Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МИТИЧНИЯТ АПРИЛСКИ ПЛЕНУМ ОТ 1956 ГОДИНА И МИТИЧНОТО АПРИЛСКО ПОЕТИЧНО ПОКОЛЕНИЕ

Антоанета Алипиева

web

От 2 до 6 април 1956 година в София се провежда пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия, на който се развенчава култа към личността на Сталин - респективно на Вълко Червенков в България - и който пленум се митологизира до такава степен, че следващите 40 години ще бележи като емблема целия обществен живот в България. Счита се, че с Априлския пленум започва т.нар. процес на “размразяване”, т.е. на либерализация на политическия режим, чрез която се преодолява авторитаризма в държавния живот и се слага началото на важни икономически промени. Митологизирането на събитието особено страстно се вкоренява в българската литература от 60-те до края на 80-те години на ХХ век, в която цяло едно поетично поколение, започнало активен творчески живот от началото на 60-те, бива номинирано като “априлско”. Следващите поетични десетилетия - 70-те и 80-те години - също биват посочвани от литературната критика и държавната машина като “априлски”, въпреки че те ясно изповядват друго светоусещане и други художествени практики. Видимо е, че политическият режим, като не може да контролира и поддържа организирани литературните процеси, има амбицията да отработи удобна формула, според която поезията поне външно да бъде нивелирана до социалистическия живот и до усилията на едно събитие, полагащо всички възможни сили да се легитимира в обществото като раждаща утроба на ново, хармонично и пълно със смисъл битие. Така април 1956 година стига до основополагащ мит за българското общество и респективно българската поезия, който и до ден-днешен работи инстинктивно и автоматично не само с оглед на положителните си, но и изцяло с негативираните си стойности. Като всеки мит април `56 е в плен на различни идеологии, използващи го за себе си; утвърждавайки го или отричайки го, те всъщност губят истинския смисъл на процесите, разгъващи се под неговата маска.

Какво всъщност се случва на Априлския пленум от 1956 година? След смъртта на Сталин начело на СССР и КПСС застава Никита С. Хрушчов. На ХХ-ия конгрес на КПСС той произнася доклад, озаглавен “За култа към личността и последиците от него”, в който развенчава Сталин и водената от него тоталитарна и античовешка политика. Разбира се, докладът не стига до анализиране дъното на тоталитарните механизми, но във всички случаи е “размразяване” на една патологична обществена система, стигнала наистина до абсурдна безчовечност. Този доклад, по решение на Априлския пленум, е четен и разискван сред всички първични партийни организации в България, както и сред безпартийните, като пример за “голямата” сила на КПСС, “благословила” малка България и тя да развенчае своите култове към личността. Оглавяващият тогава Българската комунистическа партия Вълко Червенков е човек на Сталин. Подготвилият и организирал Априлския пленум Тодор Живков е човек, успял да спечели доверието на Хрушчов и въпреки че вдъхновението на Априлския пленум идва от друго място, от СССР, то той успява да свърши достатъчно за времето си.

Стенограмата на Априлския пленум вижда бял свят едва през 2002 година (Българската 2002). Дотогава, по нареждане на Тодор Живков, тя е заключена в касата на Милко Балев и така Априлският пленум влиза в манипулацията на едно общество, отъждествило се със своя лидер Тодор Живков, самообявил се за началото на живота. На този пленум се казват достатъчно нелицеприятни неща за социалистическата система и за самия Тодор Живков, обвинен в мръсни политически игри, в прочутата “селска хитрост”, осигурила му челно място в Партията и държавата, пред редица други “другари”, далеч по-добри от него. Стенограмата е запечатила и редица битовизми и куриози от типа на: “Как Живков пращал на баня партийните си другари; защо Цола Драгойчева обвинила руските ченгета в некомпетентност; как Славчо Трънски най-напред бил пребиван, а след това се опитали да го купят и да го вербуват за доносник, на което той отказал естествено; как яко ги обработвали в ДС, за да направи Денчо Знеполски лични признания, че щял да ходи да убива Сталин в Москва” (Дилчев 2002: 390). Но както в същия послепис се казва, заслугата на Априлския пленум е в това, че “за първи и може би единствен път в историята на страната след 1944 година участници във висш партиен форум от такъв ранг си позволяват лукса да бъдат откровени. И това, което казват - е точно протоколирано. Такъв случай няма или почти няма за последния половин век” (Дилчев 2002: 390).

В глобален план за обществената система през 1956 година се случва едно: култът към личността на Вълко Червенков се заменя с култа към личността на Тодор Живков. В по-тънките фибри на обществото обаче интуитивно прониква идеята, че обществото е сбор от различности, които вместо да бъдат насилствено нивелирани до аморфна единственост, по-добре е тези различности поне отчасти да бъдат диференцирани и надзиравани така, че хем да не създават напрежение с идеологията, хем да участват в градежа на обществото, което не пленум, не идеология обуславя, а самият живот. Тук се крие и голямата манипулация на Априлския пленум, превърнала го в мит: насаждането на презумпцията, че от това събитие социалистическият живот се отваря към “свободата” и разнообразието, че оттогава насам се “спазва най-строго колективността в ръководството и се разгръща вътрешнопартийната демокрация, критиката и самокритиката във всички партийни звена” (Съобщение 1956).

Впоследствие решенията на Априлския пленум, режисирани, вчесани и подредени в тезисен правоверен вид, се четат и цитират христоматийно, от тях научаваме, че благодарение на пленума селското стопанство, респективно ТКЗС-тата, са укрепнали и разширени, че заплатите на нископлатените работници и служители са увеличени, че се е увеличило груповото и индивидуалното жилищно строителство, че се е засилила борбата против алкохолизма, че са се разширили правата на ръководителите на предприятия и профсъюзи (Ковачев 1958). С други думи, Априлският пленум е начало на истинския социалистически живот, който пък е начало на истинския живот, който пък има автентично лице - Тодор Живков. В тази сложна верига от овладяването на обществената система користта е ясна. Тъкмо користта като личен мотив, благословена, разбира се, от суперсилата на социалистическия лагер - СССР - изковава мита за Априлския пленум като събитието, родило нов живот, нови поколения, нова икономика и за всички тях приоритетни са думите “прогрес”, “начало”, “свобода”, “критика и самокритика”, но... забележете, с една уговорка: Във всичко, което е действие и мисъл в социалистическа България, да се “внедряват... ленинските норми и принципи на партиен живот, да усъвършенстват стила и методите на партийната, стопанската и държавната работа, да повишават активността и боеспособността на партийните организации” (Съобщение 1956). От откровеността на Априлския пленум до обществото достига само изфабрикуваната мисъл, че тоталитарният тип държава е допуснала грешки и пороци само защото някой самозабравил се лидер (Сталин, Вълко Червенков) сам е бил порочен.

Така Априлският пленум приписва на Вълко Червенков цялото зло на самозабравилата се тоталитарна машина, порочна не за друго, а заради грешките на своя ръководител. Линия, която се задава още в първоначалния обширен доклад на Тодор Живков: “Другарят Червенков се оказа човек властолюбив и амбициозен. Култът към Сталин му допадаше, той напълно се покриваше с неговите стремежи, поради което у нас, в нашата страна, с голяма упоритост и последователност се подражаваше на всичко, което се правеше за възвеличаване на Сталин, за да се издига култът към другаря Червенков. [...] Култът към другаря Червенков получи своето утвърждаване при честване неговата 50-годишнина, като с неговото име се свързваше болшевизацията на партията, победата на Девети септември, успехите на нашето социалистическо строителство и бъдещето на нашата партия и страната. Стигна се дотам, че другарят Червенков започна да се представя като човек, притежаващ изключителни качества, като олицетворение на всички добродетели на партията, че той единствен е олицетворение на правилната партийна линия, олицетворение на верността към партията и работническата класа, олицетворение на българо-съветската дружба... Създаде се теорията за единствения хазаин в партията и страната не в лицето на ЦК и Конгреса на партията, а в лицето на личността.

[...] Тържествените обещания на другаря Червенков, че ще се ликвидира култът към личността в партията и във всички сектори на нашия живот останаха фрази - дела не последваха. [...] Фактически другарят Червенков със своето поведение се изолира от нас и се постави над членовете на Политбюро и ЦК” (Българската 2002: 32-33).

Личността и визираният в нея култ към личността външно се обективират до предметност, при което логиката е ясна - корените и същността на обществената система остават незасегнати, отделните личности могат да се сменят. Колкото и да е откровен Априлският пленум, все още е твърде рано, а и все още никой не би позволил, да се разпадне сплотеността на системата, която, обособена вече, дава явните и естествени за всяка изградена система симптоми, че се отчуждава от целите и хората, които я съставляват. “Виновната” личност се заменя с друга, “праведна”, целостта се удържа, като откровеността на стенограмата се затваря в касата на Милко Балев и обществото подхваща апологетиката на един новоизкован мит, идващ да скрепи властта с всенародната вяра, че се е случило ново, вече истинско раждане на хармонично и справедливо общество. А реалното общество получава следната готова, завършена до основополагащ мит, истина за Априлския пленум: “Жизнената сила на решенията на Априлския пленум намира вече своите конкретни прояви в разните участъци на социалистическото строителство, в отприщването на бента на самоинициативата във всички области на нашата работа, в това число и в работата на Политбюро и Централния комитет като колективен ум и ръководство на нашата партия” (Живков 1975: 459).

В същия доклад Тодор Живков излага основната причина за страх: “че във връзка с борбата против култа към личността се съживиха не само враговете и опортюнистическите елементи, но на повърхността изплуваха и някои неустойчиви, колебаещи се и нездрави елементи, проникнали в нашите собствени редици” (Живков 1975: 466).

Априлският пленум със своите откровени дискусии и произнесени истини никога не би могъл да стане мит, ако нагледният му емпиричен вид не е бил потулен и от ехото му всъщност не е бил изфабрикуван точно митът за “свободата” в обществото, съобразена със също тъй митичните “ленински принципи”. Но този пленум реално свършва нещо важно за социалистическата идеология: от една страна, освобождава идеологията от най-патологичните й превръщения, а от друга, я съхранява така, че да може все още да бъде продължена във времето: “Априлският пленум отхвърли отрицателното и запази положителното” (Зарев 1971: 20).

Каква е връзката между Априлския пленум и литературата? В речта на Тодор Живков има не повече от две страници за културната ситуация в България. Казано е: “Култът към личността създаде в идеологическия фронт обстановка на потиснатост на творческите сили, която спъва проявлението на възможностите и способностите на отделните дейци на изкуството и науката. Оценките, които се дават от другаря Червенков - прекомерното възхваляване на едни и унищожителната критика на други дейци от идеологическия фронт, доведоха до положението известни дейци на науката и изкуството да се нагаждат към разбиранията на другаря Червенков, напълно да подчинят своето творчество на култа към личността, а други - насадиха страх да разработват нашите въпроси, да развиват творчески науката.

[...]

В произведения на писатели, поети и композитори, в песни и стихове, които се изпълняват по радиото и на концерти, продължава да се величае личността на другаря Червенков. [...] В учебниците за учебната 1955-1956 година са поместени разкази, стихотворения и биографични данни, в които се величае другаря Червенков. Още в първи клас букварът започва да втълпява в съзнанието на учениците мисълта, че другарят Червенков полагал бащински грижи за децата. [...] Странен критерий за определяне на някои етапи на нашето литературно развитие са възприели в едно от изданията на учебника “Български език и литература” за ХІ клас авторите Георги Цанев, Симеон Русакиев и Кръстьо Генов. Според тях другарят Червенков със своите литературни изказвания, с непрестанните си широки грижи за разцвета на българската литература и с мъдрите си държавнически директиви бележи началото на нов етап в литературното развитие на нашата страна.

[...]

Поради това, че другарят Червенков сам се разпорежда в творческите съюзи, в някои от тях се е стигнало до разложение, какъвто е случаят с писателите и особено характерният случай с художниците. [...] Разложението в съюза на художниците и в партийната организация при него, където са взели връх няколко души - хулигани, е стигнало до нетърпимо положение” (Българската 2002: 37, 38).

Едно е ясно. В надзираващия и вездесъщ глас на официалната социалистическа доктрина литературата, с или без Вълко Червенков, винаги е била и ще бъде сведена до социализацията на живота, и тя е основната форма, от която зависят всички производни на обществото сфери. Българската интелигенция посреща с огромна надежда Априлския пленум, но по-голямата й част научава само режисираното му ехо. На пленума от писателите присъстват единствено Георги Караславов и Христо Радевски, които тогава са кандидат-членове на ЦК и които почти не участват в дискусиите. Явно, че в официалния идеологически глас, както и в неговите свободно отпуснати и нережисирани гами, макар и затворени и изолирани от обществото като тайно пространство, Априлският пленум гледа на литературата и изобщо на изкуството като на нещо външно, той ги обобщава в схематични формули, вместо да ги проумее. Така се изфабрикува идеята, че премахвайки патологизиралото “начало” на социалистическия живот в лицето на Вълко Червенков, Априлският пленум се превръща в новото начало на разкрепостения социалистически живот, в това число и на литературата. “Разкрепостяването” е също външен и вкаран в колективната полезност момент, включващ освобождаването от “страха”, че ако не направиш от идеологическите лидери и конкретните управници сюжет в своето индивидуално творчество, то това творчество не може да бъде легитимно.

В железните идеологически граници на 50-те години Априлският пленум е безспорно много важен факт. И то такъв факт, който въпреки своето официално режисиране изземва и удовлетворява негативната социална и творческа енергия сред интелигенцията, която се акумулира от извратеното желание да организираш всички сфери на обществото до степен, че да станат едноизмерни и сведени до афиш на идеологемата. Така, с известното разхлабване на възела, Априлският пленум прави възможна своята митологизация, превърнала се в гръбнак на социалистическото общество за около 35 години. Производен на Априлския пленум мит е този за априлското поетично поколение, за което се насажда идеята, че е родено от събитието, защото, като израз на грижите на партията и държавата, пленумът дава шанс на дарбите да се реализират. Активното приложение на този мит започва своя масов обществен живот от 60-те години до края на 80-те години от ХХ век.

Но каква културна и литературна ситуация заварва Априлският пленум? През 50-те години значителните художествени явления са големите епични платна на Димитър Димов, Димитър Талев, Емилиян Станев. И няколко чисто идеологически скандала в литературата - с “Тютюн” на Димитър Димов, с любовните стихотворения на Иван Радоев, със стихотворението “Смъртта на една птица” от Петър Алипиев. Комунистическата партия и държавата и техните производни в полето на културата, респективно на литературата (критика, творчески съюз, партийни организации, медии...) се стараят да предотвратят в определени граници лошата случайност индивидуалното в литературата да се отчлени от колективното. Подобно приемане на литературата - само като външно зависима, като производна на властта - е утопично, защото идеологемата е пробита тъкмо чрез случилите се скандали в границата на десетилетието, при което литературните процеси и факти спонтанно доказват, че литературата е по-скоро естествена вътрешна логика, отколкото външно аранжиране и апликации, продуцирани, прочее, в изобилие по това време.

През 60-те години на ХХ век обаче по съвсем спонтанен и вътрешноразвоен път в българската литература навлизат ярки художествени дарби. Поетите от това десетилетие могат да се обединят чрез виталистичното си светоусещане, а иначе те са разнородни като естетика, тематика, като личен избор спрямо социалистическата идеология и нейното апликативно допускане в творчеството си. В белетристиката нахлуват забележителните имена на Йордан Радичков, Ивайло Петров, Генчо Стоев, Георги Марков, Антон Дончев, Николай Хайтов, Вера Мутафчиева... В критическото пространство зазвучават оригинални гласове - Кръстьо Куюмджиев, Тончо Жечев, Цветан Стоянов, Симеон Султанов, културното ни съзнание започва да се стреми към диалог с европейските теоретични модели, реципирани у нас от Никола Георгиев, Атанас Натев... 60-те години са наистина прекрасен букет от художествени дарби, прекалено самодостатъчни, за да са заинтересовани да следват натрапената идеология. Десетилетието е повече спонтанно, отколкото рационално-социално по отношение на литературния светоглед. И един от дълбоките механизми, чрез който априлският поетичен мит успява, е, че абстрактното и лишено от естествена естетическа платформа понятие “априлски поети” е наложено като обединителна шапка върху наистина талантливи лирици, чиито дарби са приписани не на индивидуалността им и на вътрешноразвойната логика на литературата, а на Априлския пленум, априори насаден в митологията на обществото като “свобода”, “ново начало”, като разрешение на това литературата да бъде себе си. Оттам и устойчивостта на априлския поетичен мит, защото той се основополага върху художествената значимост на голяма част от поетите на десетилетието, оправдаваща и множеството бездария, потърсили лъжедостойнството си и официалното легитимиране чрез мита.

Априлският пленум всъщност няма отношение точно към поезията, а по принцип към културата, чието освобождаване от схематичната догматика е факт, но не толкова поради пленума, а поради естественото развитие на културните процеси, за които е направен опит насилствено да бъдат ограничени за около десетина години, но които са пробили догматиката по чисто вътрешен самостоен път. Получава се следното: Априлският пленум, за когото малцина знаят каква е точно същността му, се насажда в обществото като мит, раждащ социалистическия живот, включително раждащ и литературата: “Очертаха се нови хоризонти за творчеството на художествената литература. Осъществи се нейната жизнена необходимост да бъде правдива...” (Зарев 1971: 19). Връзката пленум-литература се представя чрез строго подбрани клишета: “тържество на инициативата”, “правдата на живота”, “образа на изграждащия социализма реален, нов човек”, “задължението изкуството да изобразява живота и народа, да носи у себе си народностното и партийното виждане”, “пленумът, потвърден от живота”, “тържество на творчеството”... Така самият Априлски пленум започва да функционира във всички сфери на обществото като клише, в чието митическо раждащо начало е заложено започването на градящия се живот, а пък началото на живота е “победа на здравите, на последователните ленински сили в партията... начело с другаря Тодор Живков” (Гергов 1965). Така, внедрен като формула, Априлският пленум години наред ще задава на обществото, и в частност на литературата, нормите на поведение, художественост, морал, естетика. Твърде амбициозна роля, и никой в официалния обществен и литературен пласт не смее да попита какво точно означава “размразяване” на литературата или априлски поети, родени от Априлския пленум.

Няма аргументирана логика защо точно поколението поети от 60-те години е наречено “априлско”, а белетристите, например, не са известни чрез този знак. Но в обединителното “априлско” има една органична характеристика. Под неговата егида наистина се събират хора, които тепърва започват творческия си път, търсят разговори помежду си, формират общество, за което литературата е свещенодействие и тайнство, дарба и съдба. В спонтанното вярване, че едно поетично поколение може да се нарече “априлско” по чисто стечение на външни обстоятелства също се крие митотворчество. Литературното съзнание през 60-те години разкрива ясната нужда към включване в обединителните формули, които да спомогнат легитимността на отделните творчества. Формулата “априлски поети” е удобна заради своята одържавеност, която гарантира признанието към имената на поетите, попаднали в априлския списък.

Оттам нататък формулата “априлски поети” е повече от нееднородна. Тя не предполага нито естетическо, нито художествен покритие, защото обединява, първо, най-различни естетически търсения, и второ - безразборно побира конюнктурни с художествено значими имена. Априлските поети са и възрастово необосновани, защото, тръгнали в началото като едно поетично поколение, тяхното обединяване се разраства чак до 80-те години на ХХ век, тъй като повечето поети, дошли след 60-те, желаят да се легитимират като значими именно чрез държавната формула. Така понятието е амбивалентно по своята историческа, обществена и литературна същност. От една страна, то приютява спонтанни и категорични дарби, сплотили се наистина не като естетика, а като поколение, от друга страна, формулата “априлско поколение” е просто едно държавно надзираване над литературата, която трябва все да помни, че социализмът не търпи “бездейността, аполитичността и либерализмът в естетическата теория и литературното творчество” (Зарев 1971: 23).

Но Партията, държавата и “лично другаря Тодор Живков” забравят, а всъщност никога не са и знаели, че литературата помни само себе си, а другото, което помни зададените отвън директиви, естествено отпада от представителните списъци на класическия канон като конюнктурно и художествено незащитимо. На Априлския пленум и изфабрикуваното от него априлско поколение се възлагат разграничителни функции - да обозначат началото на истинския социализъм и на истинската социалистическа поезия (в по-широк аспект - литература). Безспорно утопични идеи, спуснати в обществото като нормативно клише, реализирани единствено в официалните метатекстове на литературния живот - критика, конгреси на СБП, директиви на партийни лидери. А от 60-те години нататък реалната литература става все по-безразлична към директивите, в тялото й се отчленяват ярки прозрения, далеч надвишаващи адаптивното приспособяване към официалната държавна митология. Така формулата “априлски поети”, отдалечаваща се от първичната си спонтанност и младежката си вяра в “размразяването” на социализма, става все по-користна и непокрита с реално литературно съдържание.

Постоянно повтаряната в обществото формула “априлски поети” изобщо не е съобразена с “незаплануваното” в поезията. Напротив, чрез нея се прави опит това “незапланувано” да се обхване от планирането, да му се даде пространство, да се изтъкне идеята, че всяка художествена значимост е родена благодарение на Априлския пленум, но с това все повече се усилва чувството за неистинност. С разгъването на поезията през 60-те и 70-те години е все още възможна вярата, че Априлският пленум е дал път на множеството художествени практики. Но от 80-те години въпросът коя е инстанцията, разрешила и решила поетичните индивидуалности, става все по-наболял, априлските поети започват да се съдят не толкова с оглед на верността им към “ленинските принципи”, колкото чрез индивидуалните им естетически достижения. Така се получава естественото им разделение, вследствие на което сферата на правомощия на тоталитарните властници намалява и от поетите на 60-те започват да се вадят на показ спонтанното, вътрешното, незаинтересованото към официалната обществена митология, изобщо неклишираното, различно от външноадаптивното.

Така става възможна втората голяма манипулация с поетите от 60-те години, наречени априлски. Поради факта, че ситуацията, която те изразяват, в никакъв случай не може да бъде буквална (т.е. социалистическа), те далеч надхвърлят темите, целите и идеите, които им задава априлската линия в литературата. Те са просто самостоятелни поети, които с или без Априлски пленум, са щели да следват пътя, избора и дарбата си. Разбира се, голяма част от творчествата на определени поети от десетилетието се обвързват със събитието, обявено за институция в литературата, но тази част от дистанцията на времето става все по-анонимна, заради апликативната си възпроизводимост. Тя наистина принадлежи на Априлския пленум. Но в пространството на десетилетието има и напълно независими от конюнктурата творчества или отделни творби, които Априлският пленум дълго време користно си присвоява. Те именно доказват самостоятелните сили на поезията, подчинени на разбиращия се от само себе си жизнен свят. И пак те съставляват същинската част от един период от време, в който външно е направен опит за планиране и администриране на литературата, но този опит е бил утопичен в презумпцията си, защото литературата, като всеки метаезик в обществото, търси да задоволи не само институциите, но и насъщните духовни потребности на времето и пространството, в които функционира.

Априлският пленум и априлското поетично поколение са безспорно едни от най-мощните митове в социалистическото общество и в литературата по време на социализма. Но от тяхното демитологизиране има полза дотолкова, доколкото да се отчленят същинските процеси в поезията ни, да се отсеят апликативните модели от органичните и естествени достижения в поезията от това време. И ако определението “априлски поети” все пак остане в литературната ни история като знак за зачитане на културните ни традиции в миналото, нека под неговото обединение бъдат приютени само онези творци, които през 60-те години на ХХ век със самостоятелните си естетически практики и достижения наистина са спомогнали за “размразяването” на догматичните, насилствено прилагани клишета за това какви трябва или не трябва да бъдат литературата, изкуството, живота.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Българската 2002: Българската комунистическа партия. ЦК. Пленум. София. 1956. Априлският пленум на ЦК на БКП: Пълен стенографски протокол. Състав. и ред. Йордан Василев Зарчев, Марин Илиев Цуцов. Въвед. Мито Цеков Исусов, Йордан Василев Зарчев. Послесл. Константин Дилчев Василев. София: Атлас прес, 2002.

Дилчев 2002: Дилчев, К. Послепис. Българската комунистическа партия. ЦК. Пленум. София. 1956. Априлският пленум на ЦК на БКП: Пълен стенографски протокол. София: Атлас прес, 2002.

Съобщение 1956: Съобщение на ЦК на БКП. // Работническо дело, № 99, 8.04.1956.

Ковачев 1958: Ковачев, Т. Решенията на Априлския пленум в действие: сборник от постановления на ЦК на БКП. Министерски съвет и закони, приети след Априлския пленум на ЦК на БКП. София: ДВИ, 1958.

Живков 1975: Живков, Т. Последователно и без отклонение да следваме линията, начертана от Априлския пленум на ЦК на БКП. Доклад пред пленума на ЦК на БКП, 6 септември, 1956 г. // Живков, Т. Избрани съчинения. 1975.

Зарев 1971: Зарев, П. Петнадесет години от Априлския пленум. // Септември, 1971.

Гергов 1965: Гергов, Ст. Импулсът на април. // Народна култура, № 14, 04.04.1965.

 

 

 

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.10.2004, № 10 (59)