1. ЗЛАТОВРЪХ ИЛИ ТРЕСКАВЕЦ В ПРИЛЕП

Том 2: Приказки и предания

Град Прилеп с околността си описан е по възможности в период. списан. Читалище, год. ІІІ, стр. 167 и 427, както и другаде. А тук ще повторя нещо само за манастира му Златовръх, и после Трескавец наречен, що се нахожда два часа на североизток от града, на един висок планински връх, храм "Св. Богородично рождество", преименуван, как ще се рече, Трескавец, по причини, които ще се изложат по-долу.

Първото си име, Златовърх, тая обител е добила от това, че като стои на връх планината, до него има друг връх, по висок, над който има застоена една голяма камнена плоча, що се ниша (се клати), а никак не пада, а малко по-нагоре друг, още по-висок връх, на който стоело някога, в старо време, злато ябълко; кога огреело слънцето, светлината от ябълкото се отражавала дори в Солун, а оттам - пак на планината. От това ябълко наречени били както планината, така и манастирът Златовърх. Сега на той същий връх стои набодена на едно върхулесто дърво една лъскава, от обагрено тенеке, голяма валка. Когато пътник дохожда от насрещната страна за към гр. Прилеп, още от много часове разстояние може да види лъстящето мнимо злато ябълко на възвишений и скрит в облаците планински връх, над самийт манастир. А за второто наименование - Трескавец, ето какво разказват старите в гр. Прилеп.

Във време на турското нашествие тая обител била една от прочутите. В нея живели 300 души богоугодници калугери с един твърде почитаем и знаменит старец игумен. Тая била почестена и от сръбский крал Душана с богати подароци, потвърдени с кралски документ, който преди 31 години, именно на 1860 г., бил коварно откраднат и подло изнесен из манастира от някой си българо-сръбски стар учител и продаден в Сърбия за няколко австрийски, жълтици. Само препис от този документ се намира днес в манастира. Има тоже и друг документ от османските завоеватели. Съдържанието му не ми е известно, нъ населението тамошно, а особито манастирските люде, на голямо почитание го имат. Както него, така и преписа на по-прежний сръбски документ, видял съм в манастира през 1865 г., когато и тези сведения съм почерпил от манастирский игумен, поп Христета.

Кога султан Мурад завладял българското царство и зел царевата сестра Мария за жена, без да й промени вярата, тая, гризена всякога от съвестта си, че макар и неволно, води мъж иноверец, пожелала да се изповяда пред някой достоен духовник и изповедник. Разпитваещем къде ли из царството се нахожда такъв, научила се, че онова що търси тя, може само между тристата калугери, що живели в Прилепский манастир Златовърх, да найде, наверно в лицето на игумена. И така, царица Мария, съпроводена от царски чиновници и кавази, тръгнала за в Прилеп на изповед.

От подножието на планината, наричано Дабница, до самата обител има тъкмо един час разстояние, все угорно, стръмно и каменисто. Като достигнала до планината, преди да се изкачи горе, царицата проводила от своите съпроводници, царски люде, да ходят предварително в манастира, за да попитат калугерите и игумена позволява ли се на царицата Мария да дойде на поклонение в обителта. А догдето пратениците да се върнат и да й обадят отговора на калугерите, тая останала долу, на край планинското равнище, да си поотпочине. Пратениците царицини отишли донегде, нъ без да влязат внътре или и без да доближат до манастирът, се вратиле назад и лъжовно й рекле, че калугерите никак не дозволявале доближаваньето даже до святата обител на една жена, що водела мъж неверник. Царицата повторила с други пратеници, нъ и тие, като да биле предварително всите договорени, същето направиле и й казале как що и първите. На третийт път, като проводила за поел еди е други пратеници, а и тие същийт отговор й донесле, тая се разгневила и заповядала на людете си да изколят всите калугери, без да оставят жива душа в тая знаменита тогашна обител. Речено и мигновено свършено: царичините съпроводници, кавази и войници, отлетнале како орли в манастира и безпощадно изпоклале всите невинни същества, калугерите, тие гяурски кешиши, като ярци. Така, от коварство и неспоразумение, обителта опустяла, а царицата тръгнала да търси изповедник Другаде, та се отправила и отишла в Св. гора, където сполучила да удовлетвори желанието си.

Пита се: защо в Св. гора царичините пратеници - съпроводници, не постъпили със св. горските калугери така, как що по-преди направиле с прилепските в Златовърх? Да не би там, както и на много други места, да е имало някой предателски и коварен гръцки пръст, който така да си е предскроил унищожението на българский манастир?... Според мене, твърде вероятно може да бъде. Както и да било, казват, че откак изпълнила желанието си в Св. гора, откако се изповядала, царицата богато и с големи подаръци и пространни земни имущества наградила манастира, в който била приета и изповядана, та оттога я нарекле уж Каломариа. На изток от гр. Солун, към Св. гора, и днес има околия, наричана Каломарийска или по турски - Гелемерска, както се нарича и източната врата на Солунската стена, която (врата) гледа към тая страна.

След изкланието на калугерите в Златовърх, като опустяла вече обителта, нямало кой да погребе мъртвите им останки - нямало жива душа, следов. цялата манастирска сграда се смърдяла от мършите и никой вече там не се приближавал. От тая нетърпима смърдеха се въплотил или, по-добре и по-право да се каже, смърдехата привлякла от планината някой звяр, който там си нашъл толкова готова храна, заселил се в опустелий манастир, станал му притежател и домакин, хранеещем се от калугерските тела. Нъ той там вече си останал и откако му се довършила готовата храна, та от страх от него никой не смеел да се отбие или да се доближи до прежний прочут манастир. Ако ли някой человек, животно или от околните селски или овчарски пси по погрешка и от незнаенье би се появил някак там негде наблизо, той невъзможно било да се завърне назад ни жив, ни мъртъв: ставал гозба на звяра. Това състояние траяло много време.

Един ден, след предварителни гърмежи и трещения, овчарите, които там негде по планината пасели стадата си, забелязали, че кучината им се връщале от някоя кучешка разходка с накървавени устни и муцуни, от които капвела и по някоя капка кръв. Тие полюбопитствували да узнаят причината и тръгнале по дирята, откъдето биле дошле пазителите на стадата им, имаещи за пътеводител кръвта, що била капвала от чурилата им овде-онде по планината, та така достигнале до вътрешността на усамотената и опустяла обител и, туку-речи, всред църква, в самий олтар. Там овчарите нашле звяра мъртъв и разкъсан от пейте, та така могле да си обяснят причината па окървавените кучешки устни. Звярът бил убит от трескавица, която във времето на неотдавнешните гърмежи и трещения била удрила звяра по главата му. Овчарите разказале събитието повън на народа, който, за спомен от тога, нарекъл манастира Трескаец, как що се нарича още и до днес. Нъ дали тога непосредствено последний бил възобновен или в по-последне някое време, не се знае положително. Види се по-вероятно първото. Днес у него калугери няма, освен един игумен и слуги миряни.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.