1254. МИЛЕН ЮНАК И КОСТЕН ВОЙВОДА

Том 1: Песни

Милен Милици говори:
- Либе Милице, Милице!
Тая е девета година
ка сме са с тебе узели,
на госке не сме ходиле.
На стани рано зарана,
заврати бели скутеве,
засучи свилни ръкаве,
замеси тесто кисело,
развали бели погачи,
мешани с вити колаки,
че щем да идем, Милице,
у майчини ти на госке,
на госке и на повратки.
Милица Милен послуша,
ранила рано зарана,
тая бела събота,
замеси тесто кисело,
развали бели погачи,
па разместни свити колаки.
Впрегнале бела кочия.
Вървеле, що повървеле,
настале гора зелена.
Милен Милици говори:
- Либе Милице, Милице!
Що ми се дремка додрема,
на викни, либе, та попей
ка си другоч пеяло -
из едно гърло два гласа,
из едни уста две думи!
Милица каже Милену:
- Попеяла бих, Милене,
ала не мога, не смея,
че сме в гора зелена.
В гората има хайдуци;
с них е Костен войвода -
па бе ми първен либовник.
Майка ма дава, не дава,
ала ма брат не даде.
Страх ме е, че ще ни познае,
та ще ни нещо зло стори.
Милен Милици говори:
- Ти викни, либе, та попей;
от Костен да се не боиш,
доде е Милен със тебе!
Милица викна, запея,
ка си е другоч пеяла.
Дочу я Костен войвода,
па на дружина говори:
- Стойте, дружина, чекайте!
Аз ще на пакя д' отида:
медно ми званче подзвекна,
и другоч ми е дзвекало;
девет годин не сам го чувало,
сега десета покара
и званчето ми подзвека.
Па си на пакя Костен отиде,
на божяче се направи,
подпре се с две патерици.
Милен си бъркна в джепове,
божяче да си подари,
що е Милену от сърце.
Не ми е било божяче,
на ми е Костен войвода.
Не си е дари погледало,
на си хвана Милену ръцете
па са двата хванале,
та са три дни бориле -
не може ни един да трати.
Милица стои, та гледа.
Милен Милици продума:
- Либе Милице, Милице!
Не чини сеир с назе,
земи сабля френгия
и помогни кого си обичаш!
Милица сеир чинила,
па зела сабля френгия,
пресекла Милену учкуре,
та му гащите клекнале,
гащите, на коленете,
ага му Костен надвие.
Милену се сърце разпали,
удари Костен от земя.
Костен е в земи потанал,
потанал е до раменята.
Па си впрегна Милен кочия,
хвърли си Милица в кочия,
та си на госке отиде,
у майчини й на госке,
на госке и на повратки.
Събрале честна трапеза,
Милен Милица с катран намаза,
па я тогива запали.
Три дни са пиле и яле
и Милица им светила,
доде й огън отиде
до бело гърло с герданче.
Милица Милену продума:
- Либе Милене, Милене!
Ка ти се, либе, не свидна
за хубавото герданче,
като си ми го тизе дал?
Милен не може за вода да стане,
на чаша с вино държеше,
туко си чаша разсипа,
та си й гърло угаси.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.02.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 1. Песни. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.