идеологии, точещи своите краища през това финално, гранично десетилетие на 80-те. Ще се подкрепим с цитат от Александър Кьосев: "Той е хипертрофия на не-български дисидентски дискурс, който във времето на тоталитаризма героически, със залагане на собственото тяло и социална позиция радикално отричаше "света на лъжата" - самопроизвеждащата се тоталитарна идеология" (Кьосев 2005ж: 33). Три стихотворения на Златомир Златанов са забележителни като продължение на съждението на Кьосев - "Улица "Николай Лилиев", "Пред портрета на Яворов" и "На гроба на Пеньо Пенев". Тук поетите са напразните месии, ненужните фетиши на поколенията, все повече затъващи в политическото, невиждащи поетичното, проницателното, духовно-самотното. В "Пред портрета на Яворов" Златанов пита "Животът на поета кой ли го разбира?" (Златанов 2004г). Поетът залага себе си, но героиката му предполага не увековечаване в паметта, не страх от неговите прозрения. Героическата му самота предполага напразност:

Но да търсиш уютност в борбата
и да обграждаш със скели вселената,
и да имаш за собственост
само съвестта на епохата -
нали това се опитва да ни извика
дрезгавият вятър на твоя глас,
който сега чупи стъклата
на утрешните опетнени прозорци
и кърти вратите, раждащи слузести катинари?

                        Златомир Златанов "На гроба на Пеньо Пенев" (Златанов 2004б).

През 60-те години поетите утвърждават, през 70-те те предимно прозират с рентгеновите си очи. А през 80-те поетите отрицават и разрушават чрез идеята за своята напразност. Чрез сатиричната си визия на обществото. Чрез натискане на "възпаленията". Чрез избора си на политическото и отхвърляне на романтичната представа за твореца гений. Изключителните, призваните продължават да функционират като идея само в официозните пространства на литературата ни, която трудно се досеща за "забутаните" там някъде поети, набиращи скорост чрез най-актуалните възможни световни теории, чрез опита си да бъдат и български, и универсални творци. Както вече казахме: в маргиналните територии на литературата ни тупти сърцето на едно "теоретично" поколение, което урбанизира, рационализира, деконструира традицията в българската поезия.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.11.2016
Антоанета Алипиева. Българска лирика: "Забутаното" поколение от 80-те години на XX век. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българска лирика: "Забутаното" поколение от 80-те години на XX век. Велико Търново: Слово, 2014.