267. ЦАРСКИТЕ ДЕЦА

Том 2: Приказки и предания

Едно време двамина царе са спречкале за нящо си и са карале и много са ненавиждале. По едно време единия цар обявил война на другия. И като са биле, единия от тях надвил. Тогава той заповедал на своите войскаре да навлезат в държавата на другия. Един от главатарете на войската, щомто наближил столицата на другия цар, казал на войската си да разбият целия град, но щом като отидат до сарая да спрат. Войската като разбила всичко навсякаде и достигнала до сарая, главатаря влезнал в сарая и не намерил вътре никой друг, а само 15-годишния син и 14-годишната дъщеря на царят.

Главатаря, като ги видял, почудил са, пак им рекал: "Какво трасите тука?" А момчето му казало: "Ние сме деца на царя. Тато и мама побегнаха. Казаха и ние д'идем с тях, ама ние не щяхме." Тогава главатаря фанал момичето за раката, завел го в една одая и му казал, че довечера ще да доде и ще да спи при тях. Като му казал това, станал и си отишал. Момичето отишло при брата си и му казало, какво му порачал главатаря. Тогава момчето казало на сестра си: "Довечера, като доде и влезне в одаята ни, азе ще да излезна ужка по ванка и ти да го залажеш. Азе ща зема пушката и саблята и ща дода да го убием. Па тогава ще станем и ние да бягаме." Вечерьта, щомто са стемнило и главатаря дошал и са барнал в одаята при тях. Момчето поседяло малко, па станало, та излязло. Щомто момчето излязло и глазатаря заключил вратата. Зафанал да закача момичето и да си сваля оръжието. Додето той си свалял оръжието, момичето таешката и полегичка отключило вратата и главатаря не го видял. Главатаря зел пак да го закача оттук, отвад, и момчето токо влело в одаята, извадило саблята и убива главатаря на местото. Тогава момчето и момичето станале, зеле си колкуто си искале пари и си тръгнале да бягат.

Бегале цели три деня и на четвъртий день стигнале до една много гъста и голяма гора. Като вървеле из гората, намериле на сдно място една колибка. Колибката била много веран и тие зеле оттук-отвад, та я постегнале и тя станала ем по-здрава, ем по-убава. Момчето одило кой по лов, кой тук, кой там, та се прехранвале. Момчето било много мераклия на ловджилъка, та секи ден одило по лов и сякогаш донасяло кой диви галаби, хой еребици, кой зайци. И така много убаво си поминувале. Момчето по някогаш са забавувало, та си недоождало по сдин, по два, а и по три деня. И така на често, на често момчето се зафанало да са забавува. Един пат то са забавило цели осем деня и на деветия ден на зарана дошло и довело две малки асланчета. Дал ги на сестра си и й рекал: "Тие асланчета да ги вардиш и да ги гледаш като очите си." Сестра му ги хранила и гледала, та асланчетата порасле и като порасле, момчето зело да си ги води по него си.

В гората, в някоя си скала имало един арапин, но момчето го не знаяло. Арапина одил при сестра му на момчето, но когато то било на лов, а сестра му никак не казвала на брата си, че доаждал арапина. Тоя не смеял да доажда, когато момчето си било у дома, защото го усящал, че момчето е по-силно от него и било го страх да не би да го убие. Арапина и сестра му на момчето са либели много време, а тя никак не казвала на брата си. Тя гледала много пъти и да го убие, та да са земат с арапина, но не можла. Арапина един ден я научил да каже на брата си, че уж я болеле очите и че на едно място, близо до някоя си голяма река, под някое си дърво, имало кладенец и че било й са присънило да са омие от тая вода и щеле да минат очите. Тя казала това на брата си и брат й станал, зел с него си асланчетата и отишал на това място, дето му зарачала сестра му. Момчето, додето утишло там, а то са поуморило и щомто стигнало, седнало под дървото да си поотпочине. Като седяло то, му са додрямало и то полегнало и заспало. На това място имало диви човеци, а тийе, щомто го видяле, надошле да го изедат. Цо асланчетата, щом ги видяле, спуснале са върз тях и ги разкаале. Момчето, като са сабудило, видяло около него си кръв и тогава то са сетило, че това са диви човеци. Станало, наляло от кладенеца вода и си тръгнало.

В това време токо чул от дръвото глас. Кога са повърнало, а то едно 15-годишно момиче слизало от дръвото. Момичето му се помолило да го заведе при баща му. Това момиче било на някой си цар, откраднале го някои хайдуци, пак го изгубиле из гората. А то като не знайело накадя да иде и са страхувала дивите човеци да го не изедат, побегнало и са качило на това дръво, и гледало, кога немало дивите човеци наоколо, то тогава слизало, та си трасило храна. Момичето казвало, че три годиню както било се при това дръво и го помолило да го заведе при баща и, и колко и какво иска, ще го награди. Момчето завело момичето при сестра си, дал й водата и й казал, че това момиче намерил на дръвото и щял да го заведе при баща му, па щял да са върне. Момчето зело асланчетата и тръгнале с момичето, за да го заведе при баща му. Вървеле неколко деня и стигнале в тяхното царство, стигнале и при баща й. Като я виделе майка и и баща и, тие са много зарадвале. Царят и царицата рекле на момчето, с каквото обича, с такво да го наградат. А момчето им казало, че нищо не ще. Тие му давале пари, давале му какво" не. А то нищо не щяло. Преседяло неколку деня там, после станало, повело си асланчетата и си отишло при сестра си. Но сестра му сега се гледала, как как да го убие, но се не смеала.

Един ден, когато той бил на лов, дошал арапина и донесал едно свилено важе. Дал й го и й рекал: "На това важе и довечера, като си доде брат ти, а ти, ужка си играеш с него, земи, та му вържи рацете назад, та да го изпитаме дали е по-силен от мене." Вечерта като си дошал брат и, а тя ужка на шега вързала му рацете назад, па му рекла: "Айде, байче, да видим, можеш ли скаса това важе?" А той щом си опанал рацете и важето станало на парчета. Тогава той я попитал: "Ами отдека си зела това важе?" А тя му казала, че: "Дене, като си немам работа, а азе с него са залисвам." На другия ден момчето като отишло на лов, арапина пак дошал и донел едно важе два пати по-дебело от пръвото. Дал й го и й казал: "Довечера пак да му връжеш рацете и ако скаса и това, а ти да го питаш: каде му е силата?" Вечерта дошал брат и, а тя зела да са шегува и да си играе с него. По едно време рекла: "Байче, а да видим, можеш ли скаса и това важе?" Връзала му и с него важе рацете. Но той щом са опнал и важето са скасало. Тогава тя, уж на шега, зела да го разпитва: "Байче, ами каде ти е силата?" А той й рекал: "Силата ми е зад метлата." Тя видела, че я лаже и зела пак да го пита: "Ама, байче, кажи ми де, каде ти е силата?" Той помалчал и зеле да си легат, а тя пак го задрънкала: "Байче, кажи ми де. Е, пак ще ми кажеш, дека ти е силата?" Като си легнале, тя се го запитвала. Той й рекал: "Е, що ма питаш? Силата ми е на главата. Там на връха има две бели влакна, в тех ми е сичката сила." И след това оставила го тя на мира и заспале. На заранта, като станале, той отишел на лов и през деня арапина пак дошел. Тя му казала, че брат й и това важе скасал, и че тя питала го, де му е силата и той й казал, че силата му е в двете бели влакна на връха на главата му. Тогава арапина отишел, та донел едни малки и много резливи ножичета, дал й ги и й рекал: "Довечера, като си легнете, а ти да гледаш, щомто заспи, да земеш ножичетата и да му отрежеш влакната." Вечерта дошел брат й касно и много уморен. Щомто дошел, си легнал. Когато той заспал, а тя станала, зела ножичетата и, усулла, му отрязала белите две влакна и ги хвърлила в боклука, зади вратата. На заранта той, като станал, бил като болен. Тръгнал да иде на лов, не можел - краката му биле като пребити. И тугава той легнал болен. През деня по едно време дошел арапина, но асланчетата не му дале да влезне. Минало ден, два, и момчето се си лежало болно. Арапина се одил, се прихождал, се гледал да влезе, но не можал, защото асланчетата не давале нито да прийде при момчето. На третия ден арапина дошел и момичето, като го видяла и тя изляла и му казала, че брат й е болен. Тогава той са опитал пак да влезе, но асланчетата пак му не дале. Тогава той полека й рекал: "На ти това ноже и довечера да гледаш, щомто заспи, а ти стани, земи ножето и му извади очите." Тя зела ножето. Вечерта брат й легнал и заспал. Тогава тя станала, земала ножето и му извадила очите. Щом му ги извадила и отишла, та затворила асланчетата. На заранта дошел арапина, зеле брата й и го занеле во гората, та го хвърлиле в един пресахнал излак. Момчето в излака плакало, викало, ноникой немало да го извади. На другия ден сестра му пустила асланчетата. Тие като виделе, че го немало, земале да вият. Виле и душиле, доде го намериле.

Като го намериле, а тие постоянно виле над него. В това време някой си паша минал оттам с войската си и някои от войскарете виделе асланчетата и отишле, та казале на пашата. Пашата като чул това нящо, са почудил, па станал, та отишел при асланчетата. Кога погледнал в излака, токо видял момчето с извадените очи. Тогава пашата го попитал: "Кой ти извади очите и кой та пусна тука?" Момчето му казало и му разправило всичко, па тогава го помолило да го заведе при оня цар, дето той (момчето) избавило дъщеря му. Момчето казало: "Ако ме заведеш при тоя цар, дету искам, ще ти надара асланчетата." Пашата накарал войскарите, та извадиле момчето, го качиле на едни кола и го закарале право при царят, дету то си искало. Когато стигнало до сарая, царската дъщеря са била разхождала по двора. Щомто го видяла, а тя го познала, че тоя е оня, който я избавил. Като го видяла, а тя се не вервала, защото мислила, че не беше кьорав. В това време тя пратила от слугите да го питат, от дека е и как изпаднал тук? Той им разказал сичко: как патил и как подарил асланчетата си на един паша, та да го докара. Пратения слуга, като го изпитал сичко, върнал са при царската дъщеря и й разказал, каквото му казало кьоравото момче. Тогава царската дъщеря са уверила, че това е момчето, което я спасло. Тогава заповедала да го воведат в сарая и да го остават в една убава и послана одая. Тогава майка й и баща й викнале екиме да го церат.

Минало се неколко деня и момчето се си лежало и дъщеря му на царят окол него се стояла. Една заран, като била в одаята и стояла пред пенджурата, в градината им на едно дърво пяло едно пиле (а тя била разбирала от песните на пилето). Пилето, като пяло, думало: "До три зарани се ще да сам на това дръво. Ако можете, убийте ма и доде сам още горещо да ми извадите очите, и доде са горещи да ги лепнете на момчето и тогава то ще прогледне." Момата, щом чула това, отишла, та казала на баща си да доведат войник, който най-убаво знаял да стреля, да убие това пиле, та да му земат очите и да ги лепнат на момчето, и от тях щяло да прогледне. Баща й завчас пратил да доведе един войник. Щом го довеле, а тя му рекла: "На това дръво заран ще доде едно пиленце и щом зафане да пее, а ти да го убиеш. Ако не, то после тебе ще убием!" На заранта момата стояла до пенджурата и гледала да доде пилето. Пиленцето дошло и захвана да пее. Войника като пушнал и пиленцето паднало. Тогава момата са спустила, зела пилето, извадила му очите и още горещи, горещи, залепила ги на момчето. И то тоя си час прогледнало. Тогава то станало от кревата си, поблагодарило на всички. Зеле, та и войника наградили. Войника станал, та си отишал. Момчето останало да живее в сарая.

Седело неколко време, та оздравело добре. Тогава то станало и пак поблагодарило на царят, на царицата и на дъщеря им, и ги помолило да го пуснат да отиде да намери асланчетата си и после пак щял да си доде. Царят му позволил и му казал, щомто ги намери асланчетата си да си доде, защото щял да го ожени за дъщерята си. На едно място, в едно поле, намерил пашата с войската му. Момчето отишло право при пашата. И щом го виделе асланчетата, а те като зеле да квичат, да са дръпат - искале да отидат при него. Тогава пашата го попитал: "А бе ти нали беше кьорав? Как така, та прогледна?" Момчето му разправило всичко, кое как станало. След това момчето помолило пашата да му даде асланчетата. А пашата на това му казал така: "Да ги връжем за едно дръво, па ще ги повикам аз. Ако са скасат и додат при мене, тогава асланчетата са си мои. А ако ли са не скасат, тогава ще ги повикаш ти и ако са скасат и додат при тебе, тогава те ще си са пак твои." Зеле, та везале асланчетата за едно дръво. Пак ги повикал пашата. Тие са подръпнале, па си останале. Тогава ги повикало момчето. Тие като са дръпнале, като скасале синджирете и отишле при момчето.

Тогава то си ги повело и отишло право при сестра си. Като отишло, заварило я с арапина. Тогава им рекло: "Вие копахте гроб за мене, ами вие ще паднете в него." Зело, та ги убило и двоицата. После станало, та си отишло при царят, в сарая. Разказало им всичко и тогава царят го оженил за дъщеря си. И така момчето станало царски зет, а след време наследило и царството на деда си.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.