Ти пак си тъжна, мила ми Луна.
Прикриваш устните си, за да премълчиш.
А ние виждаме потоците от твоите сълзи,
които осветяват нощните пътеки.
Учудваме се от измислената ти баналност:
"Голямо жълто - бяло нещо, което свети на небето.
Не е топло, нито пък горещо..."
Безкрайни земни глупости за теб,
за милото ти съществуване.
И тези отзвучали шумове
поглъщат гордото ти съществуване.
Ти не разбираш. За тебе нищо не изричам,
защото през нощта ще светиш само в мойта стая,
и ще изпиеш от очите ми съня мечтан.
Безполезни бяха думите ми. Пак не казах нищо
и сега ще дам парченце земен хляб на теб.
И ако си нещастна, докато се храниш,
спомни си хората, дарили себе си на нивите,
невкусили плода със устните.
Над гроба им са бисерните ти лъчи.
Хората те славят,
макар че ти, неблагодарнице красива,
не заслужаваш съкровения им залък.

Персиана Пастухова - 14 год.
Национална Априловска гимназия