Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОНТЕКСТЪТ...

Антоанета Алипиева

web | Българска лирика...

За България 80-те години на ХХ век са краят на един тоталитарен режим, рухнал в самия финал на десетилетието, но подготвен от мощни процеси, които освен до политически промени ще доведат и до стръвни обществени енергии, отпечатали се в изкуството. В световен план такава тенденция е нахлуването на технологиите, краят на Студената война, американската атака на социализма чрез попкултурата и накрая... рухването на социалистическите режими в цяла Европа. В български план се оформя "общата криза на живковизма" (Баева 2006: 107-112), изразена чрез перестройката, дошла от Москва, чрез разклащането на икономиката, чрез бурното несъгласие на части от интелигенцията с тоталитарния режим, чрез създаването на ред неформални групи на общественото несъгласие и явното урбанизиране на живота, чрез едно драматично преименуване на българските турци, известно като "възродителен процес", чрез общата социалистическа визия, която вече фатално е ударена от полските събития в началото на 80-те, като всичко това все по-релефно извежда тематиката и светоусещането на българското изкуство въобще в посока на постмодернизма. Последният изобщо не се афишира официално през десетилетието, напротив - официозът в лицето на одрипавялата социалистическа идеология продължава да изисква някакви правилни норми, които обаче все повече бледнеят и се стапят в естественото русло на естетическите процеси. Постмодернът има само тясна вербална употреба, но предвещава бъдещо разместване на статуквото. Усещането за криза е вездесъщо. За хаос и необратимост - също. Мощно се очертават проблемите на модерния човек - отчуждение, самота, игрова колаборация с всякакви културни пластове и символи, пародиране на патетиката до нейното опако, ерудиция вместо спонтанност. Университетските групи и тяхното реципиране на световни естетически тенденции стават по-популярни от спонтанната и витална култура на официоза, разигравана предимно в официлиазирани топоси като писателското кафене на ул. "Ангел Кънчев" 5, почивните писателски станции или с последни сили - в правоверните ежегодни писателски прегледи (Алипиева 2004, 2010, 2007; Дойнов 2007). Впрочем и писателското кафене, и почивните станции все повече се превръщат в свободни територии на отделни мнения, на явни несъгласия с "одържавената литература", във вербални бунтове срещу режима и неговите опити да дирижира изкуството. Като обща тенденция литературата ни видимо се "изтегля" от рустикалното (все още силно през 70-те години, особено в прозата) към градската култура, от регионалното и котловинното (заявени като проблем и спор през 60-те и 70-те години) към модерно-безличното, от типажите и типизираните сюжети към индивидуалната идентичност.

През 80-те години на миналия век литературата ни продължава да се реализира под ограничителните линии на националната идея, на българската възможност да се създаде свят. Граничните десетилетия на 80-те и 90-те години от ХХ век като обща визия разкриват кулоарно несъгласие с национализмите и официозно поддържане на национализмите, най-популярните от които са "котловинният" или кореновият национализъм с основни лица Тончо Жечев (1985, 1987) и Ефрем Каранфилов (1968, 1971, 1983, 1974), а в най-официозен план - комунистическият национализъм, който все повече ерозира в неформален план и който е публично отричан в последните дни на социализма в университетски лекции и литературни кръжоци (Алипиева 2010а: 109-120; Хранова 2012: 100-123). "Приеманите" от социалистическото общество национализми са държавни национализми, поддържащи утопичните ценности на Българското възраждане като героика и герои, славно минало, род и мегаломанска национална идея, функционираща само в рамките на българското и нежелаеща да диалогизира с разнообразните идеи на Европа и света. Въпреки че литературата от 80-те е с явния уклон на ерудиция, въпреки засиленото преводно дело, което бързо наваксва езиците на света, българският щемпел "заковава" локалното място на литературата ни, от която продължават да се изнасят като мостри одържавени автори и сборни листи от йерархично подредени имена и произведения. Даже и да не си съгласен с национализма, нямаш особен избор, освен да функционираш ограничен от сцената на националното. Друг е въпросът колко от авторите на десетилетието са имали силите за глобалистично оцеляване.

Наситено с драматични и крайни исторически събития и факти, десетилетието съчетава не само различни естетически почерци, но и различни поколения, с различна историческа съдба и убеденост. Този плурализъм, гарниран с екстремните събития от 80-те, предизвиква интегрирането между естетическо и политическо и появата на ярки лични политически биографии, които безспорно водят до остри завои в литературата. Десетилетието е не само подводно като несъгласие и естетически радикализации, то и събитийно свидетелства за ярки конфликти и протести в публичното пространство. Изобилства от думи като "преустройство", "обновяване на социализма", "свободно творческо търсене". Тази двусмислова, или по-скоро еволюционна, позиция е зададена от перестройката на Михаил Горбачов: "Не са малко и тези, които посрещат с раздразнение творческото търсене, а нарастващото многообразие приемат за отклонение от принципите на социалистическото изкуство. Това е разбираемо: прекалено дълго еднаквостта, монотонното еднообразие, сивотата се представяха като еталони за прогреса. Нямаме още навици за дискусии, за мислене по друг начин, за свободна съзнателност"1. Безспорно перестройката цели именно еволюция на статуквото, а не скъсване с него. Прекрасен пример за това е една книга на Любомир Левчев - "Поетическото изкуство" (1986), за която Александър Йорданов в своя рецензия пише, че това е книга, "която съдържа "задължителните знания" за поезията, но с любопитство отваря очите и за незадължителните полети на мисълта..." (Йорданов 1987: 216). Още едно пояснение: "На тази двусмисленост българската интелигенция отговаряше също двусмислено - и с лицемерен конформизъм, и с ползване на частичните либерализации за целите на творчеството" (Игов 2001: 850). Но идеите на перестройката, колкото и да еволюират статуквото, толкова и раждат точно радикализъм в историята на социализма, в нашето общество включително. Основна част от интелигенцията излиза извън господстващите поведенчески политически и граждански канони, за да демонстрира радикализъм спрямо обществото (Иванова 1997; Знеполски 2008). Неформалните общества набират все по-голяма сила, образуват общества в обществото, нарушават целостта, така да се каже. Появява се либерална фразеология, която в официозния план е мнима, целяща с по-освободени думи да запази статуквото, но в неформалните обществени езици тази фразеология има адекватно покритие, подплътено с убеденост и вяра. Навсякъде в общата визия на обществото, включително и в икономическата, настъпват метаморфози: "Поредната децентрализация в управленския подход и опитът да се приложи конкуренцията в държавната икономика се осъществява в края на 1979 и началото на 80-те години под формата на нов икономически механизъм (НИМ). Централният план се ограничава само до общи задачи..." (Марчева 1999: 295). Това "довежда до по-либерална политика спрямо частната или индивидуалната стопанска дейност" (Марчева 1999: 297-298). През 1988 г. се появяват първите дисидентски организации като Русенският екологичен комитет и Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, които са разгонени, а пред френския печат Тодор Живков заявява, че "няма място за нови партии". Последни усилия на режима да задържи неизбежните процеси. Към тях спада и утопичният модел на Людмила Живкова, който с ключовите си думи единство, творчество, красота, хармония видимо защитава глобализма и полифоничното смешение на културни системи. Тази утопия е колкото разхерметизираща статуквото отвътре, толкова и обречена на неуспех: "Културният модел на Л. Живкова, макар да стимулира процесите на културното самоопределение, е обречен на неуспех не само защото е в разрез с ограничения външнополитически курс на страната, но и защото контрастира със стремежите и очакванията на тази част от обществото" (Атанасова 2005: 316). Утопията на Людмила Живкова се оказва мнимата свобода, изпълнявана не от радикални сили, а от дворцов кръг, заинтересуван под маските да удържи стандарта на режима.

Дисидентските жестове, освен езикови, стават и поведенчески. В литературен план десетилетието произвежда манифести, а щом се появяват манифестите, значи, идва нещо противостоящо, претендиращо за конфликт, за скъсване на пъпната връв. Между бащите и децата ще избухне несъгласие. Поетът Петър Манолов обявява гладна стачка заради репресиите на тоталитарния режим и редица писатели го подкрепят в подписка. Политическо, идеологическо и естетическо несъгласие. То ще се отлее в явни вариации през 90-те години на ХХ век, които са вече аранжираната витрина на литературните и естетически страсти, бълбукали подводно през 80-те. През 80-те вече живее едно "теоретическо поколение"2, чийто живот минава в поетични и научни пърформанси и което отлично се етикира чрез групата "Синтез" (1986-1990), която представя света чрез актуални научни теории и съсредоточава света в университетите. Подобна среда рязко контрастира с тоталитарни организации като "Кабинет на младия писател" или "Съвет на младия научен работник", също "ковящи" поколението на младите интелигенти. Също в рамките на десетилетието се появява "Кръг 39", чието значение е описано добре от Пламен Дойнов: "Първите прояви на литературния неоавангард в България бяха осъществени като директни политически акции в края на 80-те години. В началото беше "Кръг 39". Сред основателите му са Блага Димитрова, Радой Ралин, Едвин Сугарев, Владимир Левчев, Петър Манолов, Иван Теофилов, Ани Илков, Биньо Иванов, Николай Колев-Босия и др. Макар и да включва много и твърде различни имена, "Кръг 39" правеше своите четения като алтернатива на официозните литературни институции на късния тоталитаризъм. Кръгът следваше свой нов поетико-политически ангажимент - да създаде среда, която проблематизира изхабения тоталитарен език и изгражда пространства на свободно говорене и писане. Политическият (или "дисидентският") неоавангард на "Кръг 39" се стремеше да компенсира прекъсването в българския модернизъм след 1944 г., когато репресиите върху писателите и върху езика всъщност "трансформираха" изцяло литературата. Този стремеж ясно личеше в двете неофициални издания на кръга - самиздатските списания "Мост" и "Глас" (Дойнов 2004а: 16-17) . Александър Кьосев говори за различни биографични маршрути през 80-те години на ХХ век, които се очертават особено ярко в университетските среди. Сред тях са: "1. Направилите кариера по официален път, през академично-партийно израстване (вариант - чрез доносничество на тайните служби). 2. Реализиралите се като критици или писатели в структурните издания на Писателския съюз (това съвсем не изключваше партийната и доносническа роля). 3. Оттеглени в кабинетна позиция самостоятелно работещи литературоведи без особени шансове за кариера (тук, разбира се, типологизирам, нещата в реалността бяха по-объркани). Накратко, още в тази точка дървото на изборите се разклоняваше в различни, трудно съвместими посоки: партийна кариера, литературна видимост, чисто научна позиция, всяка свързана със свои компромиси" (Кьосев 2013: 39-40). Разклоненията в изборите водят до разклонения в канона, който от един-единствен и държавен започва да се "цепи" на собствени, групово-естетически канони, групово-неофициализирани и групово-официализирани канони... Тъкмо през 80-те гласовете на различните от одържавения канон стават все по-кресливи, претенциозни, озлобено-отмъстителни или естетически отмъстителни заради дългата си и несправедлива репресия. Биографичните маршрути стават видимо политически, в тяхното лоно бълбукат мощни заряди на скорошни политически взривове.

Границите на сборния облик на поетите от 80-те са подвижни, както всъщност са подвижни границите и на поетите от 60-те или от 70-те години от ХХ век. Владимир Левчев например очертава кръг от 15-ина имена, които духовно са му близки на него самия, въпреки че говори не само за различие, но и за диаметрални разлики - Георги Рупчев, Румен Леонидов, Йордан Велчев, Добромир Тонев, Цветан Теофанов, Миглена Николчина, Георги Борисов, Георги Белев, Диана Райкова, Данила Стоянова, Илко Димитров, Едвин Сугарев, Ани Илков, Керана Ангелова, Кирил Кадийски, Кирил Мерджански. Поводът за обединяване е не толкова възрастов, колкото това, че са "носители на нови тенденции в нашата поезия" (Левчев 1987: 131-132). Този кръг се запазва или малко се разширява от Пламен Антов, Александър Кьосев, Христо Трендафилов, Божидар Кунчев. Интересен е фактът, че прекрасни поети като Петя Дубарова (завършила живота си в края на 70-те години, но изключително популярна точно през 80-те), Йордан Кръчмаров, Владимир Попов, Николай Милчев, Валентина Радинска, Бойко Ламбовски, Мирела Иванова са винаги споменавани самостоятелно, но много рядко - в общия списък на "новаторите". Явно, че новаторството им има друг корен, непозволяващ да се включат в общия поток от поети, които през 90-те години на отминалия век ще съставляват вече официализирала се част от българската поезия, заграждаща територията на постмодерна. Всъщност Пламен Антов добре анализира "вертикалната" структура на поколението, което не обединява в хоризонтал, а търси "дълбоката" родственост между актуалните творци (Антов 2009: 186). Макар и маргинализиран през десетилетието, този кръг от поети подмолно набира сили, хранен от радикалните исторически потоци, довели през 1989 г. до падането на тоталитарния режим и избухването на всички подводни течения в литературата ни, в случая - в поезията ни. В глобален план процесите са описани в статията "Власт и опозиция" от Владимир Левчев - статия, която ясно очертава разделителната линия между времена, общества и естетики (Левчев 1990: 6). С други думи, през десетилетието изборите на литераторите не само се разрояват и усложняват, но стават все по-видими, все по-актуално се прикрепят към политическото и към предпочитани индивидуални естетики или автори. Кулоарното (обменяно в приятелски разговори, в частни писателски домове) от приглушен шепот става силен глас на алтернативите.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Из доклада на генералния секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов, изнесен на ХIХ общосъюзна конференция на КПСС. [обратно]

2. Така Александър Кьосев определя интелигентската среда през 80-те в статията си "Синтезни времена" (Кьосев 2005: 10). [обратно]

 

 

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.11.2016
Антоанета Алипиева. Българска лирика: "Забутаното" поколение от 80-те години на XX век. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българска лирика: "Забутаното" поколение от 80-те години на XX век. Велико Търново: Слово, 2014.