2. СЛЪНЦЕ И ДОБРИНКА

Вековно наследство

Имала мама, имала
една дъщеря Марийка.
расла Марийка, порасла,
голяма мома станала -
къща ще вече да върти;
та я майка и годила,
годила и оженила;
ала си рожба немаше,
от сърце рожба родена.
Мама Марийки думаше:
- Марийке, дъще Марийке,
и туй ли да те науча?
Я иди долу на Тунджа,
на Тунджа и на Марица,
па вземи бяло камъче,
че го хубаво окъпи,
в топли го нанки загъни,
в злато го люлка угуди,
че го, Марийке, полюлей -
люлей го дъще, запей му:
"Нани ми, нани, камъче,
дано ми станеш детенце!"
Марийка мама послушала,
отиде долу на Тунджа,
на Тунджа и на Марица,
па си взе бело камъче,
че го хубаво окъпа,
в топли го нанки загъна,
в злата го люлка гудила,
па го Марийка люляла,
люляла и му запяла,
триста му песни изпяла,
ни веднъж не го отгъна.
Щом го Марийка отгъна,
да видиш чудо голямо:
камъче дете станало!
Па ми са дете кръстили,
с хубаво име дарили,
с хубаво име Добринка.
Расти Добринка, порасти,
станала мома голяма -
не я е мама пущала
за вода, ни по говеда.
Мама за вода отиде,
Добринка навън излезе:
на висок чардак седеше,
на костен гергеф шиеше.
Там си я слънце съгледа:
три дни, три нощи гледало,
гледало и ми трептяло,
трептяло, не захождало.
Мама му гозба готвила,
готвила, сина чекала,
чекала и въздишала
защо се син й забави.
Кога се слънце върнало,
мама му тихо говори:
- Слънце ле, мило мамино,
защо се, слънце, забави,
та ти гозбата изстина?
Слънце й нищо не речи,
само си чело навъси.
Мама си слънце гледаше
и тихо-лепо думаше:
- Защо ми, сине, не кажеш,
защо си грееш толкова,
що грееш и не захождаш,
да ти се мама порадва?
Защо си, синко, изгори
старите хора на нива,
младите момци в Добруджа,
малките моми в Загоре?
Слънце мами си думаше:
- Да знаеш, мамо, да знаеш,
кава си мома съгледах
на долна земя под небе!
Аз съм на небе слънчице,
а тя е слънце на земя,
на земя между хората
и между треви зелени!
Знаеш ли, мамо, знаеш ли,
ако таз мома не взема,
аз не ща ясно да грея,
както досега изгрявах!
Мама си слънчу думаше:
- Слънчице, мило мамино,
как ще таз мома да вземеш,
кога е мома на земя,
а ние светим на небе?
Слънчице мама говори:
- Ние лесно я взимаме!
Ще пуснем злати ключове,
злати ще люлки направим,
на земя ще ги спустиме
на лична деня момина,
на свети божи Гергьовден;
да върви мало-голямо
за здраве да се люлее -
подир ще иде Добринка,
на люлка ще се покачи,
за здраве да се люлее;
ние ще люлки дръпнеме
и ще я горе дигнеме!
Каквото слънце казало,
това е скоро сторило:
злати ключове пустили,
злати са люлки вързали,
па ги на земя спустили,
на лична деня момина,
на свети божи Гергьовден.
Мало-голямо вървяло
за здраве да се люлее;
най-подир дошла Добринка
за здраве да се люлее -
кога на люлка седнала,
седнала и залюляла,
люлка се дигна нагоре,
под сини ясни небеса.
Оттогаз дори досега
на небо греят две слънца:
едно е слънце слънцето,
друго е слънце Добринка;
слънцето грее летоска,
Добринка грее през пролет.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.09.2005
Вековно наследство: Българско народно поетическо творчество. Т. 1. Съст. Михаил Арнаудов. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Вековно наследство: Българско народно поетическо творчество. Отбор и характеристика от проф. М. Арнаудов. Първи том. София: Наука и изкуство, 1976.