124. ПРАИНАТА ЙЕ ДО КРАИНА, А ЛОШОТИЯТА НЕ ЙЕ ДО ВЕКА

Том 2: Приказки и предания

Едно време еден цар заедно со везира си, преоблечен као прост чоек, търгнал да си разглеат царшчината. Ошол во едно сиромашко село и тамо, на край селото, било нокьно време, коа заглеал во едно кукярче видело и чул да се разгоарат три сестри. По-големата от ниф рекла: "Да ме земет царон за жена, би му облекла сета войска со едно руно волна." Стредната рекла: "А я, да ме земет царон, со една погача би му наяла сета войска." А по-малата рекла: "Я пак би му родила две деца, едно мажко и едно женско со постребрени забчиня и со позлатени перчиня." Царот, коа чул тоа, и зел сите три. На големата йе дал волна да предет, на стредната да месет погача, а най-малата йе сторил царица.

По неколку време царот ошол на войска. И вистина най-малата родила, као шчо рекла. Туку коа таа била болна (леунка), сестрите йе, на место децата, йе покажале куче и маче, а децата 'и дале на некой овчар да 'и фърлит в планина. Коа си дошол царот от войска, прашал: "Родила царицата али не?" Сестри йе му рекле, оти родила куче и маче. Царот се налутил и запоелал да а закопаат кай миялницата до пояс, за да се мачит. Све, шчо запоелал царот, напрайле: на царицата йе фърлале помия, йе се смееле и йе се бийеле шега. Таа све, шчо йе прайле, търпела и никому нишчо не велела. Така поминале десет-дванадейсет години.

Овчарот, шчо беа му 'и дале децата да 'и фърлит в планина, не 'и фърлил, туку си 'и доел со млеко от овците и така си 'и изглеал. Тийе порастиле во планината и се сториле като змеой: Детето одело секой пат на лов и нишчо от стрелата и от раката негоа не куртулисуало, а сестра му, како самовила, седела во планината и никой не смеел, от страф, да пойт кай неа. И така се прочуле по сета околия. Тоа дошло и до ушите на тетки им и тие се уплашиле да не чует и царот и да 'и познайт по белезите, а ними да 'и загубит. За тоа откупиле една старичка, за да прайт, како да прайт, да 'и снемат децата.

Еднож бабата издемнила, коа била сама девойката и ошла. Чукнала на вратата и таа йе отворила. Бабата ватила да йе се миткат и да я лажит. Девойката, као кротка и милозлива, никако не се дошикала. Старата йе велила: "Ух, моя мила керкице! Колку си убаа и румена, толку си млада и зелена; туку си ми била без ризик! Како седиш тува сама самичка као кукайца, без никого?" Девойката йе рекла: "У, бабо, зашчо така велиш? Зер не знайш ти, оти я си имам братец као арслан? Како него нигде немат, - дейня ойт на лов, а на вечер чудни дзверой ми носит и ме ранит саде со сърни и елени; я му готвам вечера и му месам леб. И така ногу арно си поминуаме." - "Ах, керко, ах, керко! Я знам оти си имаш братец како арслан, туку мажите се от господа блоосоени, - вес ден одаат у горе, у долу и не им се сдодеуат, а нийе, проклета женшчина, се едно дома, како кукайци; а пак, не дай боже, да йе чоек сам, пукнуат от мака, туку яка ти душа, керко!" - "Ех, шчо да прайме, майчице, - рекла девойката, - така господ ни наръчал!" - "Не, керко, я би ти кажала една леснина, ако знаеф оти на брата ти не ке кажеш и от как я напрайте, двайцата ке ме богдапростуате!" - "Ех, кажи, бабо, - рекла девойката, - да видиме шчо е?" Бабата йе рекла: "Ее, онамо, на онаа планина имат еден стар делия. Той имат еден морски конь; ако может да го земет брат ти него, ке может да а земет Дуняа гюзель (най-убаата на светот), - себе за невеста, а тебе за другачка." Тоа рекла бабата и си ошла.

Девойката зела да се бригнет и каарит. Се стемнило и брат йе дошол и, коа я видел невесела, йе рекол: "Шчо си, цецо, така невесела? Али ти се сдодеа измет чинееки, али сама седееки?" - "Не от измет, брате, чинееки ми се сдодеало, туку деня сама седееки; за другачка ми се нажалило. Ако беше можел, брате, да го грабнеш коньот от ажджерот и со него да а донесеш Дуняа-гюзель, тебе за невеста, а мене за другачка, до века би ти била радосна." - "Нека сум ти жив я, сестрице, да знам оти ке умра, ама Дуняа-гюзель ке ти я донеса!"

Утрината рано брат йе ошол кай шчо живеел ажджерот, го затекол ушче спиееки. Шчо туку го видел, коньот му рекол: "Шчо те донесол греот тува? Ако се разбудит аждерот, обата ке не изеет". - "А то, као да прайме? - рекло детето. - Сум дошол тебе да те зема." На коньот му се нажалило и му рекол: "Вързи ми 'и копитава да не ми тропаат, отвързи ме, явни ме и да ме удриш силно со мафмузите. Ако имаме касмет, ке се куртулисаме обата." Детето си 'и скинало алишчата, му вързало на коньот копитата, го явнало и силно го потерало. Ажджерот се разбудил и, коа видел оти му го немат коньот, се качил на една ламия крилата и търгнал по трагата; туку тийе беа заминале веке негоата мегя, и си се вратил.

Детето рекло на коньот: "Да ойме сега да а земиме Дуняа-гюзель". А коньот му рекол: "Никой не можит да а земет Дуняа-гюзель, оти со три сборой чоека го смраморуат. За тоа мие първин треба да се напиеме жива вода и после да ойме кай неа. Арно, туку живата вода кайшчо се наогят, мачно мойт да пойт чоек, оти планината се отворат и се затворат и кой ошол, не се вратил; туку мийе, ако ме слушаш мене, да се обидиме еднуж и, ако имаме касмет, ке се куртулисаме и отаде. Коа ке поиме близу, пред планината, да го приготвиш садот за църпенье и да ме удриш три пати силно во ребрава, дури да изпушчиш кърв, и да не глеаш во коските, шчо сет тамо, туку бъргу-бъргу вода да нацърпиш и силно да ме завъртиш."

Коа ошле пред планината, детето сторило као шчо му рекол коньот. После коа се отворила планината, се фърлиле во изворот; коньот шмъркнал и детето църпнало и отеднаж како веда назад се вратиле. Во истото време планината се затворила и поватила опашката на коньот. "Радуй се сега, - рекол коньот, - лели се куртулисафме мийе, просто нека йет опашката; ай сега да ойме кай Дуняа-гюзель".

От тука ошле во една пустиня и неколку време оиле во темница. После излегле отаде и се нашле како во друг свет. Виделе едни сарай како сонце и околу ниф илядници луге со се коньи смраморени. "Еве, - му рекол коньот, - овье сиве биле луге како тебе, туку Дуняа-гюзель 'и смраморила, ама ти да н' се плашиш. Викай сега, нека излезит." Детето викнало а таа рекла: "Мрамор до колена". Детето пак рекло: "Излези", а таа: "Мрамор до пояс". Детето пак треки пат рекло: "Я тебе ти поелам, излези!" Дуняа-гюзель рекла: "Мрамор до рамена". Най-сетне коа йе рекло детето пак: "Излези, я ти поелам, а не ти мене" - излегла и му се предала. После зел живата вода и порасил смраморените и сите оживеле и търгнале по него како сватои. Излагаеки от синорот на Дуняа-гюзель, виделе една топола, шчо со лисьето свирела на турли-бе-турли гласои. Коньот му рекол на детето: "Потъргни я". Тоа я потъргнало и тополата чудно засвирила и търгнала по ниф. Коа дошле дома, 'и нашле сарайте от Дуняа-гюзель пренесени и ушче по-светли.

Еднуж царот, коа одел на лов 'и заглеал и се вратил да видит чйи се тийе сараи. Коа влегол внатре и 'и видел Дуняа-гюзель и сестра му на детето, многу се зачудил и рекол на Дуняа-гюзель: "Еве за мене царица". Таа му рекла: "Честити цару! Я сум ти снаа, а не царица." - "Како мойт да бидит? - рекол царот, - я немам син; от каде до каде си ми снаа?" А таа се свъртила кун детето и кун девойката и му рекла: "Еве ти 'и децата со постребрените забчиня и позлатените перчиня, а майка им йе царицата, шчо я имаш до пояс закопана кай миялницата." На царот часокот му текнало, 'и прегърнал и 'и помолил да се пренесат дома му.

Тамо я откопале царицата, я измиле и царот йе посакал прошка. Си я сторил пак царица, а сестри йе най-лошо'и мачил ('и накажал). Сватбата се сторила от арна по-арна, и от тоган на царскийот стол седнало детето.

Забележка: "Покойнийот ми татко на детинството наше разказваше ни много приказки, между които някои за Марка Краля и за цар Александря - Алекс. Великий, в които се споменуваше тоже за "живата вода", която тези герои пили, та станъли уж безсмъртни. Но покойний ни разказвач наричаше я не "жива", а "съмъртна" вода, т.е. безсмъртна; и от нея който се напиел, ставал безсмъртен. Жално че на това време не сме били на таква възраст и положение, щото да можем да не пропуснем толко драгоценности, с които в по-последне време не беше вече в състояние да ни снабди, освен с една малка част от них, както се вижда по-преди, а по-важната изчезна и заедно с него погреба се вечно в студений му темен гроб, както е казано в предговора ми и за мнозина още други певци и приказвачи. Ето и друго доказателство, че старините ни от ден на ден все повече и повече изчезват; ето необходимостта за по-скорошното им събиране, догдето още съвсем не са изчезнали."

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.