Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БАЩИТЕ НА ПОКОЛЕНИЕТО ОТ 80-ТЕ ГОДИНИ НА XX ВЕК

Антоанета Алипиева

web | Българска лирика...

В манифеста си "Поети без книги и книги без поети" Владимир Левчев пише: "Защо са били пренебрегвани години наред Константин Павлов, Николай Кънчев? Според мен по простата причина, че неочакваната новаторска образност, която те създават в стиховете си, е била неясна за редакторите. Наистина редакторите са задръстени от клишета и безцветни поетизми, които четат непрекъснато. Защото има и твърде много графомани. Но освен това често редакторът е обладан от някакъв мистичен страх пред всичко ново и различно. Това му изглежда опасно. За разлика от клишетата.

И какъв е резултатът? Книжарниците и периодичните издания се пълнят с "безопасни", т.е. безлични, нечетени от никого стихотворения и стихосбирки" (Левчев 1987: 135). В свое интервю пак Владимир Левчев допълва: "Иван Теофилов е духовният баща на групата ни" (Николов 2010). Като към Николай Кънчев, Константин Павлов и Иван Теофилов се прибавят имената на Биньо Иванов и Екатерина Йосифова, бащинството е завършено. 80-те се насочват към "тихите", "странични", "нетолерирани" места в предходния канон. А защо те са маргинални? Младият Левчев го обяснява добре: те са нонсенсови, сатирични, колажно-раздробяващи, "неясни", депатетични и демитологични. За Константин Павлов Ани Илков пише: "Константин Павлов ни е показвал с целия си живот досега как се действа не зарад дълга (легално), а от дълг (морално), както си се вслушваме във въпросите от морално естество, които тази поема поставя. И ако това са въпроси на "моралната памет", то изкуството на Константин Павлов още в мига на сътворяването е "акт на памет"1. Част от поетите на 80-те организират алтернативен канон не само от себе си, но и от традицията. Те се провиждат родени не от афишираната за официална и държавна Априлска линия (в която официалната критика насила ги натиква), а от отстранените от официоза поети, които лягат върху цивилизационно-ерудитски модели. В свое слово от 1985 г. Михаил Неделчев нарича поезията на Николай Кънчев "трудна", "експериментаторска", "абстрактна" (Неделчев 2008: 11-19). Светлозар Игов говори, че поезията на Кънчев е стремеж към "нова онтология" (Игов 2008: 22). Тези маркери са изключително близки до описанията на поезията от 80-те, която на пръв поглед рязко се насочва към друг културен език, но всъщност произхожда от сходни автори, които не са били допускани и анализирани по същество през предходните десетилетия.

Повечето от поетите на 80-те посочват Константин Павлов и неговата "утроба на кита" като рождена утроба. В свое интервю, дадено пред Велислава Дърева, Констатин Павлов произнася себеописания, които спокойно могат да бъдат наложени към философията на младите поети: "Аз обичам да бъда циничен и към себе си, обичам да се видя и като шут на самия себе си. Благообразните и благородните маски повече ме плашат, отколкото една гротеска, защото тя е по-демократична, по-честна. По-добре да излъжеш хората, че си лош, отколкото да ги излъжеш, че си добър" (Дърева 1990, 2014). Към този "баща" самиздатските списания показват почит още по време на социализма (когато Павлов е инкриминиран), а през 90-те години на ХХ век името му е митологизирано не само благодарение на естетиката му, но и на биографията му. Като поетична биография Константин Павлов е понесъл крайностите. От табутата до венцехваленията. От идеологизирането до естетизирането. От същинското съпричастие до модното прикачване на маргинални литературни дочувания. От пълната глухота и слепота на масовата публика до безконтролните почитания на същата тази публика. Малцина могат да постигнат това като отношение към себе си, разбира се, в рамките на културата, в която се разполагат. През 80-те Павлов е почитан от определен кръг млади автори заради политическото, което демитологизира и оголва костите на обществото до грозни рани. През 90-те същите млади поети превръщат Павлов от контрамит на социализма в мит на новото време. Изваден от тъмнината и поставен под прожекторите, на Павлов бе вменена ролята на малтретирана жертва в мрачно общество, на баща на новото поетично време, т.е. като всеки мит той се превръща в годините на прехода във фигура на Началото.

Както е казал Ролан Барт: "Съвременният мит е прекъснат. Той вече не се изразява в дълги, завършени разкази, а само в "дискурси" и представлява обикновено известна фразеология, корпус от фрази (от стереотипи); митът изчезва, но остава митичното, и то е още по-коварно" (Барт 1991: 142). Отбелязвайки смъртта на Константин Павлов, медиите еднотипно го наричат "голям", "оригинален творец със силно влияние върху модерната българска поезия и култура. Той е между най-значителните български поети на XX век. Оригиналността му намира високо признание в чужбина още от края на 60-те години"; "Няма друг, който да е стоял с такава житейска и творческа твърдост в защита на свободната мисъл, творческото въображение и автономията на изкуството в България"; "Принудително смълчан, с мълчанието си казваше повече от поколения от нас", "баща на авангарда". Преобладават думите "авангард" и "модерна поезия", за чието начало е посочен поетът. Самият поет нееднократно се дистанцира от митологиите, чувствайки нечистоплътната им игра с всеки един, "прихванат" като техен герой. Обявен за положително митологичен, през 90-те години на ХХ век той обяснява своето минало съвсем човешки и искрено, опитвайки се да "отлепи" от себе си езика на масовата екзалтираност: "Не съм спазвал правилата на играта, но аз не съм знаел, че има правила. Понякога човек е много глупав за отделни области на живота" (Павлов 1993б). И още: "Не обичам думата дисидент. Струва ми се, че съдържанието й е доста бедно. Дисидент ме отблъсква с това, че възприемам думата като голо отрицание на нещо. Продължават да ми са симпатични мислещите хора, а не така мислещите или иначе мислещите" (Павлов 1993а). И пак откровение: Павлов признава, че от него е можело да излезе отличен комунист, ако са били подходили по-меко. Ако така брутално не са го маргинализирали десетилетия наред, защото са го митологизирали, но тогава - в отрицателен смисъл (Павлов 1995).

Още през 60-те години на миналия век, време, което в официоза е афиширано като митологично, монолитно и патетично-неизменно, Константин Павлов (всъщност заедно с много други и поети, и белетристи) заявява:

КРАХ НА МИТОЛОГИИТЕ

Ранени девойки и юноши
се миеха в горските извори.
Кръвта им прогони русалките,
преди да пропеят петлите.
Побягнаха голи русалките
и скриха се, бели и приказни,
в обятията на стражарите.
Девойки и юноши срещнаха
с прегракнала песен куршумите.
А онзи юнак, що бозаел там
петнадесет, двадесет, тридесет...
не помня годините вече,
умря върху сухата цицка
на своята майка.

В дълбоката "утроба на кита" младите от 80-те виждат верността на изкуството, силния характер, деидеологизацията, острия поглед върху раните на обществото, присмеха над фалша, влюбват се в гротеската на живота, разпознават бунта срещу общото и задължителното, обожават политическото, което за тях е актуално за битието, очароват се от биографията на смелия, но превърнат и превърнал се в доброволна жертва на тоталитарното общество. И от контрамит през 80-те Павлов е вече мит през 90-те години на ХХ век.

Другият "баща" - Николай Кънчев, привлича младите не чрез политическото, а чрез нонсенса, който прочее официозът на тоталитарната държава никак не уважава. Поезията му остава извън природната поезия, която през 60-те и 70-те години на ХХ век самотува, но и по механизмите на изкуството все повече привлича погледи от модернизиращото се културно съзнание, силно избликнало през 80-те и 90-те години и заговорило доста релефно за нонсенса на Кънчев, но вече не като противопоставен на общоприетото, а като допълващ традиционното, като европеизиращ традиционното. Или ако трябва да перифразираме известното "И ний сме дали нещо на света" в "И ний знаем нещо от света". Ако идеологическите системи са утвърждаване на смисъл, узаконяване на ред в обществото, в душите, посочване на ценности и антиценности, то нонсенсът е обратното на това. Той се противопоставя на точното, нормалното, разумното за сметка на пародията, лудостта, неочакваното като логика, визия и смисъл. Нонсенсът е карнавално огледало на обществото и душите, техен абсурд, разхвърляне на цялото във вид на парчета, самите те така изолирани, че не могат да се сглобят в сюжет или градивна мисъл.

Всичко това е приписвано на поезията на Николай Кънчев, особено в идеологичните 60-те и 70-те години на отминалия век, обявили я (по-скоро вербално) за "тъмна" и "неясна". Дотам, че в прекрасната си студия за поета Светлозар Игов стига почти до оправдателен тон и цитирайки стихотворение от 60-те, риторично пита: "Какво неясно има в образната пластика на това стихотворение?" (Игов 1990).

Дистанцираният Кънчев е една от формулите на тази поезия, за мнозина "неясна" и "тъмна", но всъщност дълбоко оригинална, толкова, че години наред, без особен критически разрез, битува в културното ни съзнание като поезия на нонсенса. Нека пак се самоцитирам чрез предходни други статии върху поезията от 60-те: това е обединителна съдба на поетичните оригинали от десетилетието, за които доскоро не беше изграден детайлен и задълбочен критически език, който да търси индивидуалното, защото поезията от социалистическия период продължава да е още пленница на идеологични митове и примитивни партизански внушения, реализиращи се като контрамитове.

Една от линиите в поезията от 60-те е абсурдистката, деконструктивистката, тази, която е противоположна на поетичния природен смисъл и неговата битийна сентенционалност. Казано иначе, първата линия е определено цивилизационна, легнала повече върху европейски традиции, отколкото върху българската, на която през 60-те и 70-те години природната философия не само "пасва" на културното ни съзнание, търсещо цялостни, логични, из "природата на нещата" сюжети и образи, но и изначално някак "извира" от здравата патриархалност на корените.

В тази цивилизационност се помества и Константин Павлов, но за разлика от Кънчев, държан на ръба на официозното безразличие и скромното вербално възхищение, Павлов е открито забраняван и "изпускан" от поетичното поколение. Защо единият е "вражески", а другият е по-скоро "безразличен"? Защото има съществена разлика в техните абсурдистки визии: "Разглобяващият" Павлов разлага идеята за общество, а Кънчев разлага идеята за екзистенция. През 60-те и 70-те години, когато културното ни съзнание съзнателно е подложено на диета от страна на модерни европейски внушения, Кънчев не толкова по образователен, колкото по интуитивен път "излъчва" цивилизационно-модерното, породено от желанието от завършеното да се роди друго. За целта завършеното, познатото, установеното като традиция се разглобява, битието изначално се разхвърля, демонтира с надежда, че животът е вечно несвършващо време, в което телата и душите търсят все нови и нови свои изрази. Една от наивните романтики на нонсенса, който по детински чисто се надява, че човекът е все нов и нов.

Пространството у Николай Кънчев винаги предполага "сега", което е разрушило миналото, но не знае нищо и за бъдещето. Това "сега" обединява и аза, и другите, техните гласове се смесват, или по-скоро отекват един в друг, за да удостоверят ситуация, в която самите гласове значат съзнание, значат начало на нещо, което предстои. Светът е разрушен, за да бъде построен наново, но това кога ще стане - никой не знае. За разлика от експресионизма естетиката, която в българската поезия единствена разглобява, но във финала на размишленията си отново стига до заявка за модел, за ред, за етика, то нонсенсът нищо не знае, само се надява, че някога, някой и нещо ще станат все пак обективни категории. Животът е оголен до "кокал". "Кокалът" на живота не може да заличи миналото, огризките върху този кокал са негови знаци. Но затова пък миналото може да бъде разхвърляно като части от пъзел, отделните метафори, които го бележат, не само раздробяват цялото, но иронизират цялото, иронизират неговата визуална и морална същност.

В тази насипност светът е оставен да се уталожи, за да може пак да се преподреди и пак да излъчи послание за етика, красота, битийни закони, ценности, заплахи, когато някой извърши грях, т.е. когато премине установени граници. Но у Кънчев ситуациите, пространствата, времето в "сега" са оставени без граници, без телесно построение, защото очакват. Очакват, да кажем, 90-те години на миналия век, когато постмодернът няма да отиде към миналото толкова невинно и добронамерено, а ще разрушава със злост, защото никаква ценност вече не му е нужна.

Ето как 60-те години от ХХ век се оказват много, много плуралистични, побиращи какви ли не естетики, философии, идеологии: унаследяващи, трансформиращи, разрушаващи, съграждащи, възпроизвеждащи. Едно от най-интересните десетилетия в българската литература, хванато в капана на доскорошно монологично описание, но вече търсещо описателния дискурс на своето разнообразие.

След подробен анализ на критическата рецепция на поезията на Иван Теофилов през 80-те години на ХХ век Яница Радева прави заключение: "През 80-те, когато умората от оптимистично-индустриалното назрява във всички сфери на културния живот, поезията на Иван Теофилов предлага наистина друг "прочит" на битието, лишен от излишна оптимистичност и умъдрен от знанието за него. Книгата "Споделено битие" не прилича на предишните му стихосбирки, лишена е от тяхното пищно и разточително багерно великолепие за сметка на зрелия промисъл" (Радева б.г.). Иван Теофилов е също "маргинален" лирик в Априлската гилдия, той даже не присъства в разтегливата формула "и други", така характерна за официозните изброявания на критиката по време на социализма. Силно метафоричен, ерудитско-цивилизационен, Теофилов реализира сюжети и образност, които са явна стилизация на култури. Той е поетът, който стои някак междинно между Павлов и Кънчев - първият силно политически, вторият нонсенсов. Теофилов има малко общо с политическото, не е и ярко нонсенсов. Но затова пък е стилизиращо-културен, силно метафоричен, дистанциран от патетиката на социума, импониращ на младите поети с културното си безразличие към фалшивите паради на социалистическото общество. През 80-те години на миналия век за Теофилов вече "се знае", че е естетическа фигура, занимаваща тесен кръг ценители на поезията. "Знае се" вербално, защото критиката е все още цензурирано, съблюдавано и дирижирано в известни смисли пространство, което продължава инерционно да реди административни списъци на поезията, но вече е безсилно да контролира вербалния слог на други читателски предпочитания. 80-те години подготвят емблематичните 90-те години, където вербалното, самиздатското, кулоарното, груповото, кръговото вече ще станат реални категории и ще отрекат единната идея за национална литература, ще разбият десетилетия формирани канони, за да заявят "свои" предпочитания, имена, творчества, за да заговорят за идеята за разните литератури в цялостната българска литература. Ето тук вече идва реално за Теофилов време, в което той е не само предпочитан автор за един кръг от млади поети, но и реално сдобит с някаква административна власт в новосформирани писателски формирования, което пък само по себе си е факт, подтикващ част от действащите критици да го наричат "титан", "голям", определения прочее също конюнктурни, защото в недрата на критиката ни винаги е дремело конюнктурното начало. "Снабден" с удобна биография на човек, незамесил се в административното социалистическо литературно общество, талантлив по природа, Теофилов се оказва удобна "плячка" на нови конюнктурчици, обслужващи конкретните повици на своя ден. Ето тук е вече вторият механизъм спрямо това творчество, също несправедлив като първия, механизъм, който от маргиналност преработва името в конюнктура, без изобщо да осмисли дълбинните нива на поетичния текст, а само външно борави с потулването и откриването на един автор като литературни категории. А поетът Иван Теофилов не заслужава нито маргинализиране, нито конюнктура, той всъщност най-вече заслужава самотата си, която е белег за различност и завършеност, за уникат, колкото и соцартът или постмодернизмът да не обичат тази дума.

Какво прочее препраща автор като Теофилов в кръга на ценителството, ако в тази дума вложим идеята на Фойербах, че истинската диалектика е "диалог между Аз и Ти". На първо място, неговата неканонност, която не включва поет като него в природното поколение на поетите от 60-те и 70-те години, чиято виталност отлично продължава, възпроизвежда природността на българския манталитет и в известен смисъл ги прави традиционни, близки за една читателска аудитория, която очаква битийната завършеност като идеология на екзистенцията. Теофилов е точно културен автор, който е култивирал не само визиите, сюжетите или мотивите, но и чувството, овладял го е до степен на стилизация, събрал го е от разните културни традиции, за да го превърне в стил, в емблема на цели епохи, култури, етнически чувствителности. Ако ни бъде позволено сравнението: лириката на Иван Теофилов сякаш е някаква метаморфоза на Платоновата идея за държавата като идеално общество на вечните идеи. Затова в утопичността на тази лирика можем да разпознаем завършената визия на света, представена чрез различни стилизирани мигове, самите те дошли от архетиповете на отдавна създадени модели.

Бащите на поетите от 80-те години са избрани и почувствани не само естетически, но и биографично. Те "трябва" да имат чиста социална биография, да са опоненти на тоталитарното общество, да са афиширали това чрез определени жестове. Поколението се оформя като микросреда, в която изборът на "бащите" е облъчен от ценност, самият избор е гаранция за престиж, затова и болшинството от микросередата предано се групира около него. Александър Кьосев добре обяснява острото социално чувство, чрез което "се чете" поезия и въобще литература и изкуство: "В жанрово отношение списанията "Глас" и "Мост" представляваха смес от съвсем традиционни литературни жанрове и от жанрови мутанти на неофициалния, опозитивен и интердисциплинарен дискурс: отново отсъстваше ясно съзнание за тяхното различие. Често определени текстове от традиционен тип се публикуваха само защото около тях витаеше някакъв странен "ореол на отхвърленост" - те бяха върнати от някакви официални редакции" (Кьосев 2005а). Това съждение е показателно в два аспекта: първият е отхвърлянето на традиционните поетики и естетики, желание да се регистрираш като авангард, модернист и т.н., макар че 80-те нямат и не предлагат избистрена представа за каквато и да е естетическа категория, доведена до завършен портрет; вторият аспект е, че литература, социология и политика вече са навързани във възел. Бащите се разпознават именно по това - че са "несъгласни" с тоталитаризма и че са политически обосновани, насочили взор към "възпаленията" на деня. Че са пренебрегвани и те, заради "неясна" поезия; че предпочитат засилената метафоричност пред твърдата сюжетност, цялост на визиите и градивност на чувството.

Поколението разпознава в любимите предтечи не само различното, но и вечното. Десетина години след 80-те "вечното" ще се срути като категория, за да се афишира предимно политическото. Но през 80-те "вечното" е дълбок кладенец, от който можеш да извадиш безкрай нужни неща. Ситуацията е описана от Александър Кьосев: "Това не беше някакъв уникален, наш избор. Изкуствено раздутата бройка и гилдийна структура на казионната интелигенция на социалистическите страни беше породила вътре в себе си малко алтернативно ядро от сравнително неконформистки интелектуални кръгове, които живееха в двойна изолация - от официално-идеологическия живот в страната и от това, което се случваше по широкия свят, за което до тях достигаха само слухове (по онова време светът нямаше друго име освен идеализираното "на Запад"). Тези среди родиха компенсаторна културна утопия: да се живее не с идеологическите автоматизми и безсмислици на "зрелия социализъм", а с вечните стойности, да се четат (превеждат, издават, купуват) внимателно великите книги. [...] В случая е важно, че в контекста на "зрелия социализъм" на никого от тези среди не му хрумваше да оспорва културните канони, да разрушава авторитетите на Гьоте или Шекспир: те изглеждаха гаранции за духовна свобода, а не ограничения. Мечтата през 60-те, 70-те и дори в началото на 80-те години беше не за деконструкция, а за изчистено от идеологии отдаване на техните предполагаемо бездънни смислови бездни" (Кьосев 2013: 40-41).

Бащите, както и децата, са алтернатива на статуквото, дублиране на ценностите. "Преданото четене", описано подробно от Александър Кьосев (2013: 40-41) е начин за естетическо изолиране от фалша на задължителното, афиширане на собствен вкус чрез избора на автори и чрез демонстрация на преживяването им. През 80-те, на една конференция в Гьолечица, Калин Янакиев формулира утопията на този вид четене и раждане, като говори за "четенето-люлеене" (цит. по Кьосев 2013: 45). "Имаше предвид, че изпълненият с възторг и почит читател внимателно, с пиетет ги удържа в душата си, трепетно помни и прелиства в духа си техните страници, сякаш свещенодейства в своята внимателна игра с тях" (Кьосев 2013: 45). През 80-те години на ХХ век "семейството" на бащите и децата ще има ясна ниша на реализация, която, маргинализирана, става все по-силна и привлича все повече съмишленици.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Слово, прочетено при премиерата на книгата "Надпяване" в Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" на 29.01.2002 г. (Илков 2002). [обратно]

 

 

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.11.2016
Антоанета Алипиева. Българска лирика: "Забутаното" поколение от 80-те години на XX век. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българска лирика: "Забутаното" поколение от 80-те години на XX век. Велико Търново: Слово, 2014.