80. МАЙКА УБИВА СИНА СИ

Сенки из невиделица

Имала мама, имала,
едного сина Стояна.
Гледа го мама, огледа
от малко дор до големо, -
летен ден по чужди стърнища,
зимен ден по чужди огнища;
на чужда фурка махалка;
в пазуха хляб е носила,
дорде голямко порасте,
та па го мама удаде
на книга да са научи.
Убаво книга изучи,
та па се мама возчуди,
какъв занаят да го научи.
Поискаха го селяне,
че си, бре, книга знаеше,
младо клисарче да стане
вов тия златни черкови
и майка му го удаде
да служи Стоян клисалче,
да служи цели три годин.
Стоян си черкви метеше,
Стоян си песен пееше;
Като кандила палеше,
той си със уста свиреше.
Всякой ден майка идеше,
пред Бога свещи палеше,
и се на Бога молеше,
и Стоян си спохождаше.
Кога един ден отиде,
свещица да си запали,
на Бога да се помоли,
Стояна да си споходи,
Тя си Стояна завари
че книга чете и плаче.
А майка му му думаше:
- Синко, Стоене, Стоене,
щото те питам, кажи ми,
кажи ми, та ме не лажи!
Ката ден, майка, дохождам,
се та заварвам, заварвам,
черкви метеше и пееш,
кандила палиш и свиреш,
тоя ден, мама, дохождам,
се та заварвам, заварвам,
че книга четеш и плачеш.
Стоян майци си думаше:
- Мамо ле, стара майчице,
нали ме питаш, да кажа,
да кажа, да те не лажа,
щото си в книга намирам,
намирам, мале, писано,
че ща от тебе да умра!
Майка му дума думаше:
- Синко, Стоене, Стоене,
как щеш от мене да умреш,
от своя майка рождена,
кога съм тебе гледала:
летен ден по чужди стърнища,
зимен ден по чужди огнища;
на чужда фурка махалка;
в пазуха хляб съм носила,
та съм те тебе гледала,
доде голямо порастнеш, -
как от мен ти да загинеш?
Пак му майка му продума:
- Синко, Стоене, Стоене,
я хайде, синко, Стоене,
майка ти да те погоди,
погоди, синко, ожени,
одмяна мама да види.
А Стоян дума думаше:
- Мамо ле, стара майчице,
че как щеш мене погодиш,
погодиш, мамо, ожениш, -
три годин не съм изслужил,
айлъкът не съм получил,
та сватба да си направа!
Майка Стояна не пита,
най си Стояна погоди
за тази мома Петкана,
погоди мама Стояна
и беше сговор правила:
тая неделя - годежа,
а до неделя - сватбата,
ала си Стоян не знае,
дей гиди Стоян сиромах,
без баща, Стоян, със майка!
Майка му кумове калеса,
кумове, стари сватове,
че са за мома отишле,
за тая мома Петкана.
Та са Петкана узеле,
в златни черкови завеле,
със Стоян да я венчеят.
Като в черкови отишле,
а Стоян си ми не знае,
та си се Стоян посрами,
посрами Стоян, засрами
от тия пусти кумове,
кумове, стари сватове.
Стоян си дума продума:
- Кумове, стари сватове,
нящо ще ви се помоля,
стой, почакайте тукана,
дори до дома да ида,
пръстенат да си узема,
пръстенат-армасникат,
с Петкана да се венчеем.
Стоян из черкви излезе,
сватба в черкова остави,
булка под було остави,
та па си дома отиде,
пръстенат да си уземе,
пръстенат-армасникат.
Дей гиди Стоян сиромах,
без баща, Стоян, със майка!
Армасан, Стоян, невенчан!
Като си дома отиде,
той си в яхъри улезе,
та си кончето пристегна,
па си далече забягна,
през Дунав дори во Влашко,
там си е Стоян останал
цели ми девет години.
Даде му Господ, даде му,
та си хубаво спечели,
голямо богатство придоби.
Та па се Стоян възчуди,
как ще богатство изнесе
от тая Влашката земя.
Стоян си стока накупи
тия ми сиви говеда
и тия руди рудици,
и пърчороги козици.
Още си Стоян наглави
овчере и говедаре,
та па си Стоян потегли
от Влашка земя голяма,
през Дунав си са минале.
Вървеле, що са вървеле.
Край село си са стигнале,
край това село беглишко,
беглишко, село войнишко,
войнишко, село хайдушко.
Стоян си дума продума:
- Овчаре и говедаре!
Я си стоката поспрете
край това село беглишко,
беглишко, село войнишко,
войнишко, село хайдушко,
азе ще напред да ида,
конаци да си намера,
зеере да си изпрата,
стоката да си нахраним.
А кехаи му думаха:
- Дей гиди Стоян сиромах,
без баща, Стоян, със майка!
Армасан, Стоян, невенчан!
Я си ти назе послушай,
та сам вов село не влизай.
Че си е село беглишко,
беглишко, село войнишко,
войнишко, село хайдушко,
хайдушко, село кахпийско,
тебе ще някой зло стори,
зло стори, зло да направи.
Стоян никого не слуша,
най си напреди отиде,
та си вов село улезе.
А то бе се сгодило,
сгодило света неделя:
вито хоро се играе
сряд село край шарена чушма.
Та си е Стоян отседнал,
та се на хоро улови,
та си е хоро поиграл.
Вито се хоро разтури,
секи по дома отиде.
Саде си Стоян остана
край тая чушма шарена.
Моми на вода вървеха,
кой със сестра, кой със братец,
кой със сестра, посестрима,
та си вода наливаха.
Най-после доде Петкана,
в черна кърпа забрадена,
в черна си земя гредаше,
омита, неоплетена,
да си стовните налее.
Тя си стовните наляла
и се назад повърнала.
Стоян подире отиде,
та па си дума думаше:
- Дей гиди булка Петкано,
щото те питам, кажи ми;
кажи ми, та ме не лъжи:
Защо си толкоз грижовна,
грижовна и кахъровна?
Петкана дума думаше:
- Дей гиди чуждо чуждинче!
Нали ме питаш, да кажа,
да кажа, да те не лажа:
Мене ме мама погоди,
погоди, още армаса
за първо либе Стояна, -
кога в черкови отидохме,
със Стоян да се венчеем,
Стоян из черкви излезе,
сватба в черкови остави,
булка под було остави
та па си далече забягна,
през Дунав дори во Влашко:
ей сега девет години...
Затуй съм толкоз грижовна,
грижовна и кахъровна.
Тогаз си Стоян продума:
- Дей гиди булка Петкано,
няма ли конак у вазе,
азе съм чуждо чуждинче,
у вазе да пренощувам,
за Стоян да си прикажем,
че сме със Стоян другарувале?
А Петкана му думаше:
- Дей гиди чуждо чуждинче,
аз имам стара свекърва, -
да ида да я попитам,
дали ще каил да стане,
та па ща вънка изляза,
та ща на тебе да кажа.
Петкана в къщи отиде,
па на свекърва думаше:
- Мамо ле, стара майчице,
дошло е чуждо чуждинче,
та си за конак питаше,
има ли конак у назе,
тая вечер у нас да преспи,
за Стоян да си прикаже,
че са със Стояна другарувале,
та ще и Стоян да доде.
Свекърва дума продума:
- Дей гиди, булка Петкано!
Заборави ли Стояна,
та с чужди мъже говориш;
чужди мъже доваждаш?
Петкана каже майци си:
- Мамо ле, стара майчице,
Азе на вода отидох,
стовните да си налея,
та па се назад повърнах;
той си по мене вървеше,
и си на мене думаше:
"Дей гиди булка Петкано,
нещо ще да те попитам,
право да си ми казала,
та да ме не си лъгала:
Защо си толкоз грижовна,
грижовна и кахъровна?"
Ази му, мамо, продумах:
"Нали ме питаш, да кажа,
да кажа, да те не лажа:
Мене ме мама погоди,
погоди, още армаса
за първо либе Стояна, -
кога в черкови отидохме,
със Стоян да се венчеем,
Стоян из черкви излезе,
сватба в черкови остави,
булка под було остави
та па си далече забягна,
през Дунав дори во Влашко:
ей сега девет години, -
Затуй съм толкоз грижовна,
грижовна и кахъровна."
Пак си свекърва думаше
- Дей гиди, булка Петкано,
я излез вънка да видиш,
има ли конче ранено,
има ли мешин дисаги,
пълни ли са му дисаги?
Петкана вънка излезе,
та си кончето прегледа,
че си дисаги имаше,
и му са пълни дисаги;
та па се назад повърна
та на свекърва обади.
И свекърва и думаше:
- Иде му порти отвори!
Стоян си вътре улезе,
та си от конче отседна,
па си в яхъре улезе;
дето кончето завързва,
пак си го тамо привърза;
Свали си мешин дисаги,
дет си дисаги прикачва,
пак си ги тамо прикачи;
свали си юзда шарена,
дето си юзда прикачва,
пак си я тамо прикачи.
Петкана дума продума:
- Мамо ле, стара майчице,
дип ми се, мамо ле, чини,
това да си е млад Стоян:
дето си конче завързва,
пак си го тамо привърза;
дет си дисаги закачва,
пак си ги тамо прикачи;
свали си юзда шарена,
дето си юзда закачва,
пак си я тамо прикачи.
А свекърва се ядоса,
та на Петкана думаше:
- Ти си Стояна забрави,
с чужди мъже го сменуваш.
Па се наедно събрале,
седнале и се разговаряле;
кога е било вечерта,
в нова одая послале,
прибрале мешин дисаги,
отишле, та си легнале.
Кога е било вов сряднощ,
станала стара бабичка,
та си узела брадвата,
та му главата отряза,
па го е в скути събрала,
та го занесла, занесла
всряд село на купището,
изкопа дупка дълбока,
та го в дупката зарови.
Кога е било заранта,
кехаи стока повели,
та я вов село закарват,
вов това село беглишко,
беглишко, село войнишко,
войнишко, село хайдушко,
хайдушко, село кахпийско,
като си в села улезле,
всряд село са са запреле,
всряд село на купището,
тия си конче виделе,
де цвили конче и рови.
Стока си Стоян подуши,
па си страшно заревале
и са с крака заровиле,
дор си Стояна изровиле,
та па се Стоян съживи
и на кехаи думаше:
- Кехаи, млади кехаи,
стой почакайте тукана,
дорде по дома да ида,
на майка да се отплата,
като ме майка родила,
как не ме майка познала,
но ми е глава узела,
и в купище заровила.
Па стана Стоян, отиде,
та на майка си думаше:
- Мамо ле, стара майчице,
кат си ме, мамо, родила,
защо не си ме познала,
най си ме, мамо, заклала,
и в купище заровила?
Я дай си, мамо, езикът,
езикът да ти целуна,
та да се, мамо, опростим!
Тя му езикът подаде,
той и езикът прехапа,
па на майка си думаше:
- Мамо ле, стара майчице,
азе ще, мамо, да те храна,
но ти без език да бъдеш,
та дума да ми не думаш.
Па стана Стоян, отиде,
па си се назад повърна,
та си при стока отиде,
стоката да си изпрати,
по тия росни ливади,
да пасат трева зелена
вов това село беглишко,
беглишко, село войнишко,
войнишко, село хайдушко,
хайдушко, село кахпийско.
Па тръгна Стоян, па тръгна,
кумове да си калеса,
кумове, стари сватове,
та па си сватба подигна,
та се с Петкана венчаха.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.