102. "ЗАВИСТТА ЗАСЛЕПЯВА ЧОВЕКА И ДО БРАТОУБИЙСТВО, НО ИСКРЕНОСТТА И НЕВИННОСТТА ВСЕКОГА ПРЕОДОЛЕВАТ" ИЛИ ТРИ СЕСТРИ, НАЙ-МАЛАТА - ЦАРИЦА

Том 2: Приказки и предания

Си биле три сестри и се наддеквеле коя от трите била по-хубаа, а, неможеешчем да знаеет коя била по-хубаа, тие еднож го опитале сънцето: "Сънце, сънце! Коя от нас йе по-хубаа?" Сънцето им отгоорило: "Най-малата". Двете по-големи сестри не се благодариле от сънцевийот отгоор, та за тоа тие повториле и потретиле опитвеньето, а сънцето све истийот отгоор им даало.

Тога тие намислиле да я загубеет по-малата си сестра. Месиле питар и свариле пчейнца, за да раздадеет гьоа за майчина си душа, шчо била умрела и йе рекле сестре си: "Хайде, сестро, да ойме да го раздайме питаров за майчина душа."

Таа, кутрата, нишчо не знаела, шчо йе мислеле сестри йе. Си я зеле со себе и кинисале да одеет. Колку дошле до едно место пусто, тамо застанале и йе рекле: "Тих, сестро! Ами заборайфме да 'и земиме свешчите! Поседи ти малу овде, ние да хойме, да 'и земиме!" Двете по-големи сестри се вратиле назад, гьоа за да 'и земеет свешчите, а таа останала тамо да 'и чекат. Чекала, чекала до квечерината и приближило веке да се стемнит и ними ушче 'и немало да дойдеет. Тие я остайле тамо со нйет да дойт некоя дивина да а изейт.

На вечерта йе дошло едно ягне и таа му фърлила троа от пчейницата варена, шчо била гьоа за раздаванье за майчина им душа.

Ягнето, от како изело пшейнцата, си търнало да си хойт, а таа сама со себе си помислила: "Овде мене ке ме стемнит, та ке ме изедеет дивотйите; я хайде да одам и яз по ягнено!" Ягнето било от девет братя.

Коа си ошло ягнето дома и момичката по него, стопаните му, девет братя, не биле тука; - тие си биле на работа и ушче не биле дошле от работа. Момичката, коя видела кукята сама и неспастрена, я изпомела и я спастрила; сготвила вечера за деветте братя и се скрила зад врата. Ношята, коа дошле девете братя, се почудиле кой аджиба така им спастрил кукята и им сготвил вечера? А тая отзад врата не излегвела, туку си стоела тамо и малчела. Утрината еден от братята, най-големийот, рекол на братя си: "Той, шчо ни сготвил вечера сношчи, той можит да ни сготвит и денеска за вечер. Яз ке седам денеска овде да го вардам и да го видам кой йе".

Весден ден той седел и вардел; вардил, шчо вардил, а дури квечерината му се приспало, та задремал. Тога момичката излегла от зад врата и со бързина напрайла како по-напрежнийот ден, - спастрила кукята, им сготвила вечера и пак се скрила зад врата.

Кога се разбудил вардачот, се почудил, вижджаечем оти пак вечера им се сготвила, без да видит той, кой бил той, шчо им я сготвил и си велел: "Како ке им отгоорам на братя ми яз, шчо останаф да вардам и да видам? Кой йе той, шчо ни спастират кукява и ни готвит вечера?"

Утрината останал да вардит вторийот брат; туку и той недовардил. Така се наредиле осумте братя, ама никой от ними не можел да довардит. Най-сетне му дошол редот и на най-малийот брат. Той си рекол: "Како овье седоха, а недовардиха? Яз ке седам и ке довардам!"

Вардил, шчо вардил той, момичката не излегвела. Седне легнал да спиет от нафул, а не спиял. Девойката си помислила оти спиет, та излегла да си вършит катадешната работа, - да метит, да спастрит кукята и да готвит вечера. Тога той скочил веднож, я грабнал за ръка и йе рекол: "Их, сестро! Ти, шчо ни си сторила олку добро, ти си сестра наша".

Вечерта, коа дошле друдзите му братя и я виделе, многу се зарадвале, та от тога си я любеле како вистинска своя сестра. За да не седит сама, кога си оделе на работа, тийе йе купиле два голоба, да си седит и да се еглендисвит со ними.

Некое време друдзите две сестри чуле оти сестра им, шчо сакаа да я загубеет, била жива и на харно; йе завиделе, та намислиле да я отруйеет некако. Пратиле една баба, за да йе отнес т едно кравайче, месено со отруячка, за да къснит от него, та да се отруят. Бабата йе го отнесла како дар, пратено от сестрите, и таа го зела. Колку скършила от кравайчето, за да ядит от него, се сронале неколку трошки, а голобите, шчо биле до неа, той час 'и зобнале трошките и на часот умреле. Тога от тоа момичката се усетила оти кравайчето било месено со отрова, та не яла от него.

Вечерта, коа си дошле деветте братя от работа, 'и побарале голобите, а момичката им разказала како умреле. Тога тийе йе велеет: "Ако ушче еднож дойдит бабата, ти никако да а не прибираш овде, нито да йе отвораш вратата, да не ти сторит некоя пакос, оти ни си кочена една сестра во девет братя."

Кога сестри йе чуле и разбрале оти сестра им останала пак жива, многу пъти ушче я прашчале бабата да одит при неа, за да я отруят со некой марифет или со некоя дубара, ама момичката никако не я прибирала и не йе отворила вратата. Най-после кучките сестри измислиле една хитрос, со измама да я отруеет. Тийе я пратиле бабата и йе дале еден пърстен да йе отнесит на сестра им, а и отрувачка йе дале да я отруят. Бабата им рекла: "Яз да одам, туку таа не ме прибират и нито вратата ми отворат!" - "Ако не ти отворат, - тийе йе рекле на бабата - ти ходи, клюкни на вратата, а, кога ке подизлезит таа от пенджера, за да видит кой клюкат, ти речи йе, оти "сестри ти от голема жалба за тебе шчо не можеет да те видеет, ме пратиа мене и ми дадоа еден пърстен да ти донесам; пушчи си баре ръката, да ти го клаам пърстенот на пърстот". Тая ке пушчит ръката, а ти, на место да йе клаиш пърстенот, подсечи йе го малоото пърсте и позоли йе го со отруячката. Таа, от боля, ке си го клайт пърстот в уста, та ке се отруят и ке пукнит!" Бабата ошла со пърстенот и со отровата, сторила какошчо я научиле сестрите, отрула сестра им и тая умрела.

Вечерта, коа си дошле дома деветте братя, я нашле умрена. Пишчеет, плачеет тийе от жалба и се чудеет, кой да им стори тоа зло? Седне си я лазоросале како невеста и си я тъжеле. А от жальба голема не я закопале в земя како свите мъртовци, туку напрайле еден ковчег от сърча (стъкло), та я клале во него. Кукята си све со църна свила я иззавиле. Кофчегот со мъртоецот го качиле на едно високо дърво край една река, от коя шчо царските коньи 'и напивале вода.

Утрината, коа коньите дошле на реката да пийеет вода, тийе никако не пияле поради светлината от ковчегот и от мъртоецот, шчо бил во него. Така се сторило многу пъти; а най-седне царот опитал: "Зашчо аджиба коньите му да не пиеет вода?" И сам царев син ошол да видит. Коа го видел ковчегот на дреото, царевийот син поелял да го сметнеет, за да видит шчо имат нътре. Го сметнале и, коа го видел мъртоецот во ковчегот, многу му се смилил (се влюбил во него) за хубаината му, та си го зел дома заедно со ковчегот и го затворил во една одаа и свекога по еднож во денот си го погледвел.

Еден ден царевийот син ке одел на далеку негде и йе наръчал майце си да не влегвит никой во таа одаа, къдешчо бил ковчегот, нито некой да я отворат. От како си ошол той, майка му како жена, не можела да дотрайт, да не влезит во одаата и да не видит шчо имат во неа, та шчо толку йе наръчвел син йе да не влегвит никой. Та еден ден я отворила и влегла, а коа го видела мъртоецот, се почудила на хубайната му. Седне йе текнало, та наквасила едно тульбенче (тънко платненце) во вино и го спрострела по лицето на мъртоецот. Тога, за чудо, мъртоецот оживел!

Радоста на царицата била голема и неизказана. Тая си облекла и променала како царска снаа и си я клала во друга одаа да гувеит како невеста.

Кога си дошол царевийот син, прао търнал в одаата, къде шчо беше мъртоецот и многу се почудил и налютил коа го не нашол - фатил да викат и да се карат, зашчо против негоата поеля, влегол некой в одаата и го отмел мъртоецот? Тога майка му му разказала све, како таа влегла и како мъртоецот оживел, и ето, во друга одаа къде гувеела оживената невеста. Той тога со голема радос си влегол при неа во одаята, къдешчо гувеела. Седне сториле голема царска сватба; царевийот син си я зел за жена и ето како най-малата от трите речени сестри со праината най-седне се сторила царица.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.