ПОЕТЪТ И МЕСИАНСКАТА МУ КУЛТУРНА РОЛЯ -
МИТЪТ НА 70-ТЕ

Антоанета Алипиева

web | Българската лирика през 70-те години...

60-те години много уважават фигурата на барда, на трибуна, на идеологическия рупор на гръмките площадни идеи и обществени директиви. Площадите, улиците, заводите, угарите и знамената са пространствата и атрибутите, акцентирани от критиката, от литературните институции въобще за сметка на гледаната снизходително "тиха лирика", от която идеологически маркираното общество счита, че няма особена полза. 70-те години преобръщат модела на поезията, като прибират последната в интимните пространства на личните интелектуални усилия. В този смисъл статията на Гергина Кръстева (2007) е важна като наблюдение над смяната на времевите и пространствените метафори в преливащите и същевременно различни зони на поезията от 60-те и поезията от 70-те години. Поетът бард продължава да бъде актуален през 70-те, но не и чак толкова престижен за сметка на романтическата фигура на Поета, вглъбен в духа, изпълнен с мисия да реализира света етически и естетически, съвест на вселената, лице на всяка национална идея. Поетът е центърът на света или по-точно на духа, той е лабораторията на мисълта, на съвестта, на битието въобще: "В спектъра от възможните изследователски перспективи, които този процес предлага, се включва и промяната в "интериорната" нагласа - по своеобразен начин тя очертава друг (различен спрямо утвърдените или протичащи тенденции на литературното време) релеф на поетическо реагиране. Внушителните пространства, предполагащи (и предлагащи) висока "акустика" като стадиона, улицата, аудиторията постепенно се стесняват до "размерите" на литературния кабинет, домашната стая, където, адекватен на усещането за камерност, поетическият глас търси шепота, доверието на интимно-съкровеното вместо височините на колективното съпреживяване. Заявяваща желанието си все повече да се интересува от самата себе си и собственото си създаване, лириката "стеснява" и пространството на своето "пораждане", метонимизирайки неговото художествено присъствие до книгите, пишещата машина, молива, белия лист, все по-активно функциониращи, но налични и в предходното литературно десетилетие като "обзавеждащи" предметни символи. Специфичният далчевски мотив за камерното общуване с мъдростта на книгите се оказва особено продуктивен за българската лирика през 70-те години. Интериорното му присъствие ще се включи в "разказа" за вечното будуване над чуждите страници, постепенно ще очертава фигурата "творец-читател" в интимното пространство на дома" (Кръстева 2007).

Много критици говорят за естественото преливане на традицията в 70-те години, които не са ярко революционни, а по-скоро абсорбират предишните модели, сюжети и проблематика, за да ги изявят като интериоризиран културен глас. Светлозар Игов например отбелязва: "Както обективната литературноисторическа "лирическа" заситеност и гъстота на предходния период, създаваща по-висока, но с това и по-затрудняваща дебютантите стартова база, така и все по-гнилият климат на усещаното вече като "застойно" време пораждат проблеми с поетичните дебюти. В това време стана и по-лесно да се изявиш, но и по-трудно да се откроиш като поет. Пък и новата динамика на литературния процес вече бе затруднила дебютната схема чрез генерационни приливи, изчерпана още с т.нар. "априлско поколение" (Игов 2001: 827). През 1971 г. Атанас Далчев пише стихотворението "Поет", което от днешен поглед, оказва се, дава цяла психологическа и екзистенциална посока в лириката на 70-те. Далчевата тема за поета и изкуството въобще е реализирана като огромната мярка за познанието на битието, за проникване в тайните на отделните животи, като естествената съвест и прозрение за времена, общества, отделни психологии, грехове и добродетели:

Поет

Връща се в квартала той полека
с някаква усмивка на уста,
и не вижда нищичко човека,
и върви, невиден от света.

Ала появи ли се от края,
секва в миг на картите шумът
и бащите, спрели да играят,
с поглед зъл през рамо го следят.

Майките прането си оставят,
от балконите със страшен глас
викат свойто Митенце и Славе
вкъщи да се приберат завчас.

Младата вдовица от етажа,
с деколтето, с голите гърди,
предполага, а и знае даже,
че е пратен той да я следи.

Неспокоен е магазинера,
този уж благонадежден мъж,
и за свойте кражби, разтреперан,
почва да си спомня изведнъж.

А кога под своята лампада
вечер съчинява стихове,
мислят те, че пише той доклади
за безбройните им грехове.

И приклекнали срещу луната
на прозореца му осветен,
като че се канят в тъмнината
да завият вкупом с дух смутен.

Ех, приказвайте си на провала,
че му бил напълно чужд светът!
Откогато той дойде в квартала,
съвестите вече тук не спят.

Още в началото на десетилетието "учителят" Далчев дава една от важните за 70-те и 80-те години идеи, според които човекът на изкуството и самото изкуство са обобщителните фигури на всички метанадстроечни нива - като се почне от отделните човешки битиета, та се стигне до историята и обществата с техните идеологии, философии и специфични начини на изживяване. Важната и сакрална фигура на Твореца представлява висшата идея за индивидуалност, която обединява емпиричния живот в неговата многозначност и практична разпиляност и го представя като негов метаобраз. Има и нещо друго в популярността на тази идея: тя е една от насоките, чрез която се опонира на опита да се представи литературата само чрез костеливия идеологически език, който използват част от институциите, когато описват литературния процес. Тя е обратното на официозното твърдение, че литература се прави по външни поводи. Изобщо романтиката и утопията на Твореца като гений, като абсорбатор на културни енергии е контраутопията, че литературата може да бъде дирижирана, направлявана и санкционирана. Достатъчно е да се прегледат съвременните изследвания върху литературния бит и психология на литературата по време на социализма, за да видим, че самата държава подпомага активността на тази контраутопия. Държавата акцентира, толерира и плаща по-добре артистичните професии, което обединява творческите гилдии в елитарни общества, самите те митологизирайки се до себепредставата за едно от лицата на националната идея (Знеполски 2008; Мигев 2001; Алипиева 2007). Като образ на концентрираната антиутопия на социализма и неговите опити да се овладее и направлява художествената и въобще културната енергия е написаното през 1978 г. есе от Цветан Стоянов "Геният и неговият наставник", което става наистина любима и жалонна книга на цяло литературно поколение от 60-те и 70-те години. В него е заявена идеята, че изкуството е енергия и сила "над"-обществото и неговите механизми, "въпреки"-външните поводи, принуди и предзададени "правилни" идеи за писане. С тази идея много остро ще спори в началото на ХХI в. Александър Кьосев, като издига тезата, че литературата е пазар, отделни ниши, които се себереализират чрез собственото си задоволяване: "Целокупната тогавашна българска интелигенция дори не се замисляше над обстоятелството, че подобни "автономни вселени" са гарантирани от финансовите и социални рамки на културата, зададени от тоталитарната държава. Тя издържаше масовата кохорта от официални и полуофициални "интелектуалци", които имаха привилегията да мислят за себе си през индивидуалния образец на "автономния гений", съществуващ пълноценно, sub specie aeternitatis, въпреки политическите условия и обстоятелства. Дори онези, които повече или по-малко можеха да минат за художествена опозиция, се ползваха от този ирационален романтически престиж, който комунистическата власт изкуствено беше прикачила на "творците" и "творчеството" (Кьосев 2005: 74).

Издигната до културен модел, фигурата на Твореца става не само поетически образ през 70-те, тя става и лично поведение в литературния бит, поза, която поетите поддържат, като за отбелязване е, че бардовете от 60-те години вече се сдобиват с ведомствения ореол на публицистичност, на подпомагани от институциите автори, на прикрепящи се към "правилното" писане, докато самотната фигура на Твореца и неговата вглъбеност, неговата изолираност от стъгдата са емблемите на високата му духовна, а вече не обществена мисия. Всъщност десетилетието ползва познат за българската поезия модел - този на Пенчо Славейков, който още през 1904 г. пише своя творчески завет, а всъщност програмен манифест на индивидуализма, според който Творецът е "храм" на божественото:

Псалом на поета

Другарко, сещам аз последний час настава,
час сбогом и от теб и от света да зема ­
към своя хубав край се вече приближава
на земний ми живот тъжовната поема.

И може би, че мен мнозина ме обичат,
мнозина може би до днес за мен незнайни,
мъртвеца те с венци ще искат да обкичат,
към живия били в живота тъй нехайни.

Ти, моя гърлице, едничка радост в дните
на самост, на тъга и на беди горчиви,
пред тях ти затвори на моя дом вратите,
и запрети им ти, на мъртвеците живи, ­

над моя хладен прах порой сълзи да леят,
сълзи лъжливи, ­ с реч тържествена и дива
над мен да се глумят, безумците, и пеят:
"От временний живот во вечний той отива".

Другарко, хубав край на моя дял световен
ти дай; ­ недей ме ти на чуждите оставя,
от тях да бъда аз при мъртвите заровен
на гробищата, плач душите де смущава.

Там на високий хълм, където с теб, с другари
обичах да седя в тих разговор унесен,
поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,
там де мълчанието пей дивната си песен.

Ти знаеш, погледи отвърнал от земята,
че аз ги в небеса възйемах все нагоре:
да е и моя гроб възйет към небесата ­
и не в пръстта вграден ­ отвсякъде с прозори.

И там отнесте ме, и там ме оставете
во росен утрен час, когато чучулига ­
символ на моя дух, ­ понесла на крилете
химн жизнерадостен, се в небеса издига.

И там сложете ме на мряморният одър.
Покоя ми сълзи и стон да не смущава.
Зорницата, кога от небосвода модър
изгрей, челото ми с милувка да огрява.

Таинствения ход на битието моя
свободен поглед в блян честит да съзерцава,
да съм свидетел аз, макар далеч от зноя
на земния живот, какво в живота става.

Да виждам слънцето вълшебно как разтваря
на суетливий ден работнишките двери,
и звездочела нощ как тихо, пред олтаря
на отдиха, крила в молитва ще разпери.

Тогава може би слухът ми ще опази,
в светата тишина ­ о може би тогава ­
и онзи свиден звук, за който чезнех ази
в живота, отчужден от лихата му врява.

Това, в което ми живееше душата,
ще чуя: за живот от радост озарена,
как слива своя химн земята в небесата
с тържествений псалом на цялата вселена.

"Гробището" е топос на същински мъртвите, а стремежът на поетовия дух е към вечността, там, където няма забрава, където фигурират само покоят и завършеността на духовното и непобедимото. Идеята за социалността Славейков формулира като "мъртвеците живи...", като сган на посредствеността, която може да реализира себе си само на "гробището" - естествен финал и на тяхното тяло, и на техните страсти. Поетът трябва да бъде погребан "Там на високий хълм...", трябва да бъде отделен в смъртта си от другите, както е бил отделен и в живота. "Високо" е неговото място, защото неговото слово е образ на бляна, на "дивната песен на мълчанието" и "тишината", все символи на дълбинните достигнати тайни, издигащи поета отвъд "врявата на живота". Творецът може да достигне съвършенството и вечността само ако се откаже от временното и дори от индивидуалното в името на "псалома на цялата вселена". Творецът е фигура на божественото и смъртта му там, високо на хълма, самотна и разделила личността от обикновените, е само окончателната гаранция за съвършенството, постигнато в страдание и самота.

Ако в началото на ХХ в. Пенчо Славейков противопоставя културната идеология на индивидуализма на националната идеология, то през 70-те години на същия век духовната мисия на поета се противопоставя на социалната му мисия, наложена и експлоатирана през предходните две десетилетия като еквивалент на социалистическата идеология. С разгъване на времето на социализма стана ясно, че намалява силата на поддържащите охранителния ред институции и литературата започва да се вдълбочава в естествените си пътища на развитие, един от които е интровертното оттегляне на субектите от външните сюжети и акцент върху категории като "талант", "дух", "личност". С други думи, масите, пълнещи площади, заводи и полета (искана норма прочее), се разпиляват във фокуса на духовната личност, в средоточието на Твореца, абсорбирал действителността в метаразказ за човешката душа. Социумът е вторичното, Поетът е природа, затова той се стреми да бъде себе си като презумпция на битието, но и като контрапункт на човека, който има външни характеристики - на идеология, на общество, на другите, на равенството с другите.

Подобно на Пенчо-Славейковата традиция, 70-те години влагат в мотива за Поета силен автобиографизъм. Поетът е преди творбата, така както всъщност Далчев през същото десетилетие го определя като вътрешното око на човешките страсти, като моралът на битието, а не на обществото. Поетът е не само самотна и страдалческа личност, отправена към съвършенството (Пенчо Славейков). През 70-те той е фигура и на хвърляната към нея омраза, страх заради това, което знае и може. В есето на Цветан Стоянов всички машинации на властта и чиновниците й увисват безпомощни пред духа и прозренията на Твореца, който сам задава реалност, непобедима в духовността си, в дълбоките си гмуркания до началата на доброто и злото. Така върху Поета тегне не само свръхзадачата да се стреми и да овладява крайното. Върху плещите му тежи и цялата ненавист на тези, чиито пороци той е прозрял и извадил на показ. Затова Поетът се разстрелва, но това съвсем не е безнаказано нито в есето на Цветан Стоянов, нито в поезията на 70-те:

Хареса ми да си припомням
как снощи разстрелвах поет.

Аз знаех,
че има огромна

опасност
от рикошет.

(Миряна Башева "Двубоят")

Поетът е излишен за масата (Миряна Башева), защото е различен, защото построява своето съзнание върху културата, нравите, религията. Обществото все повече се приема от "новата вълна" като територия, изтъкана от външни мрежи, плетки и условности. Затова Поетът не се занимава с него, амбициите и възможностите му са върху по-общи полета като природа, култура, етика. Идеологията като ограничителна система за действие се оказва тясна зона, ограничаваща общочовешкото, към което лириката от 70-те години се стреми. Ако през 60-те тази възможност не е изведена ярко като метатекст, макар и да присъства осезателно в художествените текстове, то през 70-те години това е вече вътрешна поетична норма, чрез която се осъществява опозицията на вулгаризираната марксическа идеология, измъчила и нападнала редица поети през предходното десетилетие заради "отклонения" и "неправилно писане". Всички външни фактори упражняват върху талантите "естествен подбор", в който автобиографизмът през десетилетието включва и "творчески характер" (Минко Бенчев, Здравко Недков, Здравко Петров). Този "характер" трябва вече сам да избира, да индивидуализира, да създава оригинален свят, изобщо актуална и в кулоарен, и в метатекстов, и в художествен план става темата за живота като произведение на изкуството. Поетът е медиаторът между живота и изкуството, между духа и тялото, макар и масата да го "ругае", "унижава" (Борис Христов), защото масата е потънала в телесното си ежедневие, неспособна за полет, за морал, за прозрение, за отлепяне от материята:

Една и съща е съдбата на обувките изтрити,
едно и също слънцето, което ни суши главите.
Ала защо и днес като жълтък площада свети
от развалените яйца, с които гоните поета.
Излиза той от сутринта, за болките ви да узнае,
а се завръща с кърпички за болната глава на края.
Прехвърлил наметалото от прах на свойто рамо
(така окъсан е на зелката балтона само),
не иска той да бъде по-високо от тревата,
да може мравките да стигат хляба му в ръката.

. . .

Излязохте навън, когато работата беше свършена,
за да напълните нощта с шушукане и пъшкане.
След малко ще изплува той и ще ви подаде ръката.
Но да не паднете - не се навеждайте през перилата.

(Борис Христов "Жалба за поета")

Шопенхауеровата идея, че геният е отрицание на средата, спокойно може да се приложи и към поезията от 70-те години. Затова Поетът е не само различен, но и неразбран, самотен, излишен за масата. Отчаян от хорската посредственост, телесност, аморалност, сивота, греховност:

Седял ли си над бялата хартия,
по-бяла от лицето на монах,
по-страшна
от потънала гемия?
           Аз седях.

(Миряна Башева "Кръст")

Така биографията на Поета не разправя за самия Поет, а поставя диагноза. Затова Творецът е необичан, даже страшен, защото масата интуитивно прозира, че е дешифрирана като познат вече свят, затънал в безизходицата на делничното, баналното, сивото. Поетът е изключението, което твори нови светове. Ако тази тема през 60-те години се реализира като Поета-бард, изключението или Гения, който легитимира общество, идеология, класа, то през 70-те Геният или Поетът легитимира духовното, метафизичните дълбини, които литературните институции продължават да подценяват. Както видяхме, през десетилетието "инакомислещите" стават все повече, писателските и изобщо артистичните среди постепенно престават да бъдат аморфни общи маси, личностите надигат глави, гражданските самостоятелни жестове се умножават, радикалното несъгласие с установените обществени и литературни институции завладява вербалните разкази за начина на живот, общество и морал и както впоследствие ще се види, намира личен израз в мемоари и дневници. "Инакомислещите" личности с гражданска позиция в реалния живот в художествените текстове имат своя аналог в лицето на Поета, различния, окото на пороците, коректива на конюнктурната реалност, антипода на битовизма. "Малкият човек" не е на почит в естетически и етичен план в светогледа на 60-те и 70-те години. Патерналистичният модел ражда Водача, поета, все фигури с мисия в обществения и духовния живот на Родината, защото пак, както казахме, националната идея продължава да огражда българската литература като приоритетен терен за реализация на културна енергия.

Всъщност патерналистичният модел е една от закономерните дадености на цялата българска литература от ХIХ и ХХ в., което не подминава и поезията от средата на миналия век. Дедите се преливат в различни лица на актуални културни енергии, а през 70-те години Поетът се утвърждава непосредствено и позитивно чрез демиургичен акт, отговорен в морално и духовно отношение. Делничното става все по-налична среда, но заедно с нея се откроява и опозицията на духовното, на изключението и различието, непримирими с еднаквостта както на идеологията, така и на урбанизацията. Макар че монополната гледна точка "над-света" не е все още разбита, то вече е възможна борбата за власт "над-света". Поетът е наравно с Вожда, личните Думи са сила, успоредена с общото слово на идеологията, на Природата като онтология. Думите са творческа сила, изграждаща идентичност в идентичността. Поетът и неговите Думи са излишни или страшни за масата, но те са от огромно значение за националната идея и изразяващата я култура, защото те, а не масата са лицето на позитивното самоутвърждение:

КЪДЕ Е СМИСЪЛЪТ ОТ ДУМИТЕ,
        когато смисълът на думите
                  се крие някъде зад думите?

. . .

А мойте думи чакат като момчета острооки
под острите бодили на дъжда
и искат да ви кажат Всичко.

(Калина Ковачева "Къде е смисълът от думите...")

Личните Думи казват Всичко за живота. Те са спонтанни, безсъзнателни и физиологични, всяка проява на съзнание е вече изтъняване на смисъла, на истината. Поетът е заместил Вожда и вече Поетът произнася истините. Масите, макар и тъмни, телесни, битови и потънали в дребнотемие, знаят това и инстинктивно зачитат властта на Твореца. Последният несъзнателно и спонтанно следва своята воля за власт, той нараства в живота, неговите думи стават всеобщи, стават сентенции за времето и човека в него. Затова Думите често пъти са персонифицирани, защото те се откъсват от Поета, заживяват самостоятелно, тъй като са самото обобщение на живота. Индивидуалността се превръща в литературна категория, в почерк на поетичната личност, а Думите... Думите са синтезираното лице на прозрените константи за времето. Откъснати от Поета, Думите тръгват из света с истината, която носят, с гласа, заложен в тях, стават притежание на всички, защото всички се разпознават в тях:

Нищо, нищо не каза... Разпилените думи
цяла нощ с мен вилняха и ми пяха продрано,
че среднощните гости са досадни и злобни,
щом пристигат внезапно и си тръгват внезапно,
без дори да ти кажат:

"Лека нощ" - "Лека пръст"! -

все едно е...

(Калина Ковачева "Стихът")

Поетът, за да стане концентрация на идеи и енергии, свръхчовек, така да се каже, жертва човека в себе си. Пренася човешкото върху олтара на мисията - да посочва началата на живота, да проследява формирането на битийните идеи и тяхната реализация в еволюцията на живота. Затова във визията на 70-те години Поетът е самотният страдалец, жертвата, която обществото трябва да даде, за да има катарзис, за да се посочат пороците и да се умиротвори битието. Ако Поетът е моралната свобода на обществото, чийто фалш вече става всеобщо достояние и убеденост, то Поетът е контрапунктът на всички онези атрибути, означаващи площадната и масова естетика, организираните тълпи и патетични градежи. Поетът унаследява традиция, но и трансформира традиция. Той е едновременно свидетел на ставащото емпирично, проядено с користни страсти време, но и съдник на разгаданите хорски падения и грешки. Той е свободен "да вижда" непозволеното и тайното, прикритото, но е несвободен да притежава човешкото. Тази романтична идея особено се зачита от 60-те и 70-те години, особено от 70-те, когато вече е изведена в самостоятелен дискурс. Всяка времевост е ликвидирана за сметка на вечната власт на Твореца, на изкуството, за което пак през 70-те години Богомил Райнов пише (и издава през 80-те години) книгата си "Тайната". В нея изкуството не е рационален акт, а магия, необясним феномен на таланта. Изкуството се чувства, а не се мисли. Затова Поетът е ирационалната фигура, от която всички интуитивно се страхуват заради способността му да вижда зад материята. Да разгадава фалша, лъжата и демагогията. Да хваща смисъла, и в този аспект Поетът е самата природа на нещата:

СТАРИЯТ ПОЕТ

На Иван Мирчев

Под кестеновата алея минава бавно всеки ден,
с бастуна си ритмично чука, шепти си строфа от Верлен.
Към други градове да тръгне със близките си не пожела,
остана в своя град поета - с барета, шал и очила.
Дойде повторно дъщеря му. Събра във куфара изтрит
бръснача, ризите... Тревожно-решителна бе тя на вид.
Но все пак... тръгна си самичка и със разплакан вид.
А той - в разхвърляната стая - остана сам. Да помълчи.
Нима е верността му жертва и както казват "подвиг тих"?
Той иска само да завърши красиво почнатия стих.
И побелял, с походка бавна, от мисъл някаква зает,
по кестенявата алея пак тръгва старият поет...
Такъв ще го запомним тука - с барета, шал и очила.
От друго време вече сякаш с фигурата му дошла,
но в думите, в гласа му топъл и за годините му млад
са събрани звуците, боите на неговия южен град.
И дълго писаната книга - по-друг когато е градът -
бои и звуци ще ни спомни. И кестени ще зашумят.

(Таньо Клисуров)

Пенчо-Славейковата елитарна, жреческа и месианска поза на Поета се съчетава със страдалческата самота на Далчевия Поет-рентген, който обаче, размесен в тълпата, я прозира като тема. Делничното и изключителното се спояват, изключителното наблюдава делничното и му придава формите на добродетелите и пороците, на доброто и злото в света. Реминисценциите навлизат още по-дълбоко в традицията, стигат чак до възрожденската тема на Ботев, Вазов и Захари Стоянов за изключителния - с образа на националния борец за свобода. Самотният му и "висок" за националната идеология избор е и негово проклятие, заради неразбирането на оскотялата маса, потънала в битова инертност. 70-те години активират и трансформират патерналистичната поетична традиция чрез романтичния Поет, спонтанно поел в себе си мисията на метафизичното прозрение. Въпреки че десетилетието трудно конструира единно движение и единен език, то безспорното общо място в темите и философията на поезията е Поетът, човекът на изкуството, изкуството въобще. "Духовното" като опозиция на отелесените символи на соцарта, на шлагерната струна, завладяла душите на битовата тълпа. Изкуството и човекът на изкуството като съдба.

Поетът просто се ражда. Той е онтологична фигура за 70-те години и в този смисъл метафизически (а не исторически, както си мислят десетилетието и неговите литературни обитатели) обуславя категории като типично и изключително. Но от погледа на времевата дистанция все по-ясно става, че типично и изключително са тъкмо исторически категории, чрез които средата на ХХ в. мисли Литературата въобще. 60-те години вече са изработили митовете и автомитовете за Поет и Поезия като висши призвания, уважавани от общество, държава, почитатели. 70-те години ползват тази инерция, но ограничават Поета и Поезията в рамките на "духовното", което по онтология е дадено на човека на изкуството. "Духовното" или го е вложил господ в личността, или не го е вложил. Точно това отделя поета от обикновените, от масата, която е разгадана от него, но затова пък масата не може да разгадае Поета. Тя или се страхува от него като от нещо неясно и неовладяемо, или го почита като нещо извънмерно, изключително, което самата тя не притежава. Така, разкъсван между неприязънта и възхищението, Поетът изразява и себе си, и общността, защото се е родил, прозирайки, виждайки, чувайки, знаейки. Както се вижда от подобни изброявания, поетът може всичко, защото по презумпция е обединил емпиричното и метафизичното. От него всички очакват да е изключителен, и това е културен модел за 60-те и 70-те години от миналия век. Затова и в поезията той се появява като типаж на гения, на априори даденото за живота и обществото знание. Мразен или обожаван, той винаги е зачитан като присъствие. Престижната му фигура контрастира с безименните, поведението му в реалния живот предполага само мисъл, облечена в слово, тази мисъл е огледалото на всичко, което се случва около него, което другите не знаят как да обобщят и пресъздадат, но Поетът знае. Защото той е някакво свръх-аз. И това е един от митовете на поезията от 60-те и в нашия случай... на 70-те години. Призваният творец, който ще спаси безименните:

Откъде тази страст към перото, към звънкото слово?
Аз съм син на родители скромни, цял живот са работили те -
другояче разбират труда. И баща ми отново
с удивление моите стихове гласно чете.
На кого ли са нужни навярно баща ми се пита
и ще мога ли с тях да спечеля за хляб и за дом.

. . .
И вълшебната моя, добра химикалка
мама нежно полага в старинния сватбен бюфет.

(Таньо Клисуров "Откъде тая страст...")

Ето защо поетите, пишещи за Поета, влагат неоспоримата биографичност в тази поетична фигура. Ако цитираме една отлична студия на Инна Пелева (1994: 92-129), ще отбележим, че ролите на изключителния в българската поезия са заети преди разглежданото десетилетие от Поета-революционер, Поета-национален идеолог, Поета-любовник, Поета-екзистенциален страдалец. Ние ще добавим 60-те години и поместените в тях Поет-бард, Поет-строител на общество ("Когато се наливаха основите"). Тези роли са разпределени според културните модели в българската литература, разбира се, в тясна зависимост от обществения контекст, който ги ражда. Поетът-дух, Поетът-метафизик остават за 70-те години от ХХ в. Това прераства в "авторска позиция", както казва за Пейо Яворов Михаил Неделчев (1980), и ние ще използваме тази теза и за 70-те, защото именно във фигурата на Поета десетилетието наследява митичните механизми на един поетичен автобиографизъм, който освен в художествени текстове, силно се проявява и в поведенческия модел, и в литературния бит. Всички, живели 70-те години емпирично, си спомнят характерното облекло и поведение на писатели и на куп още хора, претендиращи да стават писатели (в смисъл да се узаконят чрез съответните институции като такива): бради, пушене на лули, ако няма такива - на цигари, небрежни артистични дрехи - дънките масово нахлуват като артистичен атрибут, пуловери и далеч по-рядко - шалчета, но това последното няма вирусно разпространение, защото подлага на съмнение балканската мъжка идентичност.

В духовния аристократизъм на Поета не лежи фамилна или културна традиция. Самото му раждане е събитие, а едва след това следват всички социални пируети, чрез които той трябва да се легитимира в обществото и да се "узакони" чрез институциите като Поет - признат от държавата, нареден в официалния тефтер на Съюза на българските писатели. Но това вече художествените текстове не отчитат, то остава в сферите на емпиричния живот, в литературния бит, просмуква се в механизмите на литературното живеене и борбата за административна (често пъти администрация се припокрива с литературност по това време) йерархия. С подобни въпроси обаче се занимават мемоарите, дневниците, социологическите и културологичните изследвания за времето. Едно е сигурно: поезията от 70-те години на миналия век предоставя на българската лирика непобедимата духовност на Твореца, която морално побеждава временната власт на институциите. В този смисъл телесно и духовно си остават две антагонистични величини. Гений, Поет, човек на изкуството - все синоними на автора, се отъждествяват с "роман", а не с "живот", отъждествяват се с измисляне, с деформиране на истината, с чуждо, дори с враждебно съзнание... (Пелева 1994: 101-102). Биографията е нужна като избор на духовното, като воля в изкуството, благодарение на която художественото, сътвореното над-строечно от Поета, заживява като природа, като съдба, на която другите могат да се възхищават, но не могат да сътворят, защото нямат призванието.

Описът на поезията от 70-те години не бива да минава без споменаването на едно важно (в конюнктурния, а не в художествения контекст) произведение, родило се през десетилетието: "Ода за СССР" от Орлин Орлинов, което осигурява на автора мястото на фаворит в погледа на официалните литературни институции; произведение, придобило широка, масова известност и ритуално рецитирано по всички официозни форуми - от конгреси до празници на училищата. Произведение-норма на партийната конюнктура. На пръв поглед тържествената сервилна ода няма нищо общо със самотния романтичен образ на Поета-метафизик. Има общо с Поета-пламенен певец на социализма. Но това стихотворение се ражда и придобива масовост тъкмо през 1975 г., когато "новата вълна" на поезията ни се занимава със съвсем други неща и демонстрира съвсем друга чувствителност и нагласа. Този пламенен певец дава основание да се направи типологичен портрет на част от българската интелигенция, която е описана от Ивайло Знеполски така: "Интелектуалците, които не са свързани с комунистическата партия, но попадат в орбитата на другите отечественофронтовски партии, оцелели в чистките, на първо време са неутрализирани и маргинализирани. Едва по-късно, със стабилизирането на режима, и те постепенно са привлечени и интегрирани в едно по-широко дефинирано поведение на сътрудничество... Страхът от отчуждения творец малко се отличава от страха на анонимния атомизиран индивид в разпадащата се социална среда. Има обаче една много съществена разлика - търсеното от интелектуалеца спасение задълбочава самотата, объркването и подчинението на тези, за чието просветление е призван да работи. Национализирането на масите от комунизма става възможно поради страха, илюзиите и заблудите, препредавани от интелектуалците, т.е. и поради национализацията на духовния живот" (Знеполски 2008: 92-93). Ако официозните литературни институции поддържат Поета-пламенен певец на комунизма, то кулоарите все по-настойчиво налагат Поета-метафизик и самотния му избор да проповядва собствената си воля за предназначението на изкуството. Ето как през 70-те години на отминалия век Далчевият Поет се сблъсква с официалния Поет, с институциите, държавата, идеологията, изобщо с ограничаващата духа цензура.

Автобиографизмът също се раздвоява. Веднъж поетът пише биографията си чрез легитимни за институциите теми и символи. Това е благодарна биография за конкретното време и крайно неблагоприятна за еволюцията на поезията, която тече и в следващи общества, идеологии и културни модели. Именно поради отъждествяването си с институциите, които са власт:

За тебе е моята ода,
за тебе е моята песен,
за тебе ­
днес и завинаги...

Ти трябва всичко да можеш.
Ти трябва всичко да имаш:
танкове и ракети,
свръхзвукови самолети,
гениални физици, гениални поети,
мозъци електронни,
микрополупроводници,
станове многотонни,
океански атомни подводници,
черна металургия,
пещи доменни,
вълнуваща драматургия,
хидроцентрали огромни...
Ти си "виновен" за всичко:
че имаш още сламени хати,
че нямаш в изобилие
червени домати,
че не си в крак с парижката мода,
виновен си даже за моята ода.

. . .
Такъв е законът на нашите дни:
който на теб, СССР,
измени ­
той на великата правда изменя.
За тебе е моята ода,
за тебе е моята песен,
за тебе ­
днес и завинаги...

(Орлин Орлинов "Ода за СССР")

Поетът покрива чрез биографията си изискваните от него поведение, теми и разбиране за изкуство. Другият Поет обаче пише биографията си чрез духовното, необозримото или... чрез друг мит. Чрез мита за сътворението на живота не като игра, а като природа, автентичност, смисъл. Затова и Поетът не само се проявява като лирически субект в текстовете, той е персонифициран като отделен типаж, като човекът, който държи властта над духовното, като Геният, чийто наставник е безсилен да му сложи граници.

ЛИТЕРАТУРА

Алипиева 2007: Алипиева, А. Дневниците на българските писатели от втората половина на ХХ век. София: Просвета, 2007.

Знеполски 2008: Знеполски, Ив. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова йерархия. София: Сиела, 2008.

Игов 2001: Игов, Св. История на българската литература. София: Сиела, 2001, с. 827.

Кръстева 2007: Кръстева, Г. Литературният кабинет (Някои наблюдения върху фигурата на литературния кабинет в българската лирика през 60-те и 70-те години на ХХ век). // Електронно списание LiterNet, 08.10.2007, № 10 (95) <https://liternet.bg/publish20/g_krysteva/literaturniiat.htm> (28.12.2012).

Кьосев 2005: Кьосев, А. Не-радикален манифест, написан с помощта на чук. // Лелята от Гьотинген. София, 2005.

Мигев 2001: Мигев, Вл. Българските писатели и политическият живот в България 1944-1970 г. София, 2001.

Неделчев 1980: Неделчев, М. Проблемът за автобиографизма в творчеството на Яворов. // Яворов. Раздвоеният и единният. София: Наука и изкуство, 1980.

Пелева 1994: Пелева, И. Биография, тривиален мит и литературна история. // Пелева, И. Четени текстове. Пловдив, 1994.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.12.2012
Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX век. Тенденции. Модели. Имена. Варна: LiterNet, 2012

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX век. Тенденции. Модели. Имена. Велико Търново: Слово, 2010.