112. СВЕТА МАРИЯ И ХРИСТОС

Сенки из невиделица

Изгрей ми, изгрей, Месечинко,
да ми огрееш тази гора,
тази гора златовърха.
В гората има полянка,
на полянка - манастир,
в манастир нова килия,
в килия - света Мария.
Сутрина рано ранеше
в нейната равна градинка,
цветето да си полива,
белия кремък мирише. -
Станала й трудна непраздна,
мъжко си дете добила,
Ангял му име кръстиха.
Как си й Ангяла добила,
на вън не излягвала,
сеганка навън излезе,
с златян са ръжен подпира,
в нейната равна градинка
постилци да си простира;
доде се назад завърне,
Ангял го няма в люлката:
Господ ангели пуоди,
Ангяла да си, бре, земат.
Викна Мария да плаче:
- Олеле варе, бре, варе,
какво е чудо станало, -
Ангял го няма в люлката!
Господ ангели пуоди,
въз Мария да отидат,
Мария, света Мария,
и на Мария думаха:
- Мълчи Марийо, не плачи,
нази ни Господ пуоди,
Ангяла да си земеме!

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.