108. ТРОЙЦА БОРЧЛИИ ИЛИ "ЧУЖДЖИНА ЙЕ БЕЛ ОБРАЗ"

Том 2: Приказки и предания

Едно време во еден град се сторила голема скъпия. Тамо живел еден сиромах и борчлия чоек. Той, кога видел така, оту от една стърна не можел да си преранит децата, а от друга, нито борджот ке можит да си платит некога, му се стемнало пред очите, та си рекол: "Да бегам на чужджина, оту чужджина йе бел образ, друго мене не ме мият." И така, една утрина станал отрано и търгнал и се се обзървел назад да видит да не идит некой по него, да не го разбрале тийе, на коишчо имал за даванье, та да търчеет по него да го вратеет от пътот назад. Кога така търчал и се обзървел, видел оту еден чоек търчал со голема сила, задишен. Нему му се сторило оту търчат по него некой от борчлиите (взаимнодавците) негой, та многу се уплашил да не го вратит назад и се мислел къде да се скрият. Се скрил во една къпина, а до тога привтасал, приближил и другийот. Шчо туку дошол той и го познал оту не бил некой от борчлийте му, му дошло малу душа, се поздравиле и фатиле да се опитвеет еден другего от шчо бегале. И първо, първийот го опитал вторийот: "От шчо бегаш, бре брате?" Вторийот му отгоорил: "Остай ме, не гибай ме, жити бога! Борчлия (одлъжен) сум, удаен до гуша, та се едно борчлиите ми тропеет на врата; ми йе страх най-седне ке ме кренеет и ке ме кладеет хапц. А пак во оваа шчура скъпия не се превтасвит да си преранит чоек децата, а къде мойт да плашчат и борджой? Затоа рекоф да замижам, та да бегам на чужджина, къде ке ми гледеет очи; чужджина йе бел образ, велеет!" - "Ох, бре брате, - рекол първийот. - Остай се, дали не ми опитвиш халот и мене? Ами яз от шчо бегам? Та и яз от тоа. С оваа пуста скъпия не се излегвит на глаа; от борчлии глаа не можам да кренам, от врата на двор не можам да излезам; борчлиите ката ден и се едно ми клюкеет на врата, - еден пойди, други дойди. Ето от тоа бегам!" - "Кога така, - се отзвал вторийот, - хайде да бегаме заедно." И си търнале да бегеет се со бързина.

Ходеешчем си двайцата, се обзърнале назад да видеет да не идит некой по ними. Кога гледеет къде търчат други, ушче пойке задишен и си рекле: "Хаа, сега я погодифме! Онай требит да йе некой от нашите борчлии, я от твойте, я от мойте, - търчат да не втасат и да не вратит от път. Я хайде да се скрияме." И се скриле во едни къпине. А кога приближил до ними, го виделе оти той не бил таков, а и той бегал от некой хал. Се доблизал до ними и се поздравиле. Го опитале от шчо бегал така? И той им разказал, оту бегал от борчлии и от сиромашчия. "Кога било така, - си рекле, - хай да бегаме сите тройца заедно на чужджина; чужджина йе бел образ". И така се сториле тройца другари. Вървеле, шчо вървеле ден, два, пет дни, дошле и застанале во еден град да работеет.

Секой от тройцата зафатил да си работат свойот занает, - еднийот бил ткаяч, ткаел платна, килими и друдзи такви работи. Другийот бил коач, работал железни работи. Другийот - шчичар, ковчегар или дограмаджия, марангоз. Сите тройца се зафатиле за работа, работале и се печалеле и добивале. Све, шчо добивале, го клаале во една обща каса, како верни другари, и от една каса харджеле, со една реч и печалбата и харджойте им биле стрецки - общи.

От како доста време така работале и печалиле заеднички и доста спечалиле, намислиле веке да си ходеет во таткойната. "Хайде веке - си рекле - да си хойме дома, да си видиме дечината, да си видиме куките. Доста седофме чужджина и доста сме стекле, ке можиме да се изплатиме на борчлиите и да си живейме малу многу чоечки". - "Хайде" - рекле сите тройца. Туку пак си се помислиле и си рекле: "Харно, ке си ходиме, ами ние толку години, шчо не сме тамо, царската даванина не сме си платиле, та, шчо туку ке хойме и ке не счепеет първо за неа, та кое за царски даачки, кое за борчлии, ке си издайме парите, шчо ке занесиме, ке се соголиме, та не ке ни останеет за друго, не ке имаме со шчо да живеиме, седне хайде пак бегайнье, ке не мият, хайде пак на чужджина, кой знайт ушче колку години! Ами хайде да напрайме, секой по едно нешчо, та да му занесиме на царот пешкеш, за да ни простит досегашната даванина!" И така сите тройца се усборвале секой да напрайт по едно нешчо за пешкеш на царот.

Фатиле сега да се опитвеет мегю себе, кой шчо ке напрайт. "Ти шчо ке напрайш?" го опитале ткаячот. - "Яз ке напраам - рекол той - еден килим и на него написана царската църква, за да се молит богу во неа царот, та да не се мъчит да одит дури в църков." - "А ти шчо ке напрайш?" - го опитале коачот. - "Яз - рекол той - ке напраам еден железен грунец, шчо кога ке се клайт во вода, да чинит "пляс, плюс" како жив. - "А ти - му рекле на дограмаджията - шчо ке напрайш?" Той се свъртил и му рекол на плътнарот: "Ти да напрайш една торба, за да си го клайт царот койньчето, шчо ке го напраам яз от дрео. Тоа ке бидит со бургии, ке се прайт и ке се разсипвит, та да се клават во торбата. Тоа койньче да го вяхнит и да го стискат за едното ухо, ке летат со се вяхнатийот чоек, а да го стискат за другото ухо, ке слезит долу на земя."

Така сите тройца напрайле, како шчо се усборвале, и му занесле пешкеш на царот. Нему многу му се сторил кейфот и им простил сите даачки, шчо имале да давеет на царшчината за толку години. Тийе си изплатиле после борджойте и си живееле господарски.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.