81. УЧЕНИЙОТ СЙН И НЕУЧЕНИЙОТ ТАТКО - ЗЕЛНИКОТ

Том 2: Приказки и предания

Во едно село си бил еден татко. Овому многу му било жаль, зашчо не знаел книга, а пойке, кога гледал оту други имало, шчо знаеле. Той си имал син и, како и како, го чекал да порастит да го научит него баре.

Син му порастил и татко му со радос го пушчил у даскала да се учит книга и со голема радос го пречеквел, кога си идел от даскала. Се учил син му, шчо се учил во селското сколье, сетне го пушчил на друго место, къдешчо имало по-арни даскали, за да се научит по-глобока книга.

От како се изучил тамо колку шчо знаеле даскалите, си дошол дома при татка си и при майка си. Тийе многу се зарадвале, кога го пречекале сина си учен и преучен, си мислеле и си велеле со себе си, оту шчо имеет тийе, никой немат; како нихнийот син немало други учен и умен на овай век!

Харно, ама ученийот им син фатил да гледат на татка си и на майка си како на прости люге, на хоряти, селяни - за малу, за многу, им се смейел и им велел: "Ех, вийе не знайте нишчо, не йе така, како шчо велите; вийе не сте се училе; яз знам; яз сум се учил, вийе сте селяни, хоряти;" и друдзи такви подбии шегливи и неумни сборой. Не им бендисвел ни яденьето, ни пияньето, ни седеньето и леженьето, а на све им наождал маани.

Денеска така, утре така, най-седне таткоему му се сдодеало и му се смъчило и многу тежко му паднало, зашчо толку да се мъчит и да харджит, за да го научит книга и толку да се радвеет татко и майка за негоото ученье, та денеска така да 'и газит синот и да им велит оти тийе не знаеле нишчо, биле селяни, а той знаел све шчо? "Стой, синко - си рекол той, - сега ке те видъм колку ти йе знаеньето твойе!" Наръчал жене си за ручег да месит комад (зелник, пита). Тая месила зелникот, го изпекла и, кога дошло коа за ручег, го ставила на софра.

Се наредиле на софра сите от кукята, а най-горе старийот домакин. Пред да зафатеет да ручеет, неученийот татко му рекол на ученийот свой син: "Синко! ти свекога велиш, оту нийе не сме биле учени, та не сме знаеле нишчо, а ти учен, све си знаел. Имаш прао, така йе, нийе сме селски люге, неучени, та не отбираме нишчо и за тоа татко ти те пушчил у даскала и толку харджил по тебе, за да се научиш ти баре, аке не той, та да не си како него хорятин. Туку, чунки си учен и знаиш све, ке те опитам да ми кажиш: от къде йе завияна витейнцава на комадов, та до къде йе довияна? Къде йе се краишчата?"

Ученийот син гледал вамо, пулил тамо, се мъчил да найт от къде била зафатена витейнцата, та до къде довияна, ама никако не можел да йе найт крайот, не можел да познайт от къде била завиткана витейнцата, та до къде довиткана. Най-седне му рекол таткое си: "Не знам, тате, не можам да го найдъм крайот."

Тога татко му се отпушчил и му рекол: "Ти, синко, на една витейнца не йе знайш крайот, како се фалиш оту све си знаел и оту нийе, татко ти и майка ти, не сме знаели нишчо? Ушч еднож да се не фалиш пред по-стар чоек, оту си знаел пойке от него." А на жена си йе рекол: "Язък, жено, шчо толку харджифме, толку се мъчифме и толку се надевафме на ученийот наш син!"

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.