Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕСПЕЦИФИЧНИТЕ И НЕИДЕОЛОГИЧНИТЕ

Антоанета Алипиева

web | Българска лирика...

Обобщеният портрет на 80-те години от миналия век е безспорно под знака на все още спонтанния постмодернизъм, отклонил се от плуралистичния, но официален литературен живот. Ранният постмодерн наистина е групова ниша на млади литератори и творци изобщо, възроптали "срещу стената", обединени от органичен урбанизъм, по природа обърнати към политическите течения на времето, отделили се по собствен избор в неформални общества, ниша с ярък привкус на цивилизационно-ерудитски модели. Постмодернът е най-силният печат върху десетилетието, затова и клонирането му през 90-те години на ХХ век е особено активно. Точно тогава поетите, започнали като маргинали през 80-те, ще намерят и реализация, и официализиране, и завършеност до степен на изчерпаност по отношение на постмодерната естетика. Но в рамките на десетилетието има и друг тип поети, които не се вписват нито в официалната конюнктура (тя пък за последно дъвче претенции като "социална ангажираност", "продължител на традицията", "априлска линия"), нито в "теоретичното" поколение на ранния постмодерн. В известен смисъл "самотни поети", които затрудняват критическия дискурс и неговите номинации на процесите. Това са Бойко Ламбовски, Мирела Иванова, Йордан Кръчмаров, Петя Дубарова (завършила и творчество, и живот в края на 70-те години, но шлагерно популярна през 80-те). Като поетика и тематика, като образност и чувство тези творци са монолитни и завършени, цялостни, повече в руслото на "тихата лирика" от 70-те, повече интровертни, досущ "духовни емигранти", каквито раждат 60-те и 70-те години на ХХ век. В общата снимка на десетилетието те биха легнали отстрани на групата, неподкрепени от манифести или пък от рупорите на официалните трибуни. В голяма степен това важи за Йордан Кръчмаров - "самотник" в истинския смисъл, но неговата маргинализация няма нищо общо със "забутаното" поколение на постмодерна, и за Петя Дубарова, която се радва на широка известност и любов, но повече реципирана чрез трагичния си житейски жест на самоубийството. Всъщност и при Кръчмаров има житейска трагедия, но той е неизвестният, а Дубарова - известната. Мирела Иванова и Бойко Ламбовски основават поетичния пърформанс "Петък 13", този поетичен дует е едно от първите представления на поезия чрез тяло и жестове, така характерни за 90-те години на ХХ век. По естетика и смисъл обаче и двамата поети са някак междинни - между постмодерната деструкция и класическата цялост и монолитност. Но каквото и да е, 80-те не могат да бъдат описани без тях.

Извираща из руслото на символизма, абсорбираща модерната метафоричност от края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век, лириката на Йордан Кръчмаров ("Нощен залив", 1987) се включва в онази ефимерна линия на българската поезия, оформена от камерни поети - Лилиев, Дебелянов, Вутимски, Иван Цанев, Иван Методиев. Маргинални по отношение на злободневието и шлагера, но същностни в самотата си като философия, тези поети никога не ще разполагат с многобройна публика, а винаги ще бъдат обект на ценителството, в чиято романтика, според съвременни теоретични разбирания, не се вижда нищо утешително и илюзорно красиво, а по-скоро жестоко, както жестоко може да бъде само изкуството. Самотата им е породила самобитност, драматичното им светоусещане е създало чувство за обречена камерност, силната им метафоричност е разположена върху екзистенцията, а не върху делника. Естествено е те да не бъдат масови и известни поети и тяхната тиха наслада да е спътник на малцина, също обречени четци, превърнали изкуството в някаква тайна посветеност. Един от тези самотни поети в българската поезия навярно завинаги ще си остане и Йордан Кръчмаров.

В биографията на Кръчмаров има следния личен факт: "недочакал самостоятелна книга". Приживе този поет се е движел в кулоарната мълва на ценителството, толкова малка, колкото могат да бъдат четци, интересуващи се от непрактичните дебри на поезията. Подобна фактология също се оказва емблематична, сякаш извадена от романтичното чекмедже на онази "ненужна" част от живота - литературата, с която са съпричастни малцина. Някакво негласно правило, което Андерсен метафорично-гениално е определил като "грозното патенце", тегне над съдбата на поезията, в чиито гънки поетите изпяват своите песни, приели несретата си, недочакали успеха и отлетели, за да се оставят в ръцете на смъртта - тази граница, която разпилява конюнктури, институции, литературни тълпи и изправя самотни, беззащитни стихотворенията пред съда на поезията. Колкото повече липсва живият автор, толкова повече стихотворенията говорят или не говорят. Не бранени от живия човек, не защитавани от користни сделки на литературни моди и временни нужди, захвърлили шлагера като ненужна възможност, творбите сам-сами си пробиват път през времето, предлагайки единствено самотата си. В тази романтична закономерност случайността е изключена. В нея властват неумолимите закони на смисъла, индивидуалността, верността към себе си. Колкото и подобен механизъм в пътя на поезията да се критикува от рационалните институции, те винаги са безпомощни да овладеят тайния път на утвърждаването на големия, завоюван, открит смисъл на няколко самотни стихотворения, създадени като че ли за вселената. Незаинтересован приживе към "какво трябва" и "какво не трябва", самотният поет интуитивно очаква смъртта като своя реализация. Заговорили сами, стихотворенията стават книга, институцията критика ги йерархизира, четците от малко стават по-многобройни. В изкуството самотата е особен вид състояние, което има малко общо с романтиката, с позата изобщо. Самотата е осъзнат път на реализиране, в който личността живее със себе си, но не защото светът навън не я интересува, а защото светът в своите конюнктурни аспекти не я занимава. Избор на творческата индивидуалност, самотата не е изолация, а развиване на себе си, за да се постигне личностна позиция и светоусещане. Ако самотата успее да изгради себе си като завършено състояние, като усет за това колко и какво можеш, то тя малко е съпричастна с романтическия героизъм, за който рационалното крило на критиката говори, защото то самото обича занаята, индустрията, това, което лесно се разчита и лесно се пригажда към нуждите на пазара. Ето как самотният поет очаква смъртта като своя мяра, като свой отговор на това, дали той е постигнал надскачане на катадневното, пазарното, обслужването според модни витрини и аранжимент и се е добрал до други хоризонти, в които творбите, незащитени от действащи институции и живи страсти, говорят сами. Подобна позиция, избор са най-малкото романтични, обратното, те са жестокостта на литературата въобще, която лакомо изяжда конюнктурното, след като го е употребила в своите процесуални, телесни мятания и хранения. И един от българските поети, превърнал смъртта в своя мяра, в утвърден говор, който все повече ще набъбва и звучи, е Йордан Кръчмаров.

Посмъртните книги на Петя Дубарова "Аз и морето" (1980, 1981), "Поезия. Стихове и разкази от различни години" (1984), "Лястовица. Стихове и разкази" (1987), "Най-синьото вълшебство" (1988), "Ученическа тетрадка" (1990) разкриват съвсем различно светоусещане от постмодерните поети на десетилетието. Като поетеса Дубарова е много по-близко до Homo ludens на Валери Петров, до пейзажните натюрели и спонтанна метафоричност на поетите от 60-те. С други думи, тя е далеч по-прикачена към традиционни за българската лирика русла, и като се прибави и митологизираното житейско решение на самоубийството, което придава романтичния ореол на Поета (пак в линията на Далчев и сетне - на Поета жрец от 70-те), то поезията на Петя Дубарова става шлагерно популярна. Това е пак силно метафорична поезия, но с обратен на постмодeрната метафоричност знак. Тя е слънчева, градивна, оптимистична, притежаваща детската инфантилност на открития свят. Колкото постмодернът набляга на зловещото и уродливото, толкова Петя Дубарова изгражда естетика на светлината, наивитета, на прекрасната спонтанност на раждането. Хвърчила, чинове, слънчеви зайчета, персонализирани дървета, очовечени ветрове, скрита в миди и охлюви изненада - всички тези образи са реквизит на детското, сглобени са от неговото въображение, афишират органичната радост на детето, че се е родило, че светът тепърва му предстои.

Дубарова е един от малкото български поети, при които морето е завършено като чувство, визия, концепция. То е сложено в рамката на живописна картина. В сравнение с Христо Фотев, при когото морето сякаш няма форма, то е чувство и течащи цветове, тук всичко е прибрано, морските образи са подредени в завършен ред, до педантичност емблематични за морето. Точно митологично, по детски адекватно, морето е приказното живо същество: веднъж старец, друг път коте, трети път - погребваща вълната-дете майка.

Морето се боричка като коте
със слънцето, попило във вълните.
Как искам с този ритъм доживотен
то все да ме посреща, с дъх наситен.
Как искам все да бъде като мене -
не кротко като пролет или есен,
а лятото от свойте оксижени
да дава пулс на синята му песен.
Това море за мене е светиня -
развихрено, възторжено и младо,
и всяка моя болка ще угасва
пред него, щом докрай я изповядам.

                       Петя Дубарова "Морето се боричка..." (Дубарова б.г.а).

В поезията на Петя Дубарова преобладават възклицателни изречения, епитети като "красив", "чуден", "пролетен", "летен", "звезден", "топъл", "небесен"... Освен море има и небе, облаци, цветя, движещи се дървета, дъжд - златен, бял, топъл, щедър. Цветовете са златно, бяло, синьо, жълто, пурпурно. Цялата тази живописна палитра организира светло, заредено с любопитство чувство, самият еквивалент на живота. "Младо", "детско", "игриво" - други описания на живота, удостоверяващи неговото начало, девствеността му, мига на очарованието и на постоянните изненади. И животните са различни - не пчели, а пчела, не пилета, а пиленце. Тяхната единствена форма акцентува върху неповторимостта, върху онзи момент на тъждеството между детето и природата. Интересно е, че Петя Дубарова има масова известност през 80-те, но е малко, или почти никак рецензирана през десетилетието. Постмодернът е далеч повече обглеждан и класифициран. Една от редките рецензии за поезията на Дубарова изброява емблематични нейни метафори, говори за сливането на субекта с природата, но най-вече си служи с думата "талант" (Иванов 1987: 254-255). Тази дума, през 70-те години кулоарна (Алипиева 2010б: 109-120), а през 80-те вече включена и в официалната риторика на критиката, при Петя Дубарова се използва без резерв, а в официален план е щемпел и за постмодерна, но с условия - постмодернът да се "поправи" с оглед на разбираемото, ясното, оптимистичното.

И още нещо при Дубарова: при нея политическото е нулева възможност, което неизменно я отпраща в руслото на спонтанния мироглед, в ефимерните подеми и падове на чувството, в царството от ярки цветове с добре очертани форми, в интегритета между човек и природа, при който всеки е всичко:

Отпускат клоните зелени длани
и близва ме спокойна синя хлад.
Излива нощ от своите герани
най-синия, най-тъмния си цвят.

И двама вятъра над мен се срещат,
сборичкват се съвсем като петли,
че чувам ги, едва ли се досещат,
жужат като разсърдени пчели.

Но не след дълго те се помиряват
и всеки скрива се в дома си тих,
предсънна песен къщите запяват
и спира недовършения стих.

Отпуска се спокойно и морето
в леглото си от пясък като в кош.
Единствено остава си небето,
разбудено над мен, и ден, и нощ.

                       Петя Дубарова "Нощ" (Дубарова б.г.б).

Поезията на Петя Дубарова би могла да участва в характерни за 80-те конфигурации като спонтанно - рационално; маргинално - шлагерно; общоизвестно - цензурирано и премълчано. Но... тя е антиподът на постомодерните поети на десетилетието.

През 80-те години на ХХ век се налага и лириката на Валентина Радинска, която завършва литературния институт "Максим Горки" в Москва. Този институт е едно странно съчетание между дарби и официоз, но едно е сигурно: по време на социализма български поет не може да попадне случайно там. Прочее, и Петя Дубарова е била гласена да бъде пратена там. Биографията на Радинска през 80-те е също сплав от официално признаване (тя е допускана в официалните институции на писателската гилдия) и държана извън образцовия списък на държавните поети, най-вече защото е "млад", "нов" автор. Бяхме казали по-горе в тази книга - още има време за младите. Книгите на Радинска - "Нощна книга" (1983), "Не" (1988) - за разлика от поезията на Петя Дубарова разкриват зрелостта, тревогите, съмненията на омъдрял човек. Затова и преобладават черни, сумрачни, полусенчести цветове; чувството дълбае надолу към корените на явленията; страховете облизват бъдещето; лирическият герой поставя диагнози. Изобщо здравето, светлината, детството - това са вече забравени и загърбени неща при Радинска. На преден план е зрялата жена, чиито грехове изтичат от илюзиите на живота. За разлика от постмодерна поезията на Радинска е цялостна като визия, тя също удря по "възпаленията", но политическото като философия й е напълно чуждо. Нейните "възпаления" са екзистенциалните въпроси към протичащия и изтичащия живот. Демитологизацията е нейна лична гледна точка, тя е равносметка на живота като екзистенция, а не на живота като обществена категория. В това отношение характерно стихотворение е "Автопортрет", в него авторефлексията търси обобщено-житейското, а не обобщено-социалното:

В живота присъствах като на чужда сватба:
всичката медовина покрай устата ми изтече.
Не бях нито булката, нито майката радостна,
пък и малката шаферка не бях вече...

Бях просто тази, дето приказките разказва -
имах цяла торба приказки и нищо друго.
Все любовните искаха, а тия с омразата
за мене оставаха в торбата ми груба...

. . . . . . . . . . . . . .

Къде не замръквах и каква ли кал само не газих:
на кръст ме разпъваха тези, дето приказки не обичат,
и торбата ми дърпаха, и я късаха, но я опазих,
и не дадох на никой във тайната й да наднича!

И по стръмния път пак я нося препълнена - вижте!
Нямам друго - аз съм тази, дето приказки пиша.
За мен не мислете - щом ви трябват, вземете ги всичките!
А пък аз - други приказки ще си напиша...

                       Валентина Радинска "Автопортрет" (Радинска 2004).

Цялата страхова и мрачна гама на личното битие оформя дискурс на зрелостта, в който обществото има малко общо. С типично женско светоусещане, излязло от линията Багряна - Блага Димитрова, лириката на Радинска е "настрани" от общата ниша на постмодерна, пишещ манифести и шокиращ обществото с "обратното" на приличието. Колкото и да се спуска в бездната на покрусата и безнадеждността, лирическата героиня повече губи илюзии, отколкото да разфасова целите конструкции на установеното; повече узрява, отколкото да девалвира фетиши и да ги запокитва в ъндърграунда на мисленето; зачерня образи, но не ги перифразира в пълната им деформация на разкривения като форма ужас; страда, а не се кикоти насред апокалиптични, доведени до уродство пространства; състрадава, а не се отчуждава до жестокост. Родееща се с постмодерна чрез мрачните и изпълнени със страхове гами, Радинска се отличава от тази естетика поради целостта на визиите и чувството, поради отказа от политическото и съпричастието към интериорните пространства от лириката на 70-те години на ХХ век.

Бойко Ламбовски ("Вестоносец", 1986) и Мирела Иванова ("Каменни криле", 1985, "Шепоти", 1989) са също поети, които могат да бъдат "разпънати" между традицията и постмодерна от 80-те. Тяхната "мрачина" потъва в ямата на отчуждението, в страховете на модерния сам човек, "мрачината" стои на границата между реалност и кошмар. Но все пак светът се удържа цялостен, разрушението е на прага на края, на отчаянието, но не влита в обсега на разложението, ужаса, разкривените и зловещи гротески, не стига до девалвацията на нормалните човешки категории. В това отношение характерна е творбата на Бойко Ламбовски "Страната на ситите кучета", в която на човека му предстои "метаморфоза", но решението още не е взето:

. . . . . . . . . . . . .
Изгребваме златния пясък,
изсичаме мъдрите джунгли,
събличаме старите кожи.
Престъпихме всички табута
и още сме живи!
Край пътя остават
камари
ръждиви консерви,
целофанени свитъци,
празни бутилки,
амулети захвърлени,
смачкани вестници
и много
полезни
предмети.
Вървим, и вървим,
и вървим!
Краката ни дишат отделно. [...] (Ламбовски 2004).

Всъщност поетите от 80-те без категорична естетическа номинация са по-удобни за самостоятелен портрет (това е приоритетна критическа практика от 70-те години на ХХ век), отколкото да бъдат "фотографирани" в общата споменна снимка на десетилетието. Но те са важен глас в този период, защото и по друг начин доказват плурализма на времето, неизбежните метаморфози, които някои ще титулуват неоавангард, други - постмодерн, а трети ще се нахвърлят върху тях с обречената мисъл, че "литературата е вечност".

 

 

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.11.2016
Антоанета Алипиева. Българска лирика: "Забутаното" поколение от 80-те години на XX век. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българска лирика: "Забутаното" поколение от 80-те години на XX век. Велико Търново: Слово, 2014.