90. ДЕДО ГОСПОД ВО БУГАРСКАТА ЗЕМЯ

Том 2: Приказки и предания

Некогаж, кога господ създал светов, той шетал по земява, за да видит како му живейът люгето, та слегол от небеси най-напред на Стара планина, се сторил чоек, старец со долга бела брада и облечен во бели рутишча; си зел тоягата в ръка и си пошол по светот во Бугарската земя. Многу вървел низ горите и на вечерта дошол во едно малоо селце, за да преношчит. Во първата кукя, край селото застанъл и седнал на прагот от вратата малчеешчем и мислеешчем си. Стопанката била дома, нешчо си работала, та го не видела.

Потем малу си дошол и стопанот от поле со свойот плуг, та, кога го видел старецот, го дигнал, му се израдвал и му рекол: "Дедо, ти си многу стар чоек, пътник и уморен, я ела домаг отдихни си малу! Ако и да йе сиромашка нашава кукя, пак со све, шчо йе дал бог, ке те нагостиме, ами поели!"

Старецот го гледал со весели очи, влегол в куки и седнал. Домакинот со жена си станале бъргу-бъргу, сготвиле гозба, шчо имале и шчо можеле по-арно, та ставиле софрата. Домакините яле от гозбата, а старецот не посегнал ръка да земит от неа, не сакал да къснит баре, макар и толку хубаа шчо била гозбата, дури мирисала от сладбина, а саде си малчел и гледал домакините, како се радвале со него, та и той се радвал со ними. Го молеле, го канеле да яйт и му велеле: "Дедо! зашчо не ядиш? Ти си гладен, земи си де, късни си, шчо ти сакат душата, шчо ни дал господ, све тука имаме, све пред тебе йе!" А старецот само им велел: "Ядите вие, ядите, яз нешчо си мислям!"

Кога домакините се наяле веке, домакинката станала та излегла надвор, - детето йе плачело и сакало да цицат. Тога старецот рекол на мъжа йе: "Знайш ли шчо йе, домакине? Ако сакаш да ме гостиш, яз не можам да ядам от све шчо йе, а ми се сакат чоечко месо печено, ами да ми заколиш твойот син, малечкийот, да го измияш харно и цел да го клайш в тепцияна фурна; само варди се да те не видит жена ти, зашчо ке жалят."

- Дали саде тоа сакаш, дедо? А зашчо не ми каза по-напред, да ми не седиш гладен во кукява? Не ли ти велеф, оти све, шчо ни дал господ, твойе йе? Право да ти кажам, яз како тебе старец многу го любам, сърцево ми кажвит да си арен чоек и сега ке видиш, саде малу потърпи, дури яз да сготвам тоа, шчо сакаш ти!"

Домакинот на часот излегол на двор, а жена му пак беше си фатила да си работат нешчо по кукя и детето си го остайла да си поиграт само по месечина, дури да заспият, а не знаела нишчо, шчо ке бидело со него. Мъж йе го украл и бъргу-бъргу го заклал, цело го клал во тепция и го затворил во фурната, за да не узнаит майка му, дури да се изпечит, пак си влегол при старецот, седнал си до него и се разгоорвел весело, весело.

Туку шчо посборвале по нешчо, старецот се замалчил, подушил нешчо со носот и рекол на домакинот: "Я види, печейнцата многу сладко, хубаво ми мирисат; требит да йе изпечена!" Той, домакинот, станал, отворил фурната да видит, та да я извайт печейнцата, ако йе печена. Ама, кога отворил, шчо да видит? - Се почудил и се уплашил от чудото: - фурната и света кукя болснала от светлината, шчо излегвела от детето; тепцията и детето све биле злато, та светело како сънце; детето седело на тепцията, како некое големо момче, хубаво, весело, светло и здраво; на глаата му коруна от бисер и безценети каменя, на поясот, при бедрата му, опасана сабя, во десната ръка държело една книга со златно писмо, а во левата, - сноп пчейнца со полни класье и свето светело по-светло и от огон, зашчо све беше се сторило злато.

Татко му со бързина се вратил назад дома си, за да му кажит на старецот чудото, шчо се сторило, та да го опитат, шчо да чинит со детето, ама тамо старецот го немало веке, - той излегол пред кукята и им рекол: "Останите си су здраве и живейте си, како шчо сте си до сега живееле хубаво и кротко; вашите харни сърца ке да имает добро от нивьето, от стоката и блаосов на децата и мнучината ваши от господа. Така той ке ве приимат и угостит и вас во своята вечна кукя."

Тога старецот пак си отишол бъргу-бъргу некъде во ношта сам.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.