LiterNet, 2005, № 1 (62)
=============================

ЕМИЛ ЛАЗАРОВ

Лодки през зимата

Един късен ноемврийски следобед пътувах по крйбрежния път на езерото Шамплейн в щата Вермонт. Табелата на града, в който току-що бях навлязъл, гласеше "Колчестър". Покрай пътя се заредиха типичните дървени къщи, облицовани с пласмаса или с отдавна небоядисвани листове ламаринени ленти, имитиращи дърво, със символични дворове, тук-там отбелязани с къси отсечки ниски огради. Изведнъж еднообразният низ се прекъсна и от страната на езерото започна сиво море от ниски храсталаци, осеяни с белите туловища на лодки. Видях черен път, водещ към пристанището. Когато завих по него, очаквах да видя телена ограда с железен портал, но и двете липсваха. Имаше само будка, маркираща входа, с олющена боя и липсващи прозорци. Не се виждаше жива душа. Малкият залив беше опразнен от лодки. Езерата на тази географска ширина хващат здрав лед през зимата, до 2 метра понякога. Само стар ферибот - очевидно не по силите на крановете на местния док - вяло проскърцваше, щом малките вълни го побутнеха в дървените стълбове на кея. Тръгнах между лодките. Някои вече бяха с покривала, други си личеше, че още са в процес на зазимяване, с инструменти, пръснати по палубите. Някои бяха подпрени с дървени греди, други с бетонни блокчете или тухли. Подпорите на някои бяха обрасли с трева и бурени. Явно не бяха виждали вода тази година. Тази мисъл ме подтикна да снимам. Смятам, че има предостатъчно снимки на сини небеса, лазурни води и бели лодки в слънчеви пристанища, за да допринасям и аз към жанра. Не че има нещо лошо в този тип снимки, но лодките са също като хората - за да са фотогенични, не винаги трябва да са красиви. Последните снимки направих почти по здрач.