125. СЛЕПИЙОТ ЦАР И СИН МУ

Том 2: Приказки и предания

Едно време бил еден цар. Той си имал син и беше го дал да се учит книга на еден многу учен даскал. По неколку време царот го заболеле очите и ослепел. Детето еден ден, седееки до даскалот, овай го прашал: "Зашчо си денеска така невесел?" Детето рекло: "Како да сум весел, коа татко ми ослепе и екимите велеле оти за него лек немат?" Даскалот се подумал малу и му рекол: "Лек не оти немат, туку лесно не се наогят." Детето му рекло: "Многу ти се молам, кажи ми, каде йет (кай се наогят); белки ке можа я да го найда!" - "Не мойш, а дете, лекот му йе: накрай земя имат една планина, шчо се отворат еднуж на годината и веднаж се затворат. Во неа имат една яболкница, шчо рагят саде три яболки. Тийе три яболки да се, татко ти ке се излекуат!"

Детето рекло: "Я кь'ода и нема да се врата назад, дури не 'и зеам". Даскалот, коа видел оти не ке может да го заприт, му рекол: "Я не веруам да мойш да 'и земиш; туку, ако би да поеш, да не се лажиш да земеш нешчо друго от земя, оти тамо ке останеш."

Детето си напрайло железни опинци, зело стапчето в раце и търгнало кун кай шчо му покажал даскалот. Одело, шчо одело, втасало до планината тамам коа ке се отворела и, шчо-туку се отворила, влегло внатре, се качило на яболкницата и скинало яболката и слегло. Под яболкницата видело една мала кутия, се навело и я зело. Шчо туку я зело, планината се затворила. Детето останало внатре и тогай му текнало за тоа, шчо беше му рекол даскалот, - да не земат нишчо друго.

Видело, невидело, джарееки се, ватило да ойт во празното, - падни-стани, падни-стани, со многу мака, одвай дошло до едно по-широко место и заглеало троа виделце. По виделото, по виделото, излегло от под земя на еден друг свет. Тамо нашло еден град. Шчо туку влегло, чуло телали да викаат и да таксуаат пари без есап на той, шчо ке 'и найт тийе три яболка, оти царот (татко му) беше разпратил по сите земи да 'и барат яболката. Детето си рекло само со себе: "И така, й така теглиф мака и овде никой не ме познаат, оти сум царски син, да 'и продаам яболкава едно по едно, баре да си изтерам со тийе пари еден кейф и татко ми пак ке оздравеет." Така мислееки си, го продал едното яболко за колку шчо посакал. Собрал от градот другари, ял, пил со ниф, се веселил, арджел пари без есап, дури сите 'и поарджил. После го продал и второто яболко за ушче пойке пари, а й ниф така, по пустина 'и поарджил. А коа 'и изел парите и от трекьото яболко, им рекол на другарите си: "А бре, бракя! Я толку време ви раниф, сега глеате, парите ми се битисаа. Дайте сега вие да арджиме." Коа чуле тоа, другарите му еден по еден се не виделе.

Коа се видел сам, кутрийот, без пари, ни за да си ойт, ни пак да седит, се сторил кайль да умрит. Имал ушче педесет-шеесет пари, си купил едно огнило и троа трад, за да ойт в планина, да запалит ноке оган и да го изеат дивината. Коа ошол в планина, се побаруат, глеат, огнилото му го немат. Се разпасал (тога за първ пат, оти до тогай, от коа беше търгнал на пат, не беше се разпашал), да го барат. Сопашуаеки се, му паднало нешчо от пазуа, гледат - кутията, шчо беше я зел под яболкницата. Шчо туку я виде, рече: "Бре, пустината! За таа кутиа търгаф толку мака, я да видиме, шчо имат внатре?" Я отворил и глеат дванайсет малки свекичиня. Секнал оган и шчо туку запали едно от свекичинята, ете, ти се яви една най-убаа самовила и вати да играт чудно оро. 'И запали и другйте единайсет, други толку самовили ватиа оро да играат. Угасна едно от свекичинята и една от момите му тури еден гърст алтани во скутот и загина. Изгаси и другите и сите му дадоа по еден гърст алтани и загинаа.

Тоа си 'и собра парите и се врати во градот. Го подкупи со многу пари царскийот градинар, за да влезит во царската градина, спроти сарайот на цареа керка. 'И запали свеките, и момите курдисаа свирбите, заиграа оро, толку убоо, шчо цареа керка му я посакала кутйата и му се вети да му дайт, шчо ке сакат. Детето йе рече, оти кутиата му даат пари, "за тоа пари нейкюм, - рекло, - ама любов". Цареа керка се излага и остана тежка. Царот, коа я суми, я изтера. Таа си го зеде детето (момокът) и си напраия едни сарай на една разкърница. Кой да поминел, тийе го гошчавале без пари.

Царот чул, го зел везирот, се препрайле и ошле да видат, кой се тийе, шчо толку добрини праат. Коа ошле тамо, цареа керка 'и познала. Вечерта 'и запалиле свеките и, коа чул царот тийе свирби, му я посакал на детето кутията за шчо ке сакат. Детето му рекло: "Арно, ама ако ми я ветиш жена ти". Царот му се помолил на везирот, да а ветит той жена си. А детето рекло:: "Кой ке я ветит жена си, у него ке бидит кутиява". Видел, невидел, царот си го извайл от пърстот пърстенот от царицата и му го дал. Тогай цареа керка му се кажала и му рекла: "Та, стар веке шчо си, се излага и я продаде честа майчина ми за таа кутия, камо ли я, шчо беф ушче дете и нишчо не знаеф?" Царот се застрамил, я простил и, наместо себе, го клал цар детето.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.