86. ВОЗГОРДЕНИЙОТ ПОСТНИК (ПУСТНИК) И ПРАВЕДНИЙОТ ВОДЕЙНЧАР - КАЛУГЕРСКО САМООБОЛЩЕНИЕ

Том 2: Приказки и предания

Едно време си бил еден ашкетия (постник, пустник). Той многу време си живел в планина, по пешчерите, и се ранел саде со трева; нишчо и никому зло никакво не сторил, никоя лоша работа или лоша мисля на умот не му дошла некога и той веке се имал себе си за най-чист и най-праведен на светот, инако да речиме, той сам со себе си се фалел и со умот си се подкревал (се гордеел) оту от него по-праведен чоек немало.

Господ, за да му кажит оту той се мамел со умот и оту не бил той най-праведнийот чоек на овай свет, еднож му се явил на соне или на яве и му рекол: "Да одиш ето во кое село, тамо ке найдиш еден сиромах водейнчар со толку челяд; той йе по-праведен от тебе."

Ашкетията станал утрината, наполнил една кърпа со вода, како круши да носел во неа, и търнал да го барат водейнчарот, та да го видит, каков чоек йе аджиба той водейнчар, шчо бил по-праведен от него? И така, от село в село, от кукя в кукя, овде, онде, со опитвенье го набарал най-седне и го нашол, а, кога влегол дома му, за да му се пофалит оту бил толку праведен, шчо можел и вода во кърпа да държит, акшетиява, от како го поздравил, я обесил на джиздот кърпата со водата и водата навистина не течела низ кърпата. Водейнчарот, кога видел калугерското високоумие, зел и той една кърпа, я наполнил со жар, та я обесил и той на джиздот до ашкетийовата кърпа. Не постоало многу, ето ти я, влегла и домакинката - водейнчарката со челядта си; целивале му ръка и си излегле. Тога ашкетията се опулил кон джиздот, кога, шчо да видит? - Водата от кърпата му фатила да капит, да се цедит низ кърпата, а жарта во водейнчаровата кърпа си стоел и си горел без да я изгорит кърпата. Той час него (водейнчаратого) го къснъла змия, (т.е.) се сетил оту ашкетията се согрешил нешчо сам во себе си, (се съблазнил) и овой последнийов познал оту воденичарот навистина бил по-праведен от него. Потем тоа му ставиле да поручат шчо дал господ, то било една пайнца мъшчейнца или каква да било чорбица сиромашка и троа сух лебец. Водейнчарот и ашкетията си надробиле къшаи во чорбицата, - си напрайле попара. Кога фатиле да съркеет от попарата, водейнчарот со олджицата своя го удрил ашкетиятого по негоата олджица и му рекол: "Не съркай ми моите къшаи, съркай си своите, шчо си'и надроби ти." Ашкетията му отгоорил: "Ами къде можам да'и познаам кой се мой и кой се твой къшаи? Овде сите се наедно, - измешани твои и мои, попара." Тога водейнчарот му ре кол: "Ами каков праведен чоек си ти, кога къшайте свои не мойш да си 'и познайш?"

Тога ашкетията си наведил глаата, си познал греот, оту навистина не бил той най-праведнийот на овой век и оту водейнчарот бил многу по-праведен от него, ако и да бил живел во люге и со челяд и си ошол пострамотен пак в планина, да се каит за грехойте си.

Простийт народ обикновено у нас вярва, че воденичарите биле най-грешните люде на света, тъй като крадели от брашното, що им дават хората за мелене, та за това и Господ щел да ги накаже на онзи свят с тежки мъки, щел да им обесе на врата им воденичарски камен, та така щел да ги хвърли във вечното море.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.