ПРЕВОДНОТО ДЕЛО НА ДЕСЕТИЛЕТИЕТО.
ДИАЛОЗИ НА КУЛТУРНАТА ГЕОГРАФИЯ

Антоанета Алипиева

web | Българската лирика през 70-те години...

Никое общество, включително и тоталитарното, не може да изгради чиста културна ситуация, изтъкана от една идеология, от един етнически модел, от строго регламентирани теми, изобщо ситуация, недопускаща дифузии, сияеща със своята кристална, желана идентичност. Времето на социализма, теоретично изчистено, абстрактно като метафора на желанието, на практика се оказва диалогично поле на разни и различни културни гласове, които опровергават чистотата на налаганата нормативност и я превръщат в алтернатива на естественото, свободното, естетически желаното. Изградената цензура спрямо територията на изкуството през 60-те и особено през 70-години на отминалия век сама разтваря ножиците си до далеч по-широк хоризонт, отколкото идеята за вечния социализъм предполага. В този смисъл изкуство и институции, както се знае, винаги се разминават. По отношение на литературата и литературния живот по време на социализма налице е плуралистично литературно поле, в което напреженията между естествена естетичност и канонизации и насилствена монологичност само обтягат интереса към непознато, чуждо забранявано, цензурирано. В тези последни изброени категории се скупчва всичко, към което институциите проявяват недоверие или отрицание. Така се получава раздвояване между вербално и писмено, между литературен бит и литература, между личностно поведение и авторски текстове... Изобщо много напрежения, които лека-полека довеждат до пробиви на общото от индивидуалното. През тези две десетилетия българските автори все повече държат да демонстрират индивидуални светове, категории или личностни поведенчески жестове на несъгласие с официозното, обществено мълчание или оттегляне от общата литературна стъгда, институционално дирижирана, макар и вече доста неуспешно.

Подобна прелюдия е удачна за поетичния диалог между българската и световната поезия, реализиран чрез засиленото преводачество на преди всичко художествени текстове от другите литератури. Като "изблик на повърхността" през 1980 г. се създава списание "Панорама", в което са привлечени най-добрите преводачи, историци и критици на художествения превод, както и се публикуват и преводи на актуални автори от целия свят. През 60-те години на ХХ в. прави впечатление, че при преводните поети преобладават класически имена от световната поезия - Едуард Багрицки, Гарсиа Лорка, Н. Некрасов, Виктор Юго, Константинос Кавафис, Сергей Есенин, Николай Заболоцки, М. Лермонтов, Александър Блок, Емил Верхарн, Уолт Уитман, Анна Ахматова, Карл Сандбърг... Малката българска култура, а по това време и доста стерилно затворена чрез идеологеми и институции, през 60-те години не само догонва и допълва списъка си от големите поети на света (безопасни за цензурата именно защото са утвърдени като безспорни и "големи" в целия свят), та малката българска култура приема и препредава с наслада направеното и откритото преди нея по света. Ако използваме хитроумното делене на Митко Новков, че освен културите на едната книга има и "култури на многото книги и българската е една от тях. При тях не толкова истинното Слово, колкото истинното Писмо е от съществено значение. Нека ги наречем култури-наследници, за да ги оразличим от другите - културите-завещатели. Вторите можем също да определим и като първични култури, създаващи и даряващи; за първите - без никакви пейоративни контаминации - ще кажем, че са вторични - култури, които възприемат и препредават" (Новков 2004), ще кажем, че на базата на поетичните преводи и произведените от тях събития в литературния живот (всички спомени за средата на миналия век разказват, че появата на добър художествен превод се съпреживява от литературното съсловие ярко и емоционално) българската поезия "яде" от световния дух, комуникира с него, къпе се в него, сравнява с него своята домашност - географски манталитет, психология и насъщни културни традиции. Неслучайно и цитираната статия на Новков има показателно заглавие: "Преводът като ритуал, преводачът като жрец", което показва, че и в началото на ХХI в. на преводното дело се гледа като нещо много важно и насъщно. Българската литература "прибира" инвенции, а подава малко на световната литература като собствено емблематично внушение.

За да навържем свещеното захранване на българската литература със света, ще цитираме още нещо - Никола Георгиев и неговата теза за търсещото българско културно съзнание в средата на миналия век: "Какво ли би станало, ако даровит българин (а всеки българин е по дефиниция даровит) работеше в друга среда, среда на някой от световните езици и световно значима култура? Задавал се по българските земи вероятно още по времето на д-р Петър Берон, но нов смисъл доби той през 60-те и 70-те години на ХХ в. По това време възможно най-пълната изолация на България от Запада започна постепенно да се размеква и появата на българин по онези земи, все още трудно мислима, все пак стана мислима. И започнаха да проникват в България слухове и новини за успехи на млади български учени, намерили се някак на Запад. Така въпросът-въздишка "Какво ли би станало, ако..." доби смисъл на плах и безропотен ропот срещу продължаващата културна и граничарска изолация на България. Разбира се, този нов смисъл се положи върху стария и извечен смисъл на въпроса "Какво ли би станало...", в който няма ропот, а само хленч: в България даровитият човек, ако изобщо смогне да прояви способностите си, ще прояви само малка част от тях. (По същия жалостиво-оправдателен припев действаше и руската национална пропаганда. Според нея, и то е така наистина, през ХIХ в. в Русия е имало блестящи учени, но условията и царският режим повече пречели, отколкото поощрявали работата им. Всеки се оправдава както му приляга.)" (Георгиев 2000).

През 60-те и 70-те години българският износ на поезия в света е напълно дирижиран. "По план" се превеждат български поети във всички братски социалистически страни, като преводът обхваща официално легализираните като държавни поети членове на Съюза на българските писатели. Съставят се предимно сборни антологии, а отделни автори се пропускат предпазливо и, разбира се, изборно. Ето една социално-институционално-литературна истина за онова време: "През есента на 1967 г. в лондонския Хемстед Театър Клуб се поставя нашумялата постановка на Георги Джагаров "Прокурорът". Това е първият пробив на българската драматургия на британска сцена. Събитието от българска страна се организира и с участието на Държавна сигурност. Официалните власти в България са едновременно поласкани от факта, че наша пиеса ще се играе в Лондон, но заедно с това с тревога очакват как режисьорът Антъни Беш "ще прочете" посланията на автора. Тук са първата режисьорска сила на Народния театър проф. Филип Филипов, пратеникът на "Литературен фронт" Богомил Райнов... В английската столица пристига и всемогъщият по това време Венелин Коцев, секретар по идеологията и културата в ЦК на БКП. Тук е и бъдещият вътрешен министър (след няколко години той вече е и кандидат-член на Политбюро), сега шеф в Държавна сигурност, генерал Ангел Цанев. Генералът не се крие под някакви легенди, а си върши работата открито и методично - събира информация" (Бояджиев 2008). Ако на Изток българската поезия се изнася по-разширено (разбира се, пак дирижирано), то на Запад нашата лирика присъства представена предимно от поети, заемащи високи номенклатурни постове. "Администрираната литература" (метафората е на Борис Делчев, Невена Стефанова) е лицето на поезията ни пред света. Подобно неестествено канализиране на процеса ще вдълбочи поезията ни в нейните националноисторически граници, за което свидетелстват разширените дебати за регионалното, ярко формулираната национална идея за литературата ни.

Ако преводите "навън" са дирижирани до идеологическото литературно удобство, то преводите "вътре" са правени с далеч повече естетическо убеждение и съзнание за културен диалог. През 60-те години на ХХ в. от преводаческия канон в България изпадат предимно западни съвременни поети. Фунията пропуска от "вражеското" литературно пространство някаква изкривена и напълно фрагментарна пародия на "прогресивната" поезия. В десетилетието фигурират две преводни антологии: Антология на новата гръцка поезия. [Прев. от гр. език]. (Ред. колегия: Божидар Божилов, Стефан Гечев, Савас Ахилеа [С предг. от Ст. Гечев]. С., Бълг. писател, 1960 и Антология на съвременната френска поезия. Съставителство, ред. [и предг...]. С., Нар. култура, 1966. 380 с. Прев. е направен от: Н. Стефанова, П. Харманджиев, Н. Станишев, П. Симов, Г. Мицков, П. Николова, А. Далчев, Гр. Славов, Н. Кехлибарева, В. Ханчев, Ал. Муратов, Л. Станчев, Е. Багряна, Д. Стефанов. Има и още една антология - на съвременната кубинска поезия (1967), но Куба е все пак "братска" страна.

Следват индивидуални представяния на украински, руски, сръбски, гръцки, румънски или испански поети, като подборът на имена в никакъв случай не прекрачва безопасните територии на приемливи естетики, общовалидни за човечеството тематики и силен привкус на лява прогресивност, пасваща на наличния модел за художественост. С други думи, превежданите на български език поети имат "правилна" политическа биография, а това оправдава и всичко, написано от тях. Романтично-патетичните жестове, усетът за социална хармония, цялостност на визиите и сюжетите - неща, характерни за поетичния емоционален модел на 60-те, видимо присъстват в лириката на поети като Маргарита Алигер, Хюз Лингстън, Николай Асеев, Иржи Волкер и т.н.

През 70-те години обаче нещата в преводната рецепция видимо се променят. Фунията се разширява до едно естествено любопитство за това, какво поетически пише светът не само в миналото, но и сега. Увеличава се преводната световна класика, увеличават се и антологиите. Последните представят есенциалистки поглед върху поетичните процеси и по това време са наистина открит "прозорец" към света. През десетилетието се появяват: Болка за Виетнам: 98 поети от цял свят против амер. агресия във Виетнам: Антология /Състав. Коста Попалексов и др.; Прев. Бл. Димитрова и др. - София: Нар. младеж, 1970; Кумар, Сати. Съвременни индийски поети: [Антология] /Подбор и букв. прев. от хинди и пенджаби Сати Кумар; Прев. са лит. обработени от Ат. Далчев и др. - София: Нар. култура, 1970; Симов, Пенчо. Френски поети: Сборник [стихове] /Подбрал и прев. от фр. [с послесл.] Пенчо Симов. - София: Нар. култура, 1970; Далчев, Атанас и др. Винаги море ще има: Антология на световната поезия за морето /Състав. С предг. Ат. Далчев, Александър Муратов; Прев. Р. Русев и др. - Варна: Държ. изд., 1971; Чешки и словашки поети: Антология /Състав. Вътьо Раковски и др.; Прев. от чеш., словаш. П. Симов и др. - София: Нар. култура, 1971; Виетнамска поезия: Антология / Нгуен Чай и др.; Състав., ред., предг., бел. Блага Димитрова; Прев. [от виетн. и от подстрочници] Григор Ленков и др. ­ София: Нар. култура, 1972; Връстници: Съв. поети /А. Мишин и др.; Състав. Инна Авраменко, Димитър Стефанов; [С предг. от Йордан Милев]; Ил. Тончо Тончев; Прев. Хр. Банковски и др. - София: Нар. младеж, 1973; Румънски класици: XIX-XX в.: [Избрани произведения] /Прев. от рум.; [Предг. Енчо Мутафов]. - София: Нар. култура, 1973; Средновековни източни поети: [Антология] / Рудаки и др.; Подб., прев. [с предг.] Йордан Милев. - София: Нар. култура, 1973; Съветска поезия 73: [Сборник] / Прев. от рус. З. Иванов и др.; Ред. колегия Д. Методиев и др.; [С предг. от Димитър Методиев]. - София: Нар. култура, 1974; Най-после обичта: Словаш. поети: [Сборник] /Камил Петерай и др.; Прев. от словаш. Д. Стефанов и др.; Състав. Димитър Стефанов; [С предг. от Йордан Милев]; Ил. Константин Джидров. - София: Нар. младеж, 1975; 100 шедьоври на руската любовна лирика /А. Сумароков и др.; Подбор [с предг.] Иван Цветков; Прев. от рус. К. Кадийски и др.; Ред. Николай Бояджиев. - София: Нар. култура, 1975; Млада гръцка поезия: Сборник /Прев. от гр. Стефан Гечев, Хрисула Паскалевска; Състав. Мария Лазу; [С предг. от Божидар Божилов]. - София: Нар. култура, 1976; 100 шедьоври на европейската любовна лирика: Антология /Прев. от ориг.; Подбра и ред. [с предг.] Григор Ленков. - София: Нар. култура, 1976; Усмивката на Днепър: Млада укр. поезия: [Сборник] /Състав. [с послесл.] Захари Иванов; Прев. от укр. Ив. Давидков и др. - София: Нар. култура, 1976; Приятели от Кишинев: Антология (стихове и разкази) /Състав. Недялка Христова, Иван Николов; Прев. от рус. С. Яневска и др.; [С предг. от С. Чиботару]. - Пловдив: Хр. Г. Данов, 1977; Съветска поезия ’75-76: Сборник /Ред. колегия Д. Методиев и др.; Прев. от рус. Д. Василев и др. - София: Нар. култура, 1977; Гръцка поезия ХХ в.: Антология /Състав. Ст. Гечев и др.; Под ред. на Стефан Гечев, Божидар Божилов; Прев. [от гр.] Ат. Далчев и др.; [С предг. от Марин Жечев]. - София: Нар. култура, 1978; 100 шедьоври на сонета /Състав., ред., [предг.] Петър Велчев; Прев. от ориг. - София: Нар. култура, 1978; Унгарски поети: Антология /Състав., ред. Нино Николов; Прев. от унг. Н. Николов и др.; [Предг. Иван Попиванов]. - София: Нар. култура, 1978; Поезия на съветските народи - ХХ в.: [Антология] /Прев. от рус. Ив. Давидков и др.; [С предг. от Лиляна Стефанова]. - София: Нар. култура, 1979.

Официозността в измеренията си на диалог между културите ярко разширява обсега, интереса и вътрешните си нужди. Българското преводачество, спроти националната идея, актуална тогава, работи с опозицията българско - небългарско, която обаче, за разлика от други времена, не е антагонистична. Обратното, небългарското буди огромен интерес именно поради властната цензурна цедка, отбулваща каквото иска и забулваща пак каквото иска от световните поетични процеси. Чуждото като категория е много по-ясна величина във времето на идеологически затворените общества и затова интересът към него е по-ясен и целенасочен. Нещо повече: по-активен, обхващащ повече маси от хора, вън от професионалните литературни среди. Колкото повече охраняващите институции се заявяват като правоверни и честни спрямо избраната идеология, толкова повече пропорционално расте интересът към чуждото, защото българското е натрапващо и натрапено познато. Съвременниците отбелязват в спомени и дневници, че всеки сполучлив художествен превод буди до такава степен възхищение и вълнение, че литературните среди се събират помежду си (всъщност литературният бит по това време е колективен, почти семеен, литературните среди са обособени на общи работни места, общи почивни станции, кафенета, че и общи жилищни кооперации) и с часове беседват по въпроса за сполуките на даден преводач. Събитие са преводите на Стефан Гечев, Цветан Стоянов, Атанас Далчев, Александър Шурбанов, Григор Ленков, Христо Радевски... Като преводачи се изявяват почти всички поети от 60-те години: Андрей Германов, Николай Кънчев, Марко Ганчев, Петър Алипиев, Кръстьо Станишев, Иван Николов, Иван Теофилов, Петър Караагнов, Вътьо Раковски, Станка Пенчева, Първан Стефанов, Георги Джагаров, Никола Инджов, Димитър Методиев... Почти няма поет от поколението, който да не участва в литературния живот и с поетични преводи.

60-те години на ХХ в., считани за всякаква основа на поетичните 70 години, естествено налагат интереса към поетичните преводи и през последвалото 60-те години поколение. Като преводачи се изявяват Иван Цанев, Малина Томова, Марин Георгиев. Не може да не направи впечатление, че предишното поколение участва масово в преводаческото дело, а следващите от 70-те години се представят чрез няколко имена. Двояката роля на поетите от 60-те - на автентични автори и на транслокатори на чужди поетични модели - е обичайна. По това време в критическия, теоретичен и вербален език липсват строги професионални граници по отношение на културните модели, в които се вписват превежданите поети, сериозни статии по теория на превода, критически изследвания за това дали даден чужд поет е закъснял (т.е. наваксан) в литературата ни или пък е съвременен необходим диалог с нашия поетичен процес. Философията на "котловината", на "паланката" е обсесивна като разбиране и за преводното дело, което има огромни художествени постижения, но същевременно - слаби метатекстове, които да го легитимират като културна ниша. Във вербалните литературни разговори "на маса", особено обичани и актуални тогава, неизбежно се разработва тезата, че преводът изхабява, отнема творчески сили, че той е необходима халтура, че е далеч по-малко значим от автентичното творчество. Често пъти поетите преводачи ползват подстрочници, т.е. буквален превод, направен от хора, които знаят чуждия език, и художественият преводач вече "одухотворява", "охудожествява" чуждата поезия, превръща я в артфакт. На чистия, не-поет преводач (художествен или вербален) се гледа като на изпълнител. Той е фигура, която осъществява диалога между културите, но не одухотворява, не изпълнява сакралната мисия на творец, на Поет, на неповторима личност, призвана да превърне света в изключителната вселена на призвания. През 70-те години поетите от 60-те продължават да "запознават" националната култура с нелоша, но и недотам организирана като концептуален културен диалог преводна поезия, чрез която "затвореното общество" прави опит да погледне извън ръба на чинията си.

Категорията "чуждо" продължава да е действаща, макар и конотирана с огромна симпатия и любопитство. Гледната точка към света е отвътре навън, като "навън" е приобщавано, излагано на показ като на витрина, но и колкото естествено, толкова и дирижирано. Свободният избор на превеждани автори е невъзможен. Специални институции дават разрешение може ли или не може даден поет да бъде преведен на български. От 1977 г. се организират международни писателски срещи, в които поканените "чужди" автори (гласове) са внимателно подбирани според симпатията си към левите общества. Яни Милчаков добре обяснява същността на избухналите през двете десетилетия "котловинни" дебати. Според него българската "котловина" е физическа категория, означаваща отделяща "другото", докато югославската "паланка" бележи селищната география. Но и двата случая внушават "пространствен, битов (а при котловината - и климатичен!), междучовешки, социален, езиков и културен изолационизъм. Паланката, която в българското си значение (малко над абсолютния минимум селищна организираност, например: еленски, тетевенски или тревненски "колиби") най-често е ограничена до малко селище, обитавано само от един голям патриархален род с всичките му кръстоски, в които пришълците "отнякъде" се помнят до девето коляно и никога не придобиват напълно статута на "наши". [...] От горните етнографски факти, реалии и значения балканският ХХ в. отся три: "затвореност", "родовост" и "охранителност" - и те бяха разгърнати в подобаващ социокултурен контекст" (Милчаков 2009: 119-120).

Подобно тръгване от корена е важно, защото времето на социализма особено активира тези явления тъкмо поради своята затвореност и ярките граници, които тегли между себе си и другото. Прочее, и в края на ХIХ в. Алеко Константинов размишлява за такива диалози със света, при които "своето" не пропуска "чуждото", нещо повече - мъчи се да побългари чуждото. Та епохата на социализма провокира затворени идентичности, едни от които са различните творчески организации. Съюзът на българските писатели събира като семейство ведомствените си членове, чийто манталитет е насочен повече навътре, отколкото навън (Алипиева 1997). Всъщност това е добре аранжирана културна география. В световен план затворените общества се разполагат на Изток, докато Западът в официозния език олицетворява "вражеско", "табу", "разложено" и т.н., изобщо белязано със знака на порока и забраната. В кулоарните вербални пространства Западът е мечта, любопитство, пример - всъщност обгърнат с митичното внушение на положителното. В националната идея на българската литература от средата на миналия век литературната география тегли рязка черта между София и провинцията (местоживеенето се идентифицира със Средата, с моженето, с информираността по отношение на ведомствените клюки, изобщо с фалшиви външни фактори, претендиращи за литературност), обособяват се сакрални литературни топоси, събиращи не друг, а само държавно признатите чрез творческия съюз писатели - почивни станции, кафенета, редакции, жилищни блокове... Ето как провинциализмът като категория се оформя и във вътрешен, и във външен план. За всички, останали извън сакралните литературни места - София, ведомствените топоси на Съюза на писателите, априорно се счита, че са белязани със знака на низвергнатата литературна провинциалност. В глобално измерение мечтата по "свободния живот", по демокрацията и нейния материален и духовен стандарт също обрича социалистическите общества на провинциализъм. Доказателство за това са "Задочните репортажи" на Георги Марков, които "отвън" гледат на българската действителност като на яма от пороци без нито един слънчев лъч в нея. Отървалият се от физикогеографските измерения на социализма е вече свободен, нещо, което и до днес е теза: "Тази книга не само извади и разглоби на светло чарковете на тоталитарсоциализма; тя всъщност взриви традиционното разбиране за художественост, литературен факт, литературен бит. Тя заличи отново прокараната строга граница между литературата и "нелитературните текстови полета"... На Георги Марков не му простиха и няма да му простят, че срути из основи обраслия с лъжегероичности фундамент на соцреализма, показа го като матрица за ударно свръхпроизводство на безгражданственост; оголи неговата генетически заложена историческа, идеологическа лъжливост. За да проговори с автентичния си глас изпод похлупака на цензурата обикновеният човешки глас, обикновената човешка драма. Впрочем една от целите на Георги-Марковите есета е именно сблъсъкът на мненията. В есето "Биография на властта", разказвайки как е работил над пиесата "Комунисти", Георги Марков изважда от разпитните протоколи тая многозначителна реплика на невръстен ремсист: "Аз бях много самотен и поради самотата си станах комунист" (Чернокожев 2008).

Обърнато към преводното дело от 70-те години на ХХ в.: мощният му разцвет е поглед отвътре навън, както повелява прочее традицията. Последната в културния си рефлекс към света е винаги отвътре навън, защото навън малко се интересуват какво става в България. Огромният културен спор между Вазов и Пенчо Славейков в края на ХIХ в. винаги се е тълкувал с негласния сантимент към Вазов (обемащ учебници, органично втъкаващ се в манталитета, далеч по-близък с домашното си вдълбочаване като цивилизационен модел на българите). По време на социализма преводът на български поети в чужбина е изцяло в системата на официалния контрол. По тази причина светът узнава за българската поезия това, което държавата си представя, че е важно и значимо. Другата посока - отвън навътре - е далеч по-раздвижена, богата и... свободна. Тук държавата отново е "законодател", "господар на разрешението и на забраната", но точно тук нейната роля се разхлабва под напора на "набавянето" на световните естетики, имена, тенденции... Държавата постепенно преотстъпва своите права на подготвени преводачи, налагащи с високите си професионални преводи световната култура като необходим диалог през 70-те. Създадената библиотека "Световна класика" представя брилянтни преводни образци на Чосър, Джефри. Кентърбърийски разкази: Новели [в стихове] /Джефри Чосър; Прев. от англ. Александър Шурбанов; [С предг. от Жана Молхова]; Ред. Блага Димитрова. - София: Нар. култура, 1970; Дикинсън, Емили. Стихове /Емили Дикинсън; Прев. от англ. [с предг.] Цветан Стоянов. - София: Нар. култура, 1971; Рамаяна: Инд. нац. епопеи / Подб., букв. прев. [от санскрит и хинди] и ред. [с предг.] Сати Кумар; Прев. в стихове [с предг.] Марко Ганчев. - София: Нар. култура, 1972; Шекспир, Уилиям. Сонети /Уил. Шекспир; Прев. от англ. Вл. Свинтила; Худож. Любен Диманов. - [3. изд.]. - Варна: Държ. изд., 1972; Ахматова, Ана. Избрана лирика /Ана Ахматова; Подбор и прев., [с послесл.] Иван Николов; Ил. Румен Скорчев. - София: Нар. култура, 1974; Данте Алигиери. Божествена комедия: [Поема] /Алигиери Данте; Прев. от итал. Иван Иванов, Любен Любенов; [С предг. от Симеон Хаджикосев]. - София: Нар. култура, 1975; Панчатантра /Прев. [от санскрит. с предг.] Йордан Милев; Ил. Иван Кьосев. - София: Нар. култура, 1976; Омир. Илиада: Поема /Омир; Прев. от старогр. Александър Милев, Блага Димитрова; [С предг. от Богдан Богданов]. - 3. изд. - София: Нар. култура, 1977¹.

Смътното пространство на световната поезия става все по-ясно, по-широко, все по-хитро изиграва институциите на държавата. Наложената и оградена реликва "социалистическа литература" се размива под напора на естествените естетически нужди. Сдвоената фигура поет-преводач придвижва двете си роли извън метафората "политическия гръбнак на българската литература" (Тодор Живков). Тази фигура е обаче преди всичко от определени поети от 60-те години, докато поетите от 70-те години предпочитат да бъдат Поети, сакралният паметник на изкуството, чиято елитарна месианска роля е достатъчно мощна и сама.

През 60-те и 70-те години на ХХ в. обаче едно е сигурно: че преводното дело изхожда от свързаните с пространството социокултурни явления. Чуждото си остава свързано с географията, с националните идеологии, с външни сили. Преводачеството е не "семиотични игри", а литературна география на света, която не е набавяна в цялост и по свободен избор, а е представяна канонно в класическия си вариант, и изборно-пропускателно в съвременния си нерегламентиран вид, подобен, както всяка съвременност, на джунгла. Спонтанният културен модел продължава да дава прекрасни самостоятелни образци във всички области на литературното поле, но все още не може да бъде преодолян чрез концепция за себе си. Това тепърва предстои през следващите десетилетия.

БЕЛЕЖКИ

1. Всички библиографски справки относно преводната поезия през периода са изготвени от Емил Кръстев. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Алипиева 1997: Алипиева, А. С любов и бунт. // Литературен форум, бр. 41, 1997.

Георгиев 2000: Георгиев, Н. Тоги, фракове, лири. // Световност, демокрация, малки народи. Сборник от материали на научна конференция. Съставители: Нина Димитрова, Соня Кънева, Димитър Цацов, Жана Янева. София: Фондация "Отворено общество" - Съюз на учените в България, 2000.

Милчаков 2009: Милчаков, Я. "Котловината", "паланката" и светът. // Милчаков, Я. Социални полета на литературата. София, 2009.

Новков 2004: Новков, М. Преводът като ритуал, преводачът като жрец. // Словеса, 14.10.2004 <http://www.slovesa.net/archives/13307> (28.12.2012).

Бояджиев 2008: Бояджиев, В. Държавна сигурност урежда премиера на Георги Джагаров в Лондон. // БГ история, 30.12.2008 <http://www.bg-history.info/1011/Durzhavna-sigurnost-urezhda-premiera-na-Georgi-Dzhagarov-v-London.html> (28.12.2012).

Чернокожев 2008: Чернокожев, В. "Чрез "Задочни репортажи" Георги Марков върна достойнството на българина. // Балкани, 28.09.2008 <http://www.balkani.eu/index.php?b=names&bb=28092008170147> (28.12.2012).

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.12.2012
Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX век. Тенденции. Модели. Имена. Варна: LiterNet, 2012

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX век. Тенденции. Модели. Имена. Велико Търново: Слово, 2010.