87. МИЛЕН, МИЛИЦА И КОСЯР ВОЙВОДА

Сенки из невиделица

Милен Милици думаше:
- Либе, хубава Милице!
Е сега девет години,
ка сме се с тебе юзели,
добихме мъжко детенце,
у баба не сме ходили,
краваи не сме носили.
Я стани утре по-рано,
опретай тънки ръкаве,
замеси тесто кисело,
опечи бели кравае,
наточи буре със вино,
и друго - с бистра ракия.
Качи ги в кола шарени.
И аз ще, либе, да раня,
да ида в росно ливаде,
да хвана брези биволе
със коприняни чулове,
със ибришимни юлари
и със сребърни синджири.
Дома ща да ги доведа,
да впрегнем кола шарени,
да земнем мъжко детенце;
Качи се, либе Милице,
качи се в кола шарени,
да идем, либе Милице,
у майчини ти на гости,
баба детенце да види,
харизма да му хариже
позлатеното брадниче,
брадниче и подбрадниче.
Сребърно тепеличенце.
Послушала го Милица,
опретна тънки ръкаве,
свиляни и коприняни,
замеси тесто кисело,
опече бели кравае,
наточи буре със вино,
и друго - с бистра ракия,
качи ги в кола шарени.
Ето и Милен че доде,
докара брези биволе,
та впрегна кола шарени:
качи се булка Милица,
прегърна мъжко детенце.
Тръгнали в равни друмове,
минале поле широко,
настале в гора зелена,
Милена дремка улови,
па си остена изтърва,
и пак се трапно пробуди,
та на Милица продума:
- Милице, вярна стопанке,
дали е на зло, на добро,
като съм, либе, задремал,
та си остена изтървах?
Макар да ми е и на зло,
ази ща ти са помоля,
дано ми молба замине:
Я викни, либе, та запей
низ едно гърло два гласа,
низ една уста двя думи,
тая ми песен веселна,
веселна и разговорна.
Дано ми дремка разнесеш
във тая гора зелена!
А Милица му продума:
- Не смея, либе, да пея,
да пея, да те веселя...
Знаеш ли, либе, помниш ли,
кога бех мома у майкя,
нали бех мома хубава;
тизе ма, либе, либеше,
ала ме и друг искаше,
меня ма мама теб даде.
Другиго викат млад Косяр,
Косяру хатър остана,
та събра Косяр и набра
до седемдесет юнаци,
до седемдесет и седем,
та стана млада войвода
от мойте пусти ядове,
ядове и кахърове.
Като да викна, да пея,
а той ми гласа познава,
та ще на друма излезе,
нещо ще пакост направи...
Милен Милици думаше:
- Не бой се, либе Милице,
догде е Милен при тебе!
Ако е Косяр войвода,
аз съм от него по-юнак,
че и мен ме майка раждала,
по цели нощи не спала,
та си е юнак доила, -
дано те, либе, отнема,
от този Косяр войвода,
Разслободи са Милица,
та е викнала, запела:
низ едно гърло два гласа,
низ една уста двя думи,
сичка е гора екнала,
от Милицини гласове.
Косяр войвода стоеше
всред тая гора зелена,
под тая сянка дебела,
край тоя студен кладенец,
със своя верна дружина.
Печено ягне ядеха,
студена вода пияха
със позлатено тасенце.
Косяр дружини продума:
- Дружино верна, сговорна,
ето девета година,
ка ходим в гора зелена,
тука ми пиле не пее,
камо ли ягне да блее, -
каква е тая делия.
Делия, луда гидия,
дек се от нази не бои,
ами е викнал да пее,
колко му гласи държаа,
през тая гора зелена?!
А дружина му думаха:
- Това ми не е делия,
ами е булка Милица;
тя си с Милена отива
у майкини си на гости.
Косяр дружини думаше:
- Хайде, дружино, да идем
на тие равни друмове,
Милена на друм да срещнем,
Милица да си повидя,
дано ми тъга замине,
че станах млади войвода
от Милицини ядове;
с нея се верно либяхме,
не можа да са земниме.
Дружина думат Косяру:
- Не смеем, бае Косяре,
защо е Милен юначен:
един по един ще лови,
късове ще ни направи,
по буки ще ни покачи.
А той си на ум премисли,
облече дрехи божешки,
под дрехи сабя препаса,
че си преметна две торби,
две торби, две струненици,
на млад са божек направи
и си дружина остави,
та си на друма излезе.
Отдалеч ръка подлага,
паричка да му харижат,
да види булка Милица,
дано му тъга замине.
Милица песен пееше
и в песента си думаше:
- Де гиди, либе Милене,
видиш ли божак на пътя,
недей го пара дарява,
че това не е млад божак,
ами е Косяр войвода.
Нали си беше и харно
и жена да си послуша,
Милен Милици не слуша,
ами си бръкна в джебове,
парица да си извади,
божака да си подари.
Нали бе Косяр много бърз,
скокна, Милена улови,
та го от кола посвали,
че му ръцете превързе
та го на кола завърза,
на кола - за опашката.
Милица хитра, разумна,
бързом от кола послезе,
свалила бели кравае,
свалила буре със вино
и друго - с бистра ракия -
край друми, край радрумове.
- Я ела, либе Косяре,
да хапнем, либе, да пийнем.
Сега ни Господ помогна,
във тая гора зелена
сама при тебе да дойда,
че сме се верно либиле,
либиле, ама не зеле, -
ти си мой, либе, аз твоя.
Седнале с Косяр войвода,
край них бе мъжко детенце.
Бистра ракия пийнале,
малко са хлебец хапнале,
и после винце пийнале.
Милица дума продума:
- Либе, Косяре войводо,
ази ща ти са помоля,
дано ми молба замине:
я дай ми, либе, сабята,
сама ща ази да ида,
Милену глава да земна.
Измамил се е млад Косяр,
млад Косяр, млада войвода,
та и сабята подаде.
Милен я милно гледаше,
тя му със глава въртеше,
доде при него да иде!
Нали бе първо венчило,
венчилото и е мило,
не щя глава да му земе,
ами въжята преряза,
та му ръцете отвърза,
и му сабята предаде,
и още дума продума:
- Де да те видя, Милене!
Нали са, либе, фаляше,
че та е майка раждала,
по цели нощи не спала,
на лакът млеко давала!
Ала е юнак доила, -
отнеми, либе, и себя,
и себя, либе, и меня,
и нашто мъжко детенце!
Милен си юзе сабята,
три пъти кола прерипна,
доде Косяра улови.
Като Косяра улови,
не щя му нищо зле стори,
двете му очи извади
и му ръцете отсече,
ръцете - дор до лактете,
краката - до колената,
на млад го божак направи,
та го на друми остави;
после си бръкна в джебове, -
дек да го дари парица,
а той го дари жълтица,
още му дума продума:
- Тебя та Господ нарече
по гори млада войвода,
а пък тебя ти додража,
на друма божак да бъдеш!
Впрегна си Милен биволи,
във тая кола шарена,
покачила се Милица,
юзела мъжко детенце;
при них са бели кравае,
при них е буре със вино,
и друго - с бистра ракия.
Равни друмове вловиле,
у мила баба отишле,
баба детенце видела,
много са баба радвала,
дарила мъжко детенце,
с сребърно тепеличенце,
позлатено подбрадниченце.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.