255. КЬОСЕТО ВОДЕЙНЧАР И ХИТРОТО ДЕТЕ

Том 2: Приказки и предания

Едно време си било едно дете (момче) мошне хитро. Еднож татко му го прашчал на водейнца да сомелит брашно. "Хайде, синко, - му рекол, - да ти тоарам магарено со жито, да одиш в водейнца, да сомелиш брашно. Ама види вамо, тамо имат ногу водейнци, ти да не хойш у кьосето, оту той ке т' измамит - ке ти го земит житото и не ке ти дайт брашно. Ами да одиш во некоя друга водейнца."

- Харно, тате, - рекло детето.

Татко му му тоарил на магарето еден осмак жито и го пратил.

Детето со магаренцето търнало да одит и приближило къде водейнците. Водейнците биле многу, наредени една по друга, та детето, от страх да не влезит во кьосеата водейнца, се джарело и не знаело во коя водейнца да влезит.

Кьосето имало адет секога да излегвит и да стоит на големата врата от водейнцата, за да чекат мушчерии и да видит да не идит некой со жито да мелит брашно, та да го подмамит, за да влезит во негоата водейнца. Така и тога беше излегло и се застоало на вратата, та беше го заглеало, къде се джарело и се хутарело детето.

Тога от малоото вратниче и от отзади кьосето изтърчало и пак низ вратниче влегло во по-долната водейнца, що била по-близо до детето, излегло и се застоало на големата врата пред водейнцата. Детето, кога го видело тамо, си помислило, оту таа водейнца била от кьосето, та спроти таткоа си наръчба не сакало да влезит во неа, а ошло во по-горната.

Що-туку влегло во по-горната водейнца, барат водейнчар - немат водейнчар, и разтоарило си житото само. Кога, ето му го кьосето влегло низ вратничето и: "Оо, добре си дошол" - му рекло, и пр. Детето той час познало измамата си, ама немало веке шчо да чинит - житото било разтоарено, сакало-нейкело, останало да сомелит брашното.

Чунки от татка си знаело веке, шчо стока било кьосето, сега детето се мислело каква хитрос да измислит, за да не можит кьосето да го измамит и да му задържит брашното.

Ех! Туриле веке житото во водейнцата да се мелит. Дури се мелело брашното, детето му велит на кьосето: "Ми рече татко ми да ми го сомелиш брашново хубоо, да ми месиш и една погача подпаана и да ми дайш и керка ти."

- Харно, рекло кьосето. Поседи троа, почекай дури да се сомелит брашново и ке ти напраам погача.

Кьосето клало еден казан вода да се топлит, за да му месит погача.

Брашното се сомлело и водата се стоплила. Кьосето собрало брашното и го сипало сето во казанот, гьоа за да месит погача. Ама не се замесило тесто, туку се сторила кнока каша како за тури-подпечи или за питулици (зашчо брашното било малу спроти водата).

- Ами сега, рекло кьосето, брашно не ни втасвит за погачата? - И детето се почудило. "Татко ми ми наръча, - рекло тоа, - да ми дайш брашното и да ми дайш и погача!"

- Ее, - рекло кьосето, - ами брашното ето, не глеаш? Го турифме во казанов. Къй да ти найда сега брашно?

И се подскарале.

Тога кьосето рекло: "Не, ние инако да сториме: да се надмамвиме (да се надлъгваме) и ако ме надмамиш, ке ти даам от мое брашно и ке ти даам и погача. А ако те надмамам, немат да ми сакаш брашното."

Детето се сторило каиль и фатиле да се подмамват - кой по-голема мамейнца ке кажит. Кьосето, како по-стар чоек, фатило първо тоа да кажвит мамейнци:

- Едно време, - рекло, - гледаш той яз? Покрай язов беше изникнал еден корен крастайчин. Порасте, разцути и даде плод такви големи крастайци, шчо една крастайца беше се префърлила преку язоь на другийон брег. И ние вървефме, и ка мили по неа, како по мост..."

- Хъъ, - му пресекол сборот детето, - знам, знам. Татко ми кажвеше, оту во тоа време, кога еднож поминвеле по нея царските камили, тоарени со хазна, како по мост, той се скрил нътре во крастайцата и кога поминвеле камилите, се разтресол еднож, мостот (крастайцата) се разнишал и камилите паднале во язов, та се удайле. Татко ми станал, излегол от крастайцата, собрал от язот тоарите хазна и си ошол дома, та се сторил ногу богат. Имафме и триста улишча. Татко ми секойе утро станвеше и 'и пребровяше пчелите една по една. Една утрина брой, брой, немат му една пчела? Шчо се стори пчелата? Бре овде пчела, бре онде пчела, пчелата я немат! Татко ми шчо да чинит, за да я найт пчелата? Оседла петелот хубоо, лепо, та му се перна да шетат по целата земя, да я барат пчелата. Ходил, ходил, къде не ходил, дури до край земя. Най-после, кога дошол во Багдат, тамо я нашол впрегната во плуг заедно со еден вол, къде орала нива. "Хъъ, - си рекол, ето ми я пчеличката!" Я отпрегнал от плугот и си я забрал пред себе, та дури дома си я донесе и я замеша со другите пчели.

Кога ке отседлат петелот, шчо да видиш? Отворило му се коджамити садно на плешчите! Сега шчо да чинит, за да му излеквит раната? Опитвит еднего, опитвит другего. Най-после еден некой му рекол да сожвакат едно ятро от ореф и да му наложит на раната. Татко ми скърши еден ореф, сожвака ятрата и му 'и наложи на раната, а пак озгора я посипа со малу прах, та му я върза со кърпа. Утрината, кога сотреса кърпата, за да му превързит раната, шчо да видит? Чудо почудено - ореоите ятра изникнале и фърлиле коджамити филизи. Потем време, малу по малу ореот расти порасти колку еден дъб и роди едно чудо ореи. Чавките на него си направиа седела и опилиа чавчина. Пусти дечишча, поминвеешчем край него, фърляа со каменя и грудки земя, за да чукеет ореи и да уривеет чавчината. Земята и каменята, шчо фърляле дечишчата, се набрале над ореот, та се сторила коджамити нива от десет кила семе и израсла и кория. Татко ми я изора нивата со три-девет плугои и я посеа. А низ корията шетале волци, мечки и лисици. Кога дойде време за жнанье, татко ми покани на жетва от три села момите и момците да я жният. Кога тие си жнияле, ето ти от корията им излегла една лисица. Жетварите и жетварките се спушчиле по неа да я фатеет. А чунки не можеле да я втасеет, еден от жетварите фърлил по неа со сърпот. Пустийот сърп, така се погодило, та ръчката му влегла и се закачила во гъзот на лисицата. Кутрата лисица, от мъка и от беля, върти вамо, върти тамо, та со въртенъето се пожнала сета седба, а най-седне, кога пожнала све и приближила да се скрият пак во корията, сторила еднож: "търц" - отпушчила сърпот, а заедно со него паднала и една пусула (тескере) написана. Жетварите се спушчиле да видеет, шчо е тоа и виделе, оту била една пусула написана. Я зеле, ама не умееле да я отпейет. Ошле у кадията, го помолиле да им я отпеит. Кадията им я отпеал.

- Ее, шчо имало писано во неа? - опитало кьосето.

- Во неа било писано, - отгоорило детето, - ето шчо: "Кьосето да не яйт многу трици, ами да ти дайт брашното и погачата, и керка си!"

И така кьосето се познало веке за наделено во мамейнците, та му дало на детето брашното и една погача подпаана, и керка си за жена. Детето си тоарило брашното на магаренцето, си зело погачата и невестата и си ошло дома.

- Ето таква ми ти работа се сторила со кьосето - притури разказвачът.

Забележка: "Покойний Коста Манчев (разказал тази приказка), един от най-видните граждани во Охрид, богат кожухар търговец в Цариград и много влиятелен, от напред приятел на гръцките владици и послушник патриаршески, в време на църковний въпрос зимал е живо участие в полза на възражданието ни, а в вреда на гръцизма. Син му, Миле Манчев, е бил народен представител от страна на Охридската епархия. За жальост, друг негов син, Георгий, е и сега най-противний."

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.