89. ДЕДО ГОСПОД И ЛЮГЕТО ПО ЗЕМЯТА

Том 2: Приказки и предания

Некогаш на старо време, кога шетал господ по земята, тогай си биле тройца братя. Тийе еднож търнале да одеет на чужджина да печалеет. Ходеешчем пътем тройцата братя, стретиле една чешма и се застоале да се напиеет вода. "Ах, да я сторит господ онаа чешма да течит вино, та да си напраам овде една меана, кой да поминит и наминит и кой да ми посакат, да му даам вино бадиява (даром)", рекол най-големийот брат. Къде бил господ, та го чул и той час сторил чешмата да течит вино. Тога еднийот брат, шчо беше посакал тоа, останал тамо; си напраил меана и, тога за тога, кой да поминел и кой да посакал вино, давал му бадиява. А потем малу време се оскържаил, та никому не даал ни капка вино без пари.

Друдзите му братя търнале си пътот да си барает работа. Оделе, шчо оделе, дошле до една планина и тамо на едно рамнишче виделе едно кюме врани и гаврани. Тога вторийот брат рекол: "Ах да'и сторит господ онийе врани и гаврани овци, та да си напраам овде едно бачило и кой да дойт и кой да посакат, да му даам без пари." Завчас свите врани и гаврани се сториле овци и той си напраил бачило и давал свекому милостина от бачилото. А потем малу време се оскържаил и той како брата си, та никому не давал нито олджица мъшчейница.

Третийот брат, како останал сам, търнал си пътот на име боже да си барат работа. Най-седне дошол и застанал во еден град. Тамо той се главил за измекяр у еден ханджия и у него седел доста време. Како му видел харнината и послушността на измекяра си, ханджията му дал за жена керка си, та го сторил зет. Овье двайцата, мъж и жена, си се погодиле помегю си и многу любовно си живееле, зашчо и двайцата биле еднакви - харни и добродушни.

Сега дедо господ, за да изкусит верата на тройцата братя, се престорил на стар чоек и отишол първо у оного, шчо беше му напраил водата на вино. Зел едно суо короманче леб и гризеешчем го, му велит: "Синко! ако йе кабиль, дай ми една чашка винце да се напиям, зашчо ми е сух лебов, та не можам да го гризам, немам зъби, стар чоек сум!" - "Оди си право по пътот, старче, - му отгоорил той, - яз, ако бих даал така секому, шчо ке поминит овде, нишчо не би ми останало во меанава."

- Бре, синко, - велит му пак старецот, - никому да не си дал, мене дай ми, зашчо не можам да го гризам лебов, ми йе сух, пак ти со пари не си го купил, - господ ти го дал.

- Не можам да ти даам, старче, оди си су здравье, върви си по пътот, - повторил му той.

Дедо господ търнал да си ойт, а колку шчо се отдалечил малу, чешмата пак протекла вода. Тога винарот се разкаял и фатил да го викат старецот да му дайт вино, ама той не се вратил веке. И така винарот пак се осиромашил и се сторил най-нечесен чоек.

От тамо дедо господ отишол при бачот и му рекол: "Синко! Дай ми малку млекце да си съркна, оту ми йе сух лебов, та не можам да го гризам, - немам зъби!" И той му отгоорил, како шчо му отгоорил брат му, винарот, и дедо господ си отишол. А потем малу време, от како си отишол господ, сите овци му се сториле врани и гаврани, како шчо беа си биле от първо пред да се стореет овци. Тога той се разкаял и го врашчал от път деда господа да му дайт млеко, сирене и шчо друго сакал, ама старецот, дедо господ не се вратил, та и бачот осиромашел како брата си, винарот.

Най-седне дедо господ отишол при най-малийот брат, ханджийскийот измекяр, престорен на стар и болен чоек, по сета снъга све рани и больки, по ръце, по нодзе, по лице све болька до болька и рана до рана така, шчо да ти йе гнъс да го видиш. Така разкапан дедо господ и разранет ошол на пътната му врата, (а било тога ношя) и тропнал на вратата да му отвореет. Излегла невестата и викнала: "Кой йе той? Кой клюкат на врата?" - "Отвори", йе велит дедо господ. Тая слегла и му отворила. Дедо господ я опитал: "Шчерко, да ли е кабиль овая вечер да преношчуам у вас? Ме стемна, немам къде да одам, пак и болен сум; овде зад вратава да си легнъм!" - "Ами шчо вака си, дедо, саде боль и и рани? - му велит невестата; - Тих! за греота! Ела горе да се изгреиш!"

- Не, керко, не, - рекол дедо.

- Ако, дедо, ако, - пак му велит тая, - ти стар чоек си! тих, тих, за греота! како си се сторил вака?

Най-седне старецот се сторил каиль и се качил горе. Невестата му развалила едни огнои и старецот се изгреял и се изтоплил харно. (А мъж йе не бил тука, - той си бил негде на работа). По-седне, коа дошол и мъж йе, и той не да йе се налютит, зашчо прибрата таков разкапан старец, или да я изкарат, туку и той, како жена си, го опитвел, како се сторил така, саде рани и больки?

Вечерта вечерале заедно со него, без да се гнъсеет от раните му и, како лекари, го опитвеле: "Како вака си се сторил, децо? Дали не си се побарал? Не си клал некоя билька?" А дедото им велел: "Све, шчо йе на веков лек сум клал, а от нишчо немат файде (полза)! Еден лекар ми рече едно нешчо да барам, шчо не се куфит со пари; малу да къснам от него, та да оздраам, тоа мутлак йе така!"

- Шчо йе тоа, дедо? - му велеет тийе - Кажи ни нам!

- Шчо ке ви кажам, - отгоорил им той, - тоа не можите да го сторите, доста шчо ве сториф беузур, ви фатиф кътов, пак и тоа да ми сторите? Господ шчо ви сърце сакат да ви дайт!

- Не, кажи ни, шчо йе тоа - му повторвеет домакините - ако не можиме да го сториме сега, баре да го знайме, та некога бельким ке можиме да ти го сториме тоа добро! Ами вака да одиш за църни греои!

- Не, не, рекол дедото, доста ви йе овой беузур!

- Не, ке ни кажиш, шчо е тоа нешчо, - рекле пак тийе. Тога дедото со голем страм им казал: "Ми рекоа - рекол той, - да найдиш негде некого, шчо да имат само едно дете мъжко и само него да го имат, да го заколиш детето, да го изпечиш, малу да късниш от него и той час ке оздрайш; ама тоа не вервам да бидит, да го сторит некой!"

Тога двайцата домакини, мъж и жена, се опулиле очи со очи. Тийе имале само едно мъжко детенце; излегле на двор и си рекле помегю себе: "Хайде да го заколиме детево, да го излеквиме онай кутър старец." - "Хайде, - рекла жената - окутраго; господ ке ни дайт друго; нийе сме млади, не сме некои престарени!"

И така влегле нътре и му велеет на старийот: "Нийе имаме едно дете, ке ти го заколиме, туку само да оздраиш!"

- Немойте, - им отгоорил старецот, - не колите си го детето, еле олку беузур ве сториф, пак и детето да си го заколите за мене? Немойте, ве молям, не колите го.

А тийе го заклале, го клале во една тенджера и го отнесле на фурна, да се печит. А дедото им велит: "Дали го заклавте? Тих! Зашчо сте го заклале?" И им дал едни свети молитви.

Потем малу жената велит на мъжа си: "Я ходи на фурна, види го, бельки йе печено?" Мъжот ошол и го зел покриено. Пътем идеешчем, го оцкрил да го видит, зашчо му било паднало жаль како за чъдо, та сакал да го видит ушче еднож. Тога гледат оти детето се пулело. Той на часот не се дошикал, а си рекол сам со себе оти така можит да остана опулено, кога го заклафме. Го отнесол дома си и му го ставиле на старецот. Той къснъл троа от изпеченото дете и той час оздраил сосем. Седне го благосоил детето, та оживело, и седне загинал от очите им. Тога тийе познале оти бил дедо господ.

Господ остайл во нихната кукя блаосов и тийе от род в род не виделе никакво зло, а секога добро и добиле вечно царсто.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.