115. ТРИ СЕСТРИ ПРЕЛЬКИ, НАЙ-МАЛАТА - ЦАРИЦА ИЛИ "ПРАИНАТА И НЕВИННОСТТА СЕКОГА НАДВИВАТ, А ЗЛОБАТА ОПРОПАСТЯВАТ"

Том 2: Приказки и предания

Си биле три сестри. Тийе седеешчем си край огнишче, си пределе и се разгоорвеле. Еден ден тийе разгоорвеешчем се, най-големата сестра рекла: "Да йе таков царот да ме земит за сина си, яз со едно вретено би му изоблекла света войска." А стредната рекла: "Да ме земит мене, яз со една пайнца манджа би му наситила света войска!" А най-седне най-малата рекла: "Мене пак, ако би ме зел царот, яз би му родила едно мъжко дете со дзвезда на челото и едно момиче со месечина на гърлото.

Царскийот син, неженет, вървеешчем покрай кукята нихна, зад жиздот, се сгодило да чуят шчо рекле свите три, та първо я зел най-големата. От како я зел, я чекал да я облечит света войска со едно вретено, како шчо беше се фалела и се нафашчала, ама нишчо не сторила. Седне я зел и втората, шчо се таксаала да я наситит света войска со една пайнца манджа, туку и тая нишчо не сторила.

Най-седне я зел и най-малата. Кога дошло време да родит, таа родила едно мъжко дете со дзвезда на челото. Сестри йе, коа го виделе детето, йе завиделе, та го скриле, а наместо него, повиле во пелените едно кученце. Кога опитал царот шчо родила царицата, тийе му рекле:"Шчо ке родит? - едно куче, макар, ако сакаш, ходи види го!"

До годината царицата родила и друго. Тоа било момиче со месечина на гърлото. Кога го виделе сестри йе, пак йе завиделе и се уплашиле. Го зеле момичето, та го закопале во градината, къдешчо по-напрежната година беа го закопале и детето; а наместо младенчето, повиле во пелените едно маче. Кога опитал царот, шчо родила царицата, тийе му рекле: "Шчо ке ти родит? - Родила едно маче, макар ходи, види го!"

Тога царот се разлютил на неа, та я изтерал на далечно место, негде покрай море да пасит царските гуски и миски, а за царици 'и задържал двете нейзини по-големи сестри.(*)

Спроти други приказвачи, по които настоящата приказка продължавам, децата не 'и закопале во градината, а 'и клале во еден ковчег, та 'и фърлиле во една река. Водата го носила ковчегот, шчо го носила, най-седне го отбила во еден воденички яз, а по язот, во водейнцата. Кога ковчегот дошол до устата от воденичната бука, водата не можела да течит слободно во буката, та от тоа водейнцата запрела. Водейнчарот излегол да видит, зашчо аджиба запрела водейнцата. Кога - вижджат во язот пред устата от буката ковчег. Го зел и го отворил. А шчо да видит нътре? - Две дечина малечки, едно дете и едно момиче. Си 'и зел и си 'и гледал како чъда свой.

Кога децата порасле, мъжкото се сторило на два-тринайсет години, водейнчарот, бидеешчем сирома, му рекол на детето: "Синко, яз сум сирома, та не можам да ве ранам, хайде сега ти баре да си изваиш лебот, да те главам негде на майстора." И го главил у еден халваджия (или според други симиджия). Детето зело да си продаат халва или симиди со таблата на глаа, а за да не му се гледат дзвездата, шчо имал на челото, то си носело глаата поклопена со едно шкембе и никой път не го изваало, та затоа и сите го прекарвеле "Келеш".

Еднож, продаваеешчем со таблата, поминало край царските сараи и тамо се застояло малу на пътот. Царските деца го виделе и го викнале во дворот, за да му купеет от халвата. Тоа влегло, а дури да им дайт халва, тийе, за играчка, му грабнале шкембето от глаата, та му го разкинале и му се видела дзвездата на челото. Децата фатиле да викает: "А-а-а, дзвезда, дзвезда имал на челото!" Татко им, царот, седел на пенджери и гледал. Кога чул оту детето, халваджийчето имало дзвезда, сакал да разберит, шчо ке бидит таа работа! Поелял да му го донесет детето, за да го видит. На детето му било страх и страм да излезит пред царот, та никако не сакало да излезит пред него. Туку, сакало, нейкело, го внесле. Царот, кога му видел дзвездата на челото, го опитал, от къде било, кой му бил татко, майка и др. Детето не знаело ни татка, ни майка, а знаело само оти го нашол еден водейнчар во язот. Нему за тоа бил му казал самийот водейнчар. Та затоа рекло царотому: "Яз не знам, ни кой ми йе татко, ни кой ми йе майка. Нийе сме брат и сестра - рекло тоа, - нас ушче мали не затвориле во еден ковчег, та не фърлиле во вода. Еден водейнчар го нашол ковчегот во язот, та го извайл. Нътре сме биле ние двайцата. Той до сега не изглеал како свой чъда. А сега от како поотрастихме, чунки той йе многу сирома, та не мойт веке да не ранит, мене ме глави на майстора, а сестра ми я даде измекярка колку за лебот." На царот той час му текнало за негойте работи и поелял да му го викает водейнчарот, за да го разопитат и от него да разберит по-арно како била таа работа. Водейнчарот дошол, та и той тоа истото му казал.

Тога царот я побарал майка им, гускарката и мискарката, шчо пасела царските гуски и миски, поелял да му я донесеет и му я донесле, пожолтена, ослабена, изсушена, саде кожи и коски останале на неа от гладос и от мъки. Неа я изопитал подробно, како била работата со децата и тая му разказала. Седне царот'и викал и двете сестри нейзини, цариците и 'и стегнал яко да му кажеет вистината. Тийе крияле, колку шчо можеле, ама най-седне от цара не можеле да скрийеет докрай, та виделе, невиделе, му казале.

Тога царот'и зел, та'и вързал свекоя на по четири коньи, - свекоя ръка и нога по за еден конь отпушчен, па седне'и бъркнал коньите. Тийе пърснъле да бегает кой на горе, кой на долу, та'и разкинале на по четири парчина. Царот си я зел най-малата им сестра, изтераната, за своя царица и нейзините две деца, мъжкото со дзвездата на челото и женското со месечината на гърлото.

Забележка: "(*) До тука е слушана от друг приказвач, който в продължение щеше да я изприкаже по-инако от както е изложена тука. Но понеже обстоятелствата не ми позволиха да се вида с него още еднъж, за да ми я доизкаже, то принуден бидох да изслуша продължението й от друг, което не е толко съгласно с онова, което щеше да ми разкаже първийт приказвач."

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.