Антоанета Алипиева

web | Българска поезия от 60-те г. на XX в.

Определението митични поети, символизиращо българската поезия от 60-те години от ХХ век, е избрано не случайно. В поетичното пространство на най-новата ни литература тези автори се утвърждават чрез един голям, и впоследствие оказал се празен, мит, наречен "априлски поети". През 1956 година се провежда прочутият Априлски пленум, комуто спекулативно е възложена ролята на разкрепостяване на догматичния дух на комунистическата идеологема, проникнала и в изкуството, и държаща го в плен на декларативни идеи, възпроизвеждащи се чрез клишета за "правилно" писане. По време на социалистическия период на българската литература "априлските поети" са официална доктрина, похлупваща всички индивидуални натюрели и изобщо цялото разнообразие на лириката ни, за която трябваше да се твърди, че преди да бъде поезия, е преди всичко социалистическа поезия. Априлският пленум, който е безспорно важно историческо събитие, защото наистина носи откровени истини за социалистическия живот и тоталитарното управление на всички сфери в обществото, се оказва удобно клише, което се лепва върху поезията, родила се в края на 50-те и 60-те години, клише, което има претенцията хем за социалистическа правоверност, хем за естетическа разнообразност и естетическа защитимост. Чрез държавната узаконеност на априлското поколение се разгъват разнородни и нееднозначни художествени процеси, но всичките обозрени от назидателната идея, че са надзиравани от господстващата идеология и че са създавани именно от нея. Така априлското поколение далеч надхвърля границите на 60-те години и се разпростира до края на комунистическия режим, като поетите от 70-те и 80-те години също биват полагани в него, за да се удържи единната държавна роля на литературата. В това се състои и първият митополагащ механизъм при поколението от 60-те, който претендира поезията да бъде преди всичко държавна, официозна, а оттам, според устройството на тоталитарната държава, и единствена. Априлският пленум се приема за границата, която отделя тъмната и догматична, ранна епоха на социализма от истинското разцъфтяване на изкуството, а това разцъфтяване безспорно трябва да посочи държавата и лично нейният ръководител Тодор Живков (който е и основният автор на Априлския пленум) за основни двигатели на изкуството, респективно на поезията, незнайно защо единствено тя разпознавана като такава.

Какво всъщност е специфичното за литературната ситуация от 60-те години на ХХ век? Това, че комунистическата идеологема има вездесъщи права над целия социален живот, в това число и над литературата (или поне идеологемата се старае да контролира литературата чрез създадени институции - Съюз на българските писатели, Българската комунистическа партия и нейните подразделения във всички творчески съюзи, литературна критика, дирижирани и наблюдавани литературни дискусии...). Налице е строго организирана литературна ситуация, чиито институции официално внушават разцвета на литературата и прокламират високите творчески завоевания на поезията след Априлския пленум, комуто се отдава значението на начало на нов, разкрепостен живот във всички области на обществото, респективно в литературата.

В официален план е така. Но даже и тогава, през 60-те години, малцина се лъжат, че литературата има само официален план, защото десетилетието е наистина разцвет, но не толкова на идеологическите възможности на социалистическата литература, колкото на творческите индивидуалности, даващи собствен художествен образ на света. В областта на прозата, критиката и поезията се появяват великолепни естетически образци, реализират се значителни идеи за изкуството, утвърждават се едни от големите имена в съвременната литература. Каквото може, идеологемата приобщава, като лансира идеята, че социализмът е дал широко поле за утвърждаване на дарбите. Каквото не може да смели или поне привидно да подчини на себе си, идеологемата забранява, погромява, премълчава. В най-горния официален държавен канон се нареждат имената на поети, които са отдали поне част от биографията и творчеството си на социалистическата тематика и общество. В следващия, по-малко афиширан, но все пак признат канон се изброяват онези, чието творчество не пречи, но и не подпомага идеологемата. Този списък Иван Динков сполучливо нарича "и други", което би трябвало да се схваща като милостта на институциите към онези творчества, които не се апликират върху времето и действителността. Но с течение на времето и неговата проверка от списъка на "и други" излизат всъщност най-значимите поети на десетилетието, с най-ясно изявени творческо-индивидуални почерци. Има и друг канон по това време - този на забранените автори, чиято емблема днес е Константин Павлов, но всъщност забраната на идеологемата за известно време са опитвали не малко хора.

60-те години на ХХ век е време, в което обществото активно се нуждае от митове, за да поддържа необходимия ред и задължителната вяра в ценностите на епохата, отъждествена със съвършенството, отвъд което няма нищо повече. Най-глобалният мит, белязал десетилетието, е социалистическият мит и неговата употреба е заявена като задължителна в литературата. В този си план поезията от 60-те разкрива чисто апликативни възможности, продуцирали елементарни и безлични творби в декларативно-патетичния канон на социалистическата възхвала. И макар че след Априлския пленум се твърди, че култът към личността е отпаднал, то в този канон съществуват достатъчно фетиши, превърнати в знаци на епохата - заводи, партизански подвизи и имена, строителни площадки, паметници на антифашисти и, разбира се, важните и безпрекословни фетиши като Ленин, Георги Димитров, Маркс и Енгелс. Малцина, като Иван Динков, например, успяват да изтръгнат от социалистическия мит художествена защитимост и да прозрат под посредствената му агитация драматичните струни на човешката душа. В този си аспект поезията на десетилетието отдавна вече е художествено безинтересна, ако изключим интереса на литературните историци, които по текстовете разчитат задвижващите механизми на литературата.

От поетите на 60-те години успяват да се "спасят" онези имена, които са реализирали собствените си дарби и граници. И макар че към днешен момент думата "дарба" минава за абстрактно понятие, отнасящо се към теориите за "естетиката на гения", ние ще се опитаме да й придадем смисъл, като подчиним дарбата на индивидуалните възможности за раждане на свят, различен от колективистичния и задължителен свят на идеологическата предпоставеност, която, от своя страна, произвежда литературна индустрия. Присъствието на вездесъщия социалистически мит и на неговото производно - априлския мит, подвежда обаче и до ден днешен тези поети да бъдат класифицирани под общ знаменател (често пъти преобладаващо идеологически), което е съвсем неправилно, защото социалистическо-апликативните творчества, творби или автори са отдавна плячка на времето, доказало тяхната конюнктурна мимолетност.

През това десетилетие поетите наистина имат чувство за поколение, за общност помежду си, което още повече подсилва и подпомага употребата на Априлския мит като обединяваща държавна задружност. В литературата навлизат компактно творци с подчертано спонтанен, природен мироглед, чрез който битието се пресъздава не чрез готови културни клишета, а се сътворява изначално, нещата изникват от същината си. Не е случайност и социалното битие на поетите от 60-те години. Голяма част от тях произхождат от селото, носители са наистина на природното светоусещане, което определя и стремежа към завършеност и хармония на изживяното, на визиите и темите. Именно изживяното, и породеното от него и култивирано, овладяно чувство са в основата на добрата поезия от 60-те и тъкмо това е автентичен обединителен признак на десетилетието, а не социалистическата митология, която днес е вече забравена.

В мемоарите, анкетите и интервютата на поети от това време става дума за миграцията на творците от селото към града, защото по това време предимно в града се намират служби, свързани с интелектуални професии. В тази миграция обаче има нещо специфично. В по-голямата си част поколението поети не се съсредоточва в университетите, а се събира в квартири, сладкарници, кафенета, които Христо Фотев нарича истинските университети на литературата оттогава. Сред разговори за прочетеното, за същността на поезията и художественото, разбирано като естетическа наслада, израства мирогледът на поколението, оформят се отделните индивидуалности, формират се ценностите на времето. Но онези ценности, които нямат нищо общо с идеологическия патос на времето. И които, прочее, удържат идентичността на отделните индивидуалности. На този процес на формиране на мирогледа на едно естетически характерно време Иван Динков дава точна формула: "почит към литературата". Възхищението от голямата световна литература, от българските автори дава голямата мяра за изкуство, която, ако не можеш да постигнеш, можеш поне с нея да оцениш други, които са я постигнали.

Друга манипулация, направила възможно дълговременното функциониране на априлския мит, е втъкаването на част от поетите от 60-те години в голямата държавна власт. Факт, достатъчен, за да бъдат използвани институциите в подкрепа на едни одържавени творчества, прокламирани още приживе за канонни в българската литература. Големи политически биографии правят Любомир Левчев, Георги Джагаров, Павел Матев и редица други, чиито имена обаче днес са без художествено значение. Институциите по изкуствен начин налагат авторитета на литературната номенклатура; но и отрицанието към нея днес е също неадекватна възможност, защото от този "правоверен" масив трябва да се отделят постигнати естетически факти, а такива има, макар и творчествата на някогашните литературни големци в голяма част да са проядени от идеологическата задължителност на епохата.

Официалният задължителен социалистически мит през 60-те години е толкова костелив, правоверен и скучен, че естествено поражда своето "опако" - шлагерния уклон в поезията, в чийто отдушник енергията на масовата култура намира своя сантиментален пристан, своето човешко изживяване на делника и страстите. През тези години е особено популярна лириката на Дамян Дамянов, Станка Пенчева, Павел Матев, Недялко Йорданов, сатирично-лиричното творчество на Радой Ралин, чийто бунт срещу режима придобива огромна популярност и авторът му се сдобива с фолклорната слава на дисидент и социална съвест на обществото. Шлагерното слово не само че не пречи на идеологемата, но в известен смисъл я подпомага, защото обира натежалите от задължителна вяра и клишета енергии и ги препраща в зони, където масата разпознава човешкото в себе си. Също тъй неприятна предубеденост е шлагерният уклон на поезията от това време да се припознава като масова култура. По текстове на изброените поети, пък и по текстове на други поети от десетилетието, се създават великолепни български песни, които и до ден днешен са образци в своя жанр. В техния приглушен сантимент, изтръгнат предимно чрез любовната тема, се утаява печал и носталгия по отминали мигове, по изживяна емоция, изпята с ритъма на песен.

Разбира се, в поколението поети от 60-те има не малко лирици, чието творчество е изцяло извън тематичния социален и идеологически обхват на времето. В епохата на социализма те са имали слаба популярност и предимно са били в зоната на естетското ценителство, изповядвано от кулоарно-ограничени групи от хора. Днес някои от тези имена са вече високи образци на поезията оттогава. Неангажираният с конкретиката на времето характер на техните творчества ги отдалечава от конюнктурите, вдълбочава ги вътре в собствените им граници, които те реализират успешно и пълноценно.

Тясната симбиоза между литература и общество, между литература и идеология, между литература и власт ражда отявления социален ракурс на поезията, който в бездарния си, слугински и апликативен аспект произвежда индустрията на "социалистическия реализъм", като под неясния естетически смисъл на това понятие се крият единствено одаичните напъни да се увековечат социалистически фетиши, теми, характерни клишета, доказващи сакралния характер на тоталитарното общество. Но в талантливия си аспект социалната тема ражда критическия патос в поезията, който се възправя като морален коректив на времето, по различен начин посочва пороците и бърка в раните. Сатиричният поглед към действителността е възможност за лириката от 60-те и в този план се изявяват Марко Ганчев, Стефан Цанев, Константин Павлов, които виждат сатиричното обобщение далеч над времевата конкретност, тълкуват го като проява на човешката природа. По своеобразен начин те демитологизират обществото, като профанират идеята за съвършенството на социалистическия човек. Затова и ударите срещу тези автори от страна на идеологемата са горчиви и сурови.

Природното и спонтанно светоусещане на лириците от десетилетието естествено отвежда до пейзажа, който е адекватна възможност за култивиране на чувството и за формулиране на екзистенциална философия за битието. В обсега на пейзажа и неговите топоси много често е включено българското село и неговата патриархалност, синтезирана до мъдрост, по-рядко се извайват културно-стилизирани пейзажи, резултат от изживяване на различни традиции (и на нашата, и на чужди култури), и почти спорадично за поколението присъстват маринистични пейзажи (изключение тук правят Христо Фотев и Недялко Йорданов), тъй като морето явно не е основна културна тема за поетите от това време. Природата е толкова важен екзистенциален фундамент за лириката на десетилетието, че самите социални закони се извеждат чрез нея и това гарантира един естествено-здрав мироглед, изтъкан от отчетливото чувство за хармония.

Силното литературно митопространство през 60-те години на ХХ век стимулира и формирането на автомитове, най-силните от които са тези на Любомир Левчев, Константин Павлов, Стефан Цанев и Христо Фотев. Любомир Левчев е човекът, който прави най-голямата и продължителна политическа кариера, чрез която легитимира и поезията си, налагайки се чрез институциите като най-значителния априлец. Повечето анкети и споменни текстове на поети от поколението не скриват неприязънта си към него и социална му биография, силно втъкана в творческата му. Още по време на социализма работи митът за големия поет, покварил се от голямата власт. Революционната граница през 1989 година лишава Левчев от голямата власт, но активното му социално поведение продуктивно се насочва към мита за големия поет, най-известният от това поколение и до ден днешен.

Като "опако" на мита за големия властник, превърнал се в големия държавен поет, работи автомитът на Константин Павлов, този, който дълго време е бил забраняван по време на социализма и името му е било табу в повечето официални списъци на лириката от това десетилетие. Революционната 1989 година и за него е радикална граница, защото биографията му се оказва удачна емблема на новото литературно време, натежало от реваншизъм, несоциализирани амбиции и жажда под някакво "ново" да се продадат други идеологически идентичности. Затварян в кулоарите по време на социализма, митът Павлов е невероятно задействан днес и също като при Левчев, той функционира не толкова с поезията, колкото с биографията на поета, идеща да подкрепи новата революция. В демократичното общество от 1989 година насам Константин Павлов е големият държавен поет, всячески подпомаган и афиширан от голям брой институции, популярен до състоянието на мода.

Стефан Цанев е фигурата, която в културен план стои на ръба между бунта и утвърждаването, неговият глас е винаги в състояние на моралистична готовност да изобличи, обвини, порицае. Той никога не е бил големият властник, но никога не е бил и забраняваният, и затова в популярността на неговата лирика неизменно се крие моралистът, продиктуван от изработения авторефлекс на поета на обществото винаги да се предложи нравствен коректив.

Христо Фотев е прекрасният автомит от 60-те години, въплъщаващ жаждата на едно стагнирано и правоверно общество към свободата на личния жест, към бохемството, в което любов, жени, безразличие към социалните канони олицетворяват твореца, този, който придава на волността и освободеността формата на поезията.

Естетическата разнообразност на поезията от това десетилетие е очебийна. Тя варира от откровена клиширана плакатност и идеологическа щампованост до великолепни образци на поезия, родени като незаинтересованост от епоха, време, господстващи правила за художественост, родени като реализация на хора, които са приели поезията за своя съдба. Именно от това вътрешно "отклонение" от задължителната колективност се разкрива естетическото разнообразие на поетите, чието творчество не е било априлско, а просто собствен избор и собствено реализиране, което и днес не е априлско, защото под маската на едно компактно организирано общество стоят същинските механизми на литературата като културна енергия.

Превърнати в мит от социалистическата държава, поетите от 60-те години на ХХ век са превърнати в контрамит в днешно време, което събуди много поколенчески спорове, много партизански реваншизъм и много безсмислени страсти от страна на тези, които продължават да гледат на тях от моралистична позиция. Такава единствена гледна точка към поколението от 60-те априорно изключва времето като естествен съдник на литературата. Отдавна вече са забравени имена и творби, реализирали се само "в духа на времето", в епигонските механизми на актуалността. Отдавна вече ги няма и институциите, които биха им помогнали да се завърнат в поезията в рамките на един насилствено поддържан идеологически патос, който днес е само история. Време е на поетите от 60-те да се погледне безпристрастно, да се осмислят основните осъществили се имена, защото без значение дали подборът ще бъде естетически или литературно-исторически, този период от време включва една значителна част от развоя на новата българска поезия от ХХ век.

Настоящата антология предлага 25 имена от десетилетието, като предложените творби илюстрират само 60-те години и са извадени от стихосбирките през 60-те години. Много от авторите са живи и творят и до ден днешен, но антологията визира единствено посоченото десетилетие, за да покаже, че идеологемата е била само скромна част от мирогледа на поетичните индивидуалности. Разбира се, не са зачетени много автори, които тогава са били извънредно популярни, защото времето е доказало, че те могат да бъдат само масова емблема на външния и естетически безсмислен официоз. В избраните 25 имена далеч не всички имат еднакво естетическо значение, но пък са показателни за основни културни нагласи и енергии, характерни за десетилетието. Чрез такава антология едва ли може да се обозре сложния и драматичен характер на времето, в което са писани творбите, още повече че подборът им напълно пренебрегва тогавашните конюнктури. Защото антологията има друга важна цел: да покаже, че в моменти, в които литература и общество тясно се преплитат и взаимовлияят, литературата винаги има собствен "чалъм" (разбира се, по Радичков) да се изхитри и да бъде такава, каквато тя си знае.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.07.2004
Българска поезия от 60-те години на XX век. Антология. Варна: LiterNet, 2004