92. "НЕ ПРЕЗИРАЙ НИКОГО; ПРЕЗРЕНОТО БИДВИТ НАЙ-ДОСТОПОХВАЛНО" ИЛИ ТРОЙЦА БРАТЯ. КЕЛЕШОТ

Том 2: Приказки и предания

Едно време си биле тройца братя. Най-малийот от ними било едно многу лично дете и многу зарек фашчало. Майка му, за да не фашчат зарек, му наврела на глаата една търбушка и така детето си седело све дома покрай огнишче со търбушката на глаата, та от тоа и го прекарвеле: "келеш".

Тийе си имале една племна, полна со сено; а еден див конь ношя идел во племната, та им го ядел сеното. Братята се чуделе шчо ке бидит аджиба тоа нешчо, шчо им ядит сеното? Намислиле да одеет на племна, да вардеет. Първа вечер ошол да вардит най-големийот брат. Той седел, седел во племната. Ето го, дошол дивийот конь, си се наял харно, харно и си отишол, без да можит вардачот да му сторит нешчо. Втората вечер дошол да вардит стреднийот брат, ама и той не довардил, - дивийот конь пак дошол, си се наял сено и пак си отишол, без да патит нешчо от вардачот.

От како двата вечера двата братя не можеле да довардеет, третята вечер най-малийот брат, келешот, (како шчо го прекарвале), им се молил, тая вечер той да одит да вардит. А тийе ушче му се посмеале и му велеле: "Хай ти бре, келеш! ние не довардифме, та ти ке можиш да довардиш? Ти седи си тука, харно си седиш край огнишчето во пелишчето!" А той пак ушче пойке им се молел и тийе пак го не пушчале. Най-седне той и без нихно саканье ошол да вардит и братя му го остайле веке, шчо сакат, нека чинит.

Келешот брат ошол на племня, чекал, чекал и ето ти го пак дивийот конь, дошол да ядит сеното. Келешот той час се спушчил на него, го фатил и сакал да го оперит. "Молям ти се, - викал коньот, - не оперви ме, ке ти даам нешчо и ушч еднож не идам!" - "Шчо ке ми дайш?" - го опитал келешот. - "Ке ти даам три влакна, - отгоорил дивийот конь, - едно бело, едно цървено и едно църно, та кога ке ти дойт некоя нужба, подкини едно, кое да йе, от влакната, та шчо сакаш, тоа ке ти се сторит!" Келешот го остайл коньот да си хойт, а коньот му дал три влакна и си отишле. Кога си дошол дома, келешот им велит на братята си: "Я яз како довардиф? А вийе не ме пушчафте!" - "Хай бре, келеш, - му велеет тийе, - нийе не довардифме, та ти ке си довардел!" - "Одите, видите како стоит сеното свето, " - отгоорил им той. И тийе ошле и, коа го виделе оти сеното стоело, се почудиле и останале како сграгорени. А келешот пак си наврел търбушката на глаата и си седнал край огнишчето.

Дошло време, та царот изкопал едни хендеци многу глобоки и широки. Клал теляли да личеет: "Кой йе юнак над юнака да дойт да 'и прескочит, нему ке му даам шчерка ми най-големата!" Свите юнаци се собрале и се мъчеле да 'и прескокнеет, ама никой не можел. Отишле и братя му на келешот, а овай назорум ошол по ними; се застоял на едно место зацкриян, си я скрил търбушката, подкинал белото койнско влакно. Той час му излегол еден бел конь и еден кат бели рутишча. Той си облекол рутишчата, вяхнал коньот и со една голема сила прескочил глобоките и широки хендеци. Цареата най-голема шчерка, шчо гледала от една стърна, за нишан му фърлила едно яболко и той го дочекал. Потем тоа той пак со бързина си ошол на местото, си остайл коньот и рутишчата и си наврел пак шкембето (търбушката) на глаата. Коньот и рутишчата той час загинале, а той со яболкото, шчо си скрил, си ошол дома, та си седнал край огнишчето, како да не знаел нишчо от тоа, шчо се сторило.

Потем некое време пак личеет теляли: "Кой йе юнак над юнака да дойт да 'и прескочит хендеците, царот ке му дайт шчерка си по-стредната." Се собрале юнаци големи, юнаци от юнаци по-силни да 'и прескочвеет, ошле и братя му на келешот, се мъчеле многу, ама никой не можел да 'и прескочит. И тога пак келешот беше ошол назорум, застанал на по-напрежното место, си скрил търбушката от глаата и подкинал цървеното влакно. Той час му излегол пред него еден цървен конь и еден кат цървени рутишча. Келешот се облекол во цървените рутишча, вяхнал цървенийот конь и со една голема силина 'и прескочил хендеците и цареата по-стредна керка, како го видела оти 'и прескочил, му фърлила едно яболко за нишан и той го дочекал. Си го зел яболкото, си го скрил и пак со търчанье си ошол на първото место; слегол от коня, си слекол цървените рутишча и си наврел шкембето на глаата, и коньот и рутишчата пак загинале. Той со бързина си ошол дома и си седнал до огнишчето, како да не знаел нишчо. Потем малу си дошле и братя му, та му разкажвеле таткое си и майце си тоа шчо било и шчо виделе и му велеле: "Да видиш, тате, шчо дойде еден юнак со еден цървен конь и све цървено облечен, та прескочи хендеците, а цареата керка, по-стредната, му фърли едно яболко". Тога и келешот, брат им, 'и преопитал: "Шчо, брате, шчо?" А тийе му отгоориле со шега: "Хай т' бре, келеш, ти си само за дома да седиш, край огнишче, во пепелишчево; пак и ти ке опитвиш? Ти малчи си тука!"

Потем време пак теляли личеле: "Кой йе юнак над юнака да прескочит хендеците царски, царот ке му дайт шчерка си най малата." Се собрале мнозина юнаци да 'и прескоквеет, туку пак никой не можел да 'и прескочит. Ошле и келешоите братя, колку да гледеет от далеку, и така не можеет, шчо не можеет да 'и прескочеет, баре колку сеир да чинеет и да видеет кой ке 'и прескочит. А по ними назорум ошол брат им, келешот, застанал пак на напрежното си место, подкинал църното влакно и той час му се явил пред него църн конь и еден кат църна руба. Той си я скрил търбушката, се облекол во църната руба, вяхнал църнийот конь и, со една силна бързина, се разтърчал и прескочил хендеците и най-малата цареа керка му фърлила едно яболко; той го дочекал в ръце, си го скрил и пак со бързина се вратил на по-напрежното место. Тамо слегол от коня, слекол църните рутишча, си наврел шкембето на глаата, а коньот и рубата загинале и той си ошол дома и си седнал край огнишчето, како да не знайт нишчо. Кога си дошле братя му, разкажвеле таткое си: "Да видиш, тате, - му велече, - шчо дойде денеска еден юнак, облечен све во църно и вяхнат на еден църн конь, та прескочи хендеците и царската шчерка, най-малата, му фърли едно яболко!" Келешот пак 'и опитвел: "Шчо, брате, шчо?" - "Хай т' бре, келеш, ти саде за край огнишче, - во пепелишчево, за друго не си", - отгоориле му.

Поминало малу време, теляли пак фатиле да личеет: "Кой беше първийот юнак да дойт при царот да си земит най-големата цареа керка!" Тога келешот му велит на най-големийот си брат: "Брате! яз найдоф нешчо, сакаш да ти го даам тебе?" - "Шчо, бре келеш? - отгоорил брат му. - Ти ке си найдел нешчо? Ти къде си излегол, та да си найдел?" - "Шчо ти йе тебе? - повторил келешот, - не ли да ти даам нешчо, шчо сум нашол?" - "Е, дай да видиме, шчо си нашол?" - рекол големийот брат. Тога келешот извайл яболкото, шчо беше му фърлила най-големата царска керка и му го дал брату си и той отишол при царот, та си я зел големата цареа керка. Царот заедно со шчерка си, му дал и еден отделен царски сарай.

Потем време пак теляли личеет: "Кой беше вторийот юнак, шчо прескочи хендеците, да дойт да си я земит стредната цареа керка." Тога пак келешот му велит на по-стреднийот брат: "Брате, шчо сум нашол нешчо, сакаш да ти го даам?" - "А, ти келеш, ке си найдел нешчо овде, во пеплишчево!" - "Шчо ти йе тебе? - повторил келешот, - не ли да ти даам нешчо?" - "Е, дай да видиме шчо йе тоа, шчо си нашол?" - отгоорил стреднийот брат. И келешот му изваат яболкото от стредната цареа керка и му го даат. Той зел яболкото, та ошол при царот и си се оженил за стредната му шчерка. Царот, заедно со шчерка си, му дал и еден отделен царски сарай.

Най-седне дошло време, пак личиле теляли: "Кой беше най-отзаднийот юнак, шчо прескокца хендеците, да дойт да си земит най-малата цареа шчерка." Келешот со шкембето на глаа и со яболкото от най-малата царска шчерка, ошол при царот да си земит фетената (обещаната) нему невеста, - царска керка. Царот коа го видел на той хал, со шкембе на глаа, не сакал да му я дайт. - "Како, - рекол царот, - на келеш ке сум дадел керка си?" А шчерка му му велит таткое си: "Е, тате, той ми бил писан, него ке го земам".

- Не, повторил царот, тоа не можит да бидит.

- Той ми бил късмет, - повторила царската керка, - него си го сакам, него ке го земам и другего никого не сакам!

Тога татко йе, царот, видел не видел, се сторил каиль и йе рекол: "Е, кога си го сакаш него, земи си го!"

И тая си го зела. Им дал царот за седенье и едно одайче, шчо било къде конюшницата, - близу до коньите.

По време после на царот му се отворила работа - некой други цар отворил войска (война) спротив него; за тоа клал теляли да личеет: "Кой ке дойт на помош на цара, за първ на войската, царот ке му дайт бакшиш, шчо ке му посакат." Мнозина юнаци му ошле на помощ. 'И поканил и двайцата си по-големи зетои, та и тийе ошле, а на най-малийот зет, на келешот, ни "от къй си" баре не му рекол, нито оти имат войска царот со иекого и оти имат нужба, баре не му казале.

"Е, - тога велит келешот жене си, - татко ти друдзите зетои 'и вика на войска, а мене баре не ми каза оти имал войска и оти имал нужба. Ако, ако! Ако не за друго, (яз за й така не сум вреден), баре за на сеир да ме викаше."

Жена му отишла при татка си и му се поплакала: "Зашчо, тате, - му рекла, - вака чиниш? Друдзите ти зетои 'и викна на войска; ами зашчо не го викна и малийот ти зет? Ако го не викаш за на войска (той й така не йе вреден за на войска), ами колку за на сеир баре не чинеше да му дайш некойе скапано коньишче, да хойт от стърна да гледат?" Тога царот поелял на слугите си да му дадеет старото коньишче, дооденото. "Нека дойт и той, - рекол царот, - нека чинит сеир отдалеку, ако сакат!"

Келешот зел коньишчето старо, го вяхнал и, со търбушката на глаа, търнал да одит. Поодил малу, шчо поодил, коньишчето му се закачило во еден хендек, та со све него не можел да излезит. Сите, шчо го виделе, му се посмеале, най-седне со големи мъки одвай излегол от хендекот. Тога си го скрил тамо негде шкембето и подкинал белото койнско влакно и завчас ето ти, му се явил еден бел конь и еден кат бели рутишча. Той се облекол во белите рутишча, вяхнал белийот конь и се спушчил да привтасат изминатата войска. Я втасал и пред целата войска търчат силно така, шчо никой не можел да го задържит. Се биле, шчо се биле со душманот и го надолиле и вечерта си се вратиле. Севратил и царот. Утрината свите големци му ошле на царот да му честитвеет надольвеньето. Му ошол на честитенье и юнакот со белиот конь, надольвачот; се качиле горе и сите му станале просто (право) и го клале да седнит по-горе от свите, - най-горе. От како се напиле, шчо било тога адет, царот му рекол: "Е, сега, шчо дар сакаш да ти даам? Сакай, шчо ке сакаш, немай страх!" А той му велит: "Нишчо не сакам, честити цару!" - "Како нишчо, - му велит царот, - яз се фетиф на той, шчо ке надолит да му даам све, шчо ке посакат!" Юнакот повторил: "Нишчо не сакам, честити цару, а саде легенот, во кого шчо се мияш ти, само него дай ми го!" - "За легенот, - рекол царот, - лесно йе, ами сакай друго, шчо ке сакаш." - "Нишчо друго не сакам, - рекол пак юнакот, - а саде легенот". И му го дале легенот. Той си го зел и си ошол дома, а коньот и белите рутишча се загубиле и той пак си наврел на глаата шкембето, а легенот си го обесил на джиздот во одайчето. На честитенье ке ходеет и керките царски: ошла и най-малата му шчерка, жената келешова. Тая го опитвела татка си: "Тате! Шчо бакшиш му даде на юнакот, шчо надоли во войската?" А татко йе йе рекол: "Нишчо не сакаше, шчерко, а саде легенот шчо се мияф яз, и му го дадоф!" - "Како, - му велит тая, - како си му дал легенот? Легенот твой еного дома у нас, обесен на джиздот во одайчено наше!" - "Не, - велит царот, - како можит да бидит тоа? Легенот мой, кой знайт, къде йе сега, той юнак не беше овдешен, той си зеде легенот и со све него си ойде." - "Не, тате, - повторила тая, - легенот твой йе дома, у нас!" - "Хайде ходи, донеси го, да го видам, " йе велит царот. Керка му се утърчала дома си да го земит легенот и да му го донесит на татка си, за да го видит, та да завервит, ама мъж йе, келешот, не я остайл да го земит, туку йе рекол: "Остай го тука легенот, шчо дошло, добре-дошло."

Потем време на царот му се отворила друга войска. Личеет теляли по теляли: "Кой йе юнак и вреден да дойт на цара на помош, той ке му дайт бакшиш све, шчо ке му посакат." Ошле мнодзина юнаци, царот 'и поканил и двайцата по-големи зетои, та и тийе ошле, а на най-малийот зет, на келешот, пак му дале старото коньишче, да одит колку да чинит сеир от далеку. Тога той йе велит жене си: "Чуму ми йе коньишчево, по-арно ке си одам на нодзе, колку за сеир отстърна." Отишол на нодзе до по-напрежното место. Тамо си го скрил шкембето и подкинал цървеното влакно. Той час му излегол пред него еден цървен конь и еден кат цървени рутишча. Той се облекол во цървените рутишча, вяхнал коньот и со търчанье излегол пред войската и се бил юначки. Се биле, шчо се биле со душманот, пак со юнашчината негоа царската войска надолила. Кога се вратиле от войска, сите големци ошле при царот да му честитеет наделбата. Ошол и юнакот шчо надолил. От како му честителе, царот опитал юнакатого: "Шчо сакаш сега да ти даам? Сакай шчо ке сакаш, яз ке ти даам, зашчо така се фетиф и ти ми обели образ!" А юнакот му велит: "Нишчо друго не ти сакам, честити цару, а само ризата (кърпата), шчо си бришиш образот, кога да се мияш!" И царот му я дал. Той си зел царската риза (или махрама) и си ошол дома. Отишле си и друдзите. Юнакот от како я зел царската кърпа, ошол първо на местото, къде шчо беше си остаил търбушката. Тамо той сторил, како шчо беше сторил и по-напрежнийот път, - си наврел шкембето, се сторил пак келеш, а коньот и рубата му пак се не виделе. Келешот сега си ошол дома, та и кърпата царска я обесил на джиздот, в одайчето, къде шчо бил обесен и легенот.

Келешоата жена, най-малата царска керка, от како ошле друдзите йе сестри на честитенье у татка си, ке одит и тая да му честитит за надольвеньето. Тая ошла и, от како му честитила, го опитала, шчо бакшиш му дал на надольвачот юнак. "Нишчо не сакаше той - йе рекол татко йе, - а само ризата, шчо си бришам образов и яз му я дадоф." - "Како ризата? - опитала тая татка си, - ризата твоя ено я дома у нас, обесена на джиздот в одайче!" Царот, татко йе, я преопитал: "Како дома ви?" - "Така дома ми", повторила тая. "Ходи донеси я - йе велит татко йе - да я видиме." Тая ошла дома си да я земит царската риза, за да я донесит, туку мъж йе пак не я остаил да а земит, а йе рекол: "Остай я тука, шчо дошло - добре дошло".

По време пак на царот му се отворила войска трети път. Теляли по теляли личеле и канеле юнаците да одеет на войска на помош на цара. Царот ке му дадел све, шчо би посакал на той, шчо ке надолит. Ошле сите големи юнаци, шчо бил юнак от юнака отбрани; ошле и двата по-стари царски зетои. Най-седне ошол и келешот зет. Той, како и по-напред, си я скрил търбушката на по-напрежното место и подкинал църното влакно. На часот му се явил църн конь и църна руба. Той се облекол во неа, вяхнал коньот и со търчанье излегол пред целата царска войска. Се бил юначки и пак, трети път, надолил.

От како се свършила и таа войска, големците пак му ошле на царот на честитенье, му ошол и юнакот. От како му честитиле и царот 'и честил како шчо било прилегано, опитал юнакатого шчо сакат да му дайт дар за юнашчината му, шчо скършил войската на душманите? А юнакот му отгоорил: "Нишчо не ти сакам, честити цару, а само ке ти кажам, кой сум яз, - яз сум, - рекол му тога юнакот, - келешот, най-малийот твой зет, шчо не сакаше да ми я дайш керка ти и шчо ме кладе во одайчето къде коньите."

От тога веке царот фатил да го честит пойке от друдзите зетои и како най-първ мегю свите царски люге...

Ето така презренийот келеш излезе по-първ от сите, по-достоен и по-чесен.

Забележка: "Същата приказка друдзи приказвачи я приказват и по-инако, но аз не счетох за нуждно да я повтарям и така доста дълга бидеещи."

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.