91. ЦАРСКИЙОТ СИН ПОСВЕТЕН

Том 2: Приказки и предания

Едно време си бил еден цар. Той си имал саде еден син. Кога син му порастел и дошол на време за жененье, царот му велит: "Синко, яз други син немам, а саде тебе, сега дошло време веке, ке те свършам и ке те оженам, - сакам да видам радос от син!" А син му не сакал ни да чуят такво нешчо. Татко му, без да го опитат повтур, го свършил и дошло време да го женит. Сторил сватба царска, како шчо бил цар. На третята вечер, спроти християнскийот адет, ке го затвореет со невестата. Го затвориле, а той, едно влегвенье в одаата, си извайл пърстенот от пърстот и йе го дал на невестата, я целивал в чело и йе рекол: "Да ме прошчааш", и си излегол надвор и я затворил вратата от надвор. От тамо търнал по планина и се сторил ашкетия и просяк, - просел леб, та се ранел. Утрината го чекале да излезит от одаа, ама го немало. Погледвеет вратата и я наожджеет затворена от надвор. Кон квечеру отвориле вратата и влегле. Кога да видеет? - Невестата, како шчо я клале, стоела си така облечена, промената, а зетот немат го. Я опитвеет: "Шчо се стори' зетот, къде отиде?" А тая им велит: "Нийе едно влегвенье, той ми кладе пърстенот на пърстов, ме целива в чело и си излезе а и до сега немат го да дойт; къде ойде, не знам!"

Тога царот първо опитал свойот род, да не йе ошол у некой роднина, ама нигде го немало. Седне клал теляли да личеет по свите градишча, за да го барает, ама пак нигде го не нашле. Той бил во гората ашкетия, къде шчо никой не одел, а пак невестата си седела во таа истата одаа, къде што беше я остайл' първата вечер и царот голема чест йе чинел, како на вистинска царска снаа. Синот царски одел от град в град, та посаквел по едно парче леб и така се ранел.

Най-седне, от како поминал така многу години, дошол до едно крайморско место и си седнал край море, къдешчо во една гемия влегвеле люге, та и той сакал да влезит во гемията, за да преминит негде на друго место. Влегол и той и гемията търнала да одит къдешчо йе била работата. Ама не потем многу вървенье повеял силен противен ветер, та я не остаал гемията да си одит тамо, къдешчо сакала, ами я терал кон градот, от къдешчо бил ашкетията, царскийот син, - кон царската столнина. Многу се мъчиле гемиджиите да я извадеет гемията кон къдешчо им била работата, ама никако не можеле. Най-седне, коа виделе оти не ке можеет да излезеет на глаа со ветрот, я остайле да си вървит къдешчо я носел ветрот и той я отвеал во скелето от царската столнина. Тамо излегол царскийот син и ветрот тихнал, та гемията си ошла по работата. Той седнал край море, на песокот, а многу разболен. Гледат градот, го познаат оти йе столнината таткоа му; го познаал и татка с и еднож, кога поминал край него царот, той го познал, му станал просто, му целивал полата и му посакал да му дайт еден конак, за да поседит неколку време. Царот го опитал како му йе името и той му казал прао. Кога царот му чул името, си рекол: "Ах, вака му беше името и на мойот син!" Тога поелял на еден от слугите си, шчо оделе со него и му рекол: "Ти земи го овой чоек и клай го да седит ето во коя одаа", - една многу хубаа одаа, а тая одаа да се сгодит (да се случи) да бидит под одаята, во кояшчо живеела невестата му. Оваа, невестава, секой ден горе плачела, а той долу я слушал. Слугата, шчо му клал царот, му чинел измет харно, - секой ден му носел добра храна, ама той не ядел - земал едно парче леб и едно дробенче месо и пак го изплювял или го фърлял на мачката и на кучето. Най-седне еден ден му велит на слугата: "От сега веке не сакам да идиш да ми носиш леб, а утре само да ми донесиш едно парче книга и еден дивит, а леб да ми не носиш." Утрината слугата му отнесол само едно парче книга и дивит, а той му рекол: "От сега веке да не идиш да ме погледвиш, ако сакаш, потем една неделя, дойди, види ме, ако не, никак не иди!" Слугата си отишол от къй него и не идел веке да го погледвит. Царскийот син зел книгата и дивитот и написал на нея: "Яз, шчо лежам овде, сум царевийот син, шчо побегнаф от невестата и сега умирам. Татко ми да ме простит и да ме закопат со чест. Го молям да сторит хабер на свийот народ; кой йе болен, от каква болес да йе, да дойдит, да ме целиват, та сосем ке оздрайт!"

Написаната книга държеешчем я в ръце си умрел, се свъртил сам спроти сънце и му се запалила една голема ламбада над глаата. Слугата не дошол веке да го поглеат, а той умрел и никой го не узнал и не знаел оти умрел. Кога попот да си влезит църков, за да си пеит литургиа, некой му викал озгора: "Шчо пеиш, шчо не одиш да спастриш тая липцана, шчо стоит три дни незакопана?" Излегвит попот и опитвит: "Да не имат некой умрен?" - "Немат никой", - му велеет народот. Опитвеет и по целийот град да не имат некой умрен! - Немало никой и низ целийот град. Пак попот ошол църков да си пеит и пак истийот глас не го остаат да пеит, а му велит: "Ходи, не стой, спастри тая липцана, шчо стоит три дни незакопана." Най-седне попот видел не видел, ошол дури при царот и го опитвит, да не имало во неговийот сарай некой болен, та да умрел, "зашчо, - рекол царотому, - еден глас не ме остаат да си пеям църков, а све едно ми викат: "Шчо не спастриш тая липцана, шчо йе умрена и от три дни незакопана?"

Царот той час опитвит слугите си да не имало во сарайот му некой болен чоек, та да йе умрел? Повикал и слугата шчо беше го клал да му чинит измет на реченийот по-горе чуждженец, - на ашкетията, - царскийот син, - и му рекол: "Дали си поглеал болнийот, шчо ти го дадоф? Жив ли йе или не?" - "Не знам, - му велит слугата - до едно време му носеф шчо ми поеляфте и ката ден го погледвеф, а еден ден ми рече: "От сега веке да не идиш при мене", а само ми посака да му занесам едно парче книга и дивит; яз му занесоф и от тога веке не сум ошол да го видам". - "В час ходи", - му рекол царот. Слугата по царската поеля той час отишол и го нашол умрен. - "Умрел той чоек, - му велит слугата царотому, - и книгата, шчо му занесоф, я написал и я държит в ръце, а и една голема свешча му горит над глаата." Тога сам царот ошол да видит, и, кога гледат - умрел и книгата написана си я държит в ръце! Търгат му я, ама не можит да му я изтъргнит от ръката; таргает му я свите на ред, шчо биле со царот, а той никако не я изпушчат от ръката си! Най-седне царот викнал попой и владици да го пееет, та бельки ке я отпушчит. Попойте и владиците дошле; го пеале, та дури тога я отпушчил. Я зеле книгата и я отпеале. - Той бил царевийот син, побегнатийот от невестата, заскитанийот и загубенийот. Той во книгата му наръчвел таткое си да клаит теляли да личеет по целото царсто, како шчо рекофме по-горе, кой йе болен от каква да йе болес, да дойт во царскийот сарай, да го целиват мъртоецот, та ке оздраит.

И така, по наръчбата му сториле. - Иделе во царските сараи шчо биле болни от каква да било болес, слепи, куци, сакати, неми и от свекакви друдзи болести болни, го целивале мъртоецот и оздравяле. Царските сараи се наполнале со народ така, шчо немало место игла къде да фърлиш. Мъртоецот стоял тука една неделя, най-седне ке дойдит майка му и невестата му да го целивеет и тийе, ама немало место къде да поминеет. Тога царот, за да им отворит път, зел еден кош флорини (жълтици), та 'и разфърлил низ пенджерите. Събърот се спушчиле по парите да 'и береет, та така се отворило место и поминале майка му и невестата му и го целивале и тийе. Седне со голема чест го кренале и го закопале со голем алай.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.