Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЕТАФОРИЧНОТО ПРОСТРАНСТВО НА КУЛОАРИТЕ.
ЗНАЦИ НА НЕСЪГЛАСИЕ И ИНДИВИДУАЛНОСТ

Антоанета Алипиева

web | Българската лирика през 70-те години...

Вече стана въпрос, че 60-те и 70-те години се различават: по силата и реториката на поетичния глас - площадни екоти и декларации срещу приглушени, интимно ромолящи шумове; гръмки декларативни фрази срещу камерни интерпретации; официална суета срещу естетическо разграничаване и противопоставяне. Не че в двете десетилетия единият полюс липсва за сметка на другия. Но има приоритети. Ако през 60-те години повече се цени площадната метафорика, то в следващото десетилетие кулоарният престиж е далеч по-предпочитаният. Започва да се говори за литературна корупция, за "литературно продажничество", изобщо определения, чрез които се доказва силната и осребрена обвързаност с "духа на времето". През 50-те и 60-те години е въпрос на убеденост, че "духът на времето" е правилният, през 70-те вече съпричастието с официалната реторика и тематика е обект на задкулисни пародии. Започва девалвацията на официалните литературни топоси като смисъл, йерархия и престижност на естетиката. Официалните форуми - годишни литературни прегледи, критически прегледи, литературно кафене, редакции на списания и вестници - определено се сдобиват с ореола на нездравословна и покварена конюнктура. Топоси, заразени с предварително очаквана литературна енергия, стягаща естествените търсения на развойните тенденции. Топоси на демагогията, завистта, пронизващи литературния бит. Световната тема за Моцарт и Салиери е битовизирана до пълна несправедливост, подпомогната от охранявания литературен официоз и героическите опити на незадоволените да привлекат внимание. Тези топоси са минимодел на изкуствено аранжирана литература, все по-очевидно еманципираща се от официоза, но още неизградила вътрешните си йерархични правила за естествена подредба на естетическите си факти. Ето например пасаж от литературната анкета на Екатерина Йосифова: "Когато после почнахме да се виждаме по кафенетата вместо по квартирите, всичко беше съвсем различно. Там във въздуха имаше неискреност, разиграваше се цинизъм, остроумничене за сметка на по-невинния. Неравнодушието изглеждаше нелепо. Ако кажеш нещо добро за някого или за нещо, че си харесал нещо, похвалата увисваше над масата като глупост... към мене, вероятно като към жена, всичко това не се насочваше пряко, но пак беше крайно разочароващо и почти не стъпвах в заведения. Сега си мисля - ами че то и в другите места, където се събират едни и същи хора, не само в "литературните" заведения, е така. Демонстрира се самодоволство, безразличие, подигравка има" (Роканов 2001: 52).

Колкото повече "квартирите", т.е. неофициалните литературни места, се заменят с официални, толкова повече се увеличава вътрешната съпротива, несъгласие и чувство на болка от наложената литературна йерархическа несправедливост и морал. Така през 70-те се налага метафората на "кулоарите", натоварена с естествената развойност на литературата и нейния професионален морал. Ето един знаков пасаж, подкрепящ символното пространство на кулоарите през десетилетието. През 70-те години Емилиян Станев е депутат в Народното събрание на България и единствен се осмелява да гласува против Закона за възлагане на художествени произведения чрез контрактации. След което заявява: "Всички се надигнаха да видят кой е този, нарушил дрямката. После в кулоарите идваха при мене и тайно ми стискаха ръка" (Станев б.г.). Кулоарите не дублират и не проектират, а довършват официалните литературни сюжети в техния естествен климат. Ако официалните топоси са обременени със завършени сюжети, то обратно - кулоарите тегнат от несвършващи, отворени сюжети, от амбиции и пристрастия, които искат да преподредят, да коригират официалните литературни факти, да докажат, че последните са маски на демагогията и насилието. Твърдите демагогски граници на официалния канон фриволно се пробиват и прекрояват в кулоарите. Кулоарите всъщност не са само буквалният топос, встрани от официалната трибуна. Те са, разбира се, и това - знакова топография са например годишните литературни отчети на Съюза на българските писатели, Априлските дискусии, на които от официалната трибуна се лансира един канон, а в кулоарите отстрани този канон всякак се провокира, пародира, подкопава от неофициални претенции, от други естетически предпочитания, от наченало литературно дисидентство... Кулоарите обаче са и провинциалните сдружения, маргинални като озвучаване спрямо официалния канон, те са и литературните квартири, в които неформално се разпределят естетическите страсти, все повече в кулоари се превръщат и писателското кафене, писателският стол, писателските почивни станции, в чието лоно далеч по-свободно и нецензурирано се обменят мнения, тези и несъгласия спрямо "одържавената" литература.

Кулоарите произвеждат други идентичности, по-скоро - желаните от литературните персони идентичности. На официалната литературна сцена "главните роли" са за малко хора. В кулоарите "главните роли" са въобразените идентичности, исканите присъствия, освободените пристрастия, подреждащи един литературен бит, според който официозът строго реди и охранява, а кулоарите разреждат с отмъстителна злоба и детрониране на коронованите. В битов аспект кулоарите са пространство на литературните революции, на разбунтувалите се тълпи, които не могат да бъдат овладени от официалните охраняващи литературни институции. В тях сублимираната енергия изтласква огорчения и комплекси, формира невротични писателски крясъци, издигащи омразата и отрицанието в апотеоз пред "обслужващите" литературни критици, изпаднали в състояние на духовен оргазъм от литературния dirty talk (мръсно говорене). Учудващо, но в българските литературни кулоари през 70-те години също се наблюдава обобщена ситуация, така както е ситуацията от и около официалната трибуна. Литературната придворна свита поддържа строг ритуал, литературните кулоари шутовски пародират този ритуал. Но и в двете ситуации често, да не кажем перманентно, липсва обективността на естетическите факти, естественото наблюдение над историческия развой на поетичните тенденции. Ядро на обобщенията е авторът и неговите узаконени, недотам узаконени или никак неузаконени претенции за място в поетичния регистър. В официален план това ражда насилствена демагогия и фалшификации на естетическите процеси; в кулоарен план произвежда нарцистични автобиографични разкази, отново незачитащи особено "властта на духа", за която, всички, освободени от санкции, са решили, че я заслужават.

Широката смислова вариативност на кулоарите подлежи на анализ. Но преди него трябва да кажем, че отчетливото оформяне на кулоарно пространство постига нещо важно: удвоява центъра, по-скоро разбива монополната му роля. Официозният център продължава да разпределя слава и места в йерархията, да присъжда награди и да одържавява творчества и автори, но вече не е сам. Досами него гъгнат кулоарите, пренареждащи вербално, коригирайки литературния морал, слава и чест. Освен всичко друго, кулоарите са и затваряне в личното пространство, интериоризиране на света, при което аз-ът започва да доминира над задължителното, официозното, "награждаваното", толерираното от литературните институции. "Литературният кабинет" преработва външното пространство до себепространство и така кулоарите освен като обективност, като корекция на реалния официоз се оформят и като лична черупка, лаборатория, като следване на себе си, което е най-интимният и неконтролируем път в изкуството. Едно стихотворение на Калин Донков почти недвусмислено показва този процес през 70-те:

СОФИЯ

Създавам свойте песни вървешком.
Отдавна. И причината не знам:
дали от нуждата да бъда сам,
или защото дълго нямах дом?

Щом възмутен трамвай над мене спре,
познати щом подсвирнат отстрана,
настъпва мойта сладка тишина,
в която мисля дълго и добре.

Блести автомобилното сребро.
Висулка скача от висок корниз.
И съчинявам, без да имам лист,
а пък да не говорим за перо.

По крачката, като по метроном,
отдавна всеки ритъм проверих.
Понякога се спъва моят стих,
ала нали е писан вървешком!

Ръцете в джоба. По ревера - лед.
Тютюн и огън. Релси и гнезда.
И гостите си водя из града
да им показвам своя кабинет...

Целият външен свят се организира в "кабинет", който е един от смислите на кулоара, на паралелното говорене, мислене, чувстване. "Да бъдеш себе си" е различно от трибуната, от централизираното място за раздаване на похвали, отрицания, порицания, класиране и награди. Кулоарите стават същина на личността, те са индвидуализираният топос на творческата и мисловна защита срещу задължителните общи ценности, леещи се от "трибуната". Едно уточнение: в българския си вариант от 70-те кулоарите са различни от будоара, метафора, фиксираща личните сюжети с привкус на разголена интимност. Будоарните жестове са твърде изтънчени и ненужни за лирика, която доскоро е гърмяла по площадите и е воювала за обществени и идеологически каузи. Която е превърнала откритите природни пространства в сюжети на битието. Която, уморена от маршируването си по улиците и заводите, започва да се прибира в затворените очертания на стаите, но стаите като интелектуална самота и спасение от агресивната общност, а не като скука на пренаситения човек, който има време, сили и желание да развие и будоарните детайли на задоволеното си съществуване. За сметка на това пък кулоарите се оказват разпънати докрай с най-разнообразни, противоречиви и въобще с всички налични смисли на литературния живот - от литературния бит до естетическите насоки, от несъгласието с нормативния начин на живот до акцентувания личен избор в частното литературно битие.

Кулоарите се изпълват с морален коректив на одържавените литературни институции. В едно свое есе пак Калин Донков прави емоционалния портрет на гъгнещата кулоарна енергия: "Защо позволяваме да ни се залепват етикети, които никой не проверява и за които никой не отговаря, но които остават върху човека, пречат му да расте, лишават обществото от неговите способности и го обричат да твори и да създава в самота? Защо така доверчиво приеха този двусмислов термин ръководители и журналисти, партийни и комсомолски организации и... цяла армия от неуспели хора, които пък сами се обявиха за конфликтни личности? Какво ни накара веднага да си изградим представата за някакъв особняк, който не знае добре какво иска, самоцелно търси кусурите на другите, а иначе "не е човек без качества"? Колко сме лековерни, когато благодушно оставяме да квалифицират, изолират и неутрализират най-нужни на развитието, на движението личности. Личности, на които се натрапват конфликти и схватки. Личности с лакмусов нерв, които освен всичко сигнализират и морала на колектива" (Донков 1985: 41).

Кулоарите винаги са пълни с двусмисловост, както забелязва Калин Донков. Постоянно обитаващите ги персонажи, провежданите в тях неформални разговори, различните естетически и социални подредби на "важното" и "неважното" в литературата обикновено се движат в руслото на естетическото, като разбиват тясната обвързаност на литературата с администрацията и обявените благодарение на нея "първи поети" на България. Ето един знаков пасаж от книгата на Пламен Дойнов "Българската поезия от края на ХХ в.", който отлично илюстрира и всъщност може да се перифразира като портрет на кулоарите, чиято двусмисловост е начало на мощни литературни процеси, които ще избухнат през 90-те години на отминалия век: "Позицията на "Летописи" емблематизира схващането, че компрометирането на институциите и колективните проекти в българската история през ХХ в. води до фаворизиране на ролята на личностите. На провалите се гледа като на институционални провали, а на успехите като на предимно лични успехи. Постиженията в литературата се приемат за факт, състоял се въпреки Системата: "Тоталитарната система нанесе огромни поражения на българската литература, но въпреки всичко не успя да я унищожи [...] върховете на творческия дух се оказаха недостижими за идеологическото доктринерство и потисничеството на тираните." Противопоставянето на диктатурата и обслужващата я литература се фокусира единствено в стоицизма на отделната литературна личност, която следва "честно своя път". "Септември" / "Летописи" дори подхвърля своя версия за писателите с "неподкупна съвест": в белетристиката - Емилиян Станев, Димитър Талев, Димитър Димов, Ивайло Петров, Генчо Стоев, Йордан Радичков, а в поезията - Александър Геров, Валери Петров, Петър Алипиев, Борис Христов. Новият персонализъм предлага нова естетическа конвенция, през която да бъде четена литературата на ХХ в. Литературната личност става основна литературна категория, която заема толкова по-важно място, колкото повече символизира връзката с една прекъсната, спъната, отклонена от пътя си България, пожертвана от диктатури, институции и недостойни фигури. Новият персонализъм предпоставя наличието на една идеализирана, надвремева България на личностите, която отново през 90-те години трябва да бъде (ре)конструирана" (Дойнов 2007: 356-357).

Ако от трибуната се представят и защитават колективните проекти на одържавената литература, то в кулоарите се изповядват персоналните проекти и заслуги на отделните личности. Персонализъм срещу колективност. Естетика срещу идеология. Относително свободно слово срещу рамкирането на конюнктурата. Ето това са кулоарите, културният топос, който пръв започва подмолната си дейност срещу "администрираната литература", срещу изкуствено охраняваната поезия на правилата, на тематичната предпоставеност, на естетическата немощ. Във вербални разговори текат пикантни сюжети, девалвиращи литературните първенци, осмиващи незащитеното естетическо достойнство на онези, които от трибуната "са първи". През 70-те става първото ярко изявено разделение на официално подреждана литература и естественото наместване на литературния континуитет. Един портрет на Петър Алипиев, публикуван през 80-те години, е озаглавен от автора му - поета Иван Николов, така: "Човекът от кулоарите. Вместо портрет". През 80-те кулоарите са вече нещо, което ясно битува в съзнанието на писателите. В него четем следните редове: "Напразно ще търсим неговото име в предвидливо канонизираните списъци на поколението, сред похвалените, споменатите, удостоените, изказалите се. Като неусетен човек той предпочита единствено достойното за поета присъствие - чрез творчеството" (Николов 2007: 148); "Обичан или ненавиждан, пренебрегван или потупван по рамото, в друга една класификация, която поетите си правят сами и тя не съвпада с официалната..." (Николов 2007: 155). Кулоарите са разнообразието на литературата, нейните свободни гласове, нейните страсти. Там властват други първенци и други естетически норми. Там тече живият литературен живот, там някои правят опити за доближаване до трибуната, а други - за отдалечаване от нея, проявявайки далновидност.

Метафората на кулоарите провокира друга една важна и до ден-днешен опозиция: столица - провинция. Трибуната е разположена в столицата - с всичките си работещи емблеми: вестници, списания, форуми, писателско кафене, писателски стол, писателска кооперация... По негласно правило, ако живееш в столицата, си по-значим писател от друг, потънал в неизвестност и злоба в провинцията. Колективната митологична нагласа действа автоматично, но през 70-те години този факт започва да се разгражда от създадена вече социална конфигурация на литературния живот: създаването на провинциални литературни дружества, на допълнителни литературни средища, каквито са най-вече Пловдив и Варна със създадените още през 60-те години държавни издателства. Провинциалните издателства продължават по някакъв начин столичната литературна политика, но и внасят вариантност, в голяма степен обогатяват литературни инвенции, бит и контакти. В окръжните градове никнат местни писателски дружества, приютяващи както видими дарования, така и доста "кандидати за славата", желаещи да водят престижното за тогава битие на артистична бохема. Ето характерни фрази от информационната бележка "Пловдивските писатели през 60-те и 70-те години на ХХ век" от Владимир Янев: "В историята на България 60-те години на ХХ в. са свързани с отхвърлянето на политическите и естетически норми, характерни за епохата на сталинизма. Проявяват се определени процеси на децентрализация, облагодетелствали пловдивската културна общественост"; "За своето пребиваване в града писателят споделя пред журналистката Пенка Калинкова: "Ако го нямаше Пловдив в онзи мой тогавашен период, аз нямаше да оцелея личностно. Като човек нямаше да оцелея. Като биология нямаше да оцелея. Като организъм, камо ли като дух. А Пловдив ми даде много духовност. С всички тези напластявания многовековни той предразполага към мислене" (Янев 2008).

Провинцията се мъчи да имитира столицата по бит, манталитет и литературни нагласи. Тя самата няма все още чувството, че е кулоар, допълнителна ниша на литературния живот, който по някакъв начин "се отклонява" от трибуната именно по нерегламентираните си контакти и разговори, поради относителната си свобода, продиктувана от недотам завършената й официална роля. В провинцията столичните писатели пристигат, едно, със самочувствието на центъра, и второ - далеч по-неофициални, с неофициална информация относно литературните процеси и факти. Те демонстрират "кухнята" на нещата, онези неща, които са истински като смисъл и оценка, а не официалните литературни факти - дирижирани, фризирани и показани на витрината на социалистическата поезия. Вън от столицата са и почивните станции на Съюза на българските писатели - Варна, Хисаря, Ситняково. Те са и продължение на официоза (в тях почиват само членове на Писателския съюз), но и отклонение от него, защото топосите им също провокират неформални разговори, лични подредби и предпочитания, активират естетическите, а не държавноидеологическите оценки. Вечер, на чаша, събрани компании от писатели оформят ярки литературни, литературно-битови и естетически сюжети, далеч-далеч надхвърлящи трибуната и нейните суховато-користни гласове. Така провинцията, чрез различните си топоси и проявления, се оказва богата и емоционална ниша на кулоарите, коригиращи, обогатяващи и "отвързващи" литературата през 70-те от нейните изкуствено създадени официални правила на поведение.

Кулоарите зазвучават с гласовете на "инакомислещите", на "инакомислието". Те успоредяват официоза и още през следващото десетилетие ще станат далеч по-престижни, властни и значими. Кулоарите започват да настъпват към официоза и полека-лека да проникват в оградените му територии. Избухват културни скандали след скандали (Христова 2000: 339-350). "Раздвижването в българските интелектуални среди нараства" (Христова 2000: 339). Ето още две описания (Михаил Неделчев) на последните две десетилетия от социализма, които добре илюстрират набъбващата схватка на кулоарите с официоза: "...цялата действителност в България може да се разглежда като сложна битка, като многопосочен конфликт на две култури: културата на стоическата нормалност и културата на историческата комунистическа приповдигнатост (понятието култура се употребява в най-широк смисъл, то се разбира и като бит, като манталитет, като форми на всекидневно общуване, като ценностни системи, като речев етикет). Да си нормален по отношение на традицията, на семейната приемственост, на религиозните принципи, означаваше да станеш съмнителен..." (Неделчев 2002: 197); "Трябва да се разбира наистина това дълбинно битово несъгласие с комунизма в България. Очевидно е, че до 1986-1987 г. не би могло да се говори за стабилно организиране на групите от инакомислещите, че липсва истинска драматична широка публичност на изявите на дисидентите. Най-често това са единични акции или творчески изяви, голямата част от които остават полуанонимни, реализират се в тесни приятелски кръгове или са заглушени някъде в провинцията, бързо са "скрити" от веднага съзрелите ги шпиони на ДС" (Неделчев 2002: 197).

За да заключим: кулоарите са важна литературна метафора за 70-те и 80-те години от миналия век. Те са многопластови като съдържание - движат се от бита до идеологията, от художествената проява на естетическото до неговите критически оценки, от скритите неформални разговори до добилите публичност жестове на несъгласие. В кулоарите се акумулира сгъстена гражданска енергия, която има и своя литературен привкус, енергия, превръщаща отделния персонализъм във все по-набъбваща масова сила, довела до смяна на социалния модел в края на 80-те години.

 

 

БЕЛЕЖКИ

Дойнов 2007: Дойнов, Пл. Българската поезия в края на ХХ век. София: Просвета, 2007.

Донков 1985: Донков, К. Прякор за положителен герой. // Ранни мемоари. София, 1985.

Неделчев 2002: Неделчев, М. Дисидентството в България в контекста на общата антикомунистическа съпротива и на многообразните форми на несъгласие с комунистическата система (уводен текст към българската част от международния Речник на дисидентите). // Демократически преглед, 2002, кн. 49.

Николов 2007: Николов, И. Човекът от кулоарите. Вместо портрет. // Петър Алипиев. Изследвания. Материали. Спомени. Велико Търново, 2007.

Роканов 2001: Роканов, Б. Екатерина Йосифова. Литературна анкета. Пловдив: Жанет 45, 2001.

Станев б.г.: Емилиян Станев. // Къща-музей "Емилиян Станев" - Велико Търново <http://emstanevmuseum.hit.bg/biography.htm> (28.12.2012).

Христова 2000: Христова, Н. Българският скандал "Солженицин". София: Аб, 2000.

Янев 2008: Янев, Вл. Литературният Пловдив от XIX век до наши дни. Пловдив: Хермес, 2008.

 

 

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.12.2012
Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX век. Тенденции. Модели. Имена. Варна: LiterNet, 2012

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX век. Тенденции. Модели. Имена. Велико Търново: Слово, 2010.