101. ГРЕШЕН ХАЙДУТИН (I)

Сенки из невиделица

Разболял съ е млад Стоян,
та лежи девет години,
ни умира, нито стая.
Майкя Стояну думаше:
- Синко Стоене, Стоене!
Като ми лежиш, умираш,
ни умираш, нито стаяш,
мама тя не е питала,
да ми не бъдеш греховен?
Стоян майци си думаше:
- Греховен, мале, та много;
знаеш ли, мале, повниш ли,
кога бе размир години,
кога татаре вървеха,
сичкото село побягна
и тебе, мале, думаха,
та и ти, мале, да бягаш?
А ти на жени думаше:
- Бягайте, жени, бягайте,
ала аз няма да бягам,
че имам много синове,
за щат и остана щат;
и имам много иманье,
с имане ги ща откупа.
Кога татаре додоха,
у нас на конак паднъха,
та зеха мене сиромах,
та ма на коня качиха,
азе от коня отлитах,
на китка стрели налитах
и на два ножа ханджара.
Майкя ми вън не излезе,
негили да ме откупи.
Сестра ми Рада излезе,
руса си коса скубеше,
по друмове я хвърляше,
йеничере я береха,
тънки камжици плетеха,
добри си коне шибаха;
дето конете шибнеха,
то черни кърви капеха;
дето си кърви капнеха,
червена ружа цъвтеше,
йеничере я береха,
та я по чолми втикаха.
Та във Татарлък отидох.
Седехме до три години,
кога са назад върнахме,
през наше село минахме,
нашето село, пусто село,
в сряд село нови гробища,
живи съ люде копале,
като татари виделе.
Ние ги на дял удрихме;
тога всякому паднало,
кому гроб, мале, кому два,
мене се, мале, паднаха
три нови пусти гробища.
Разкопах, мале, един гроб,
извадих лепа юнака;
що бе лепа променена,
самур му калпак на глава
и на калпака перница,
на перница писано -
три годин младо годено,
а три дни младо женено,
та па са живо закопало,
като татаре видяло.
Той ми се, мале, помоли:
- Татаране ле, брайно ле!
Недей ма, брайно, погубва,
че съм три годин годено,
а три дни младо женено!
Азе го, мале, не слушах,
ами го, мале, погубих.
Разкопах, мале, втори гроб,
изкопах, мале, невяста
още и венци на глава,
алени магдан на очи
и на магданаа перница,
на перница писано -
три годин младо годено,
а три дни младо женено,
та па са живо копало,
като татаре видяло.
Та ми се, мале, помоли:
- Татаране ле, брайно ле!
Боле си мене погуби,
не обирай ми среброто,
среброто и нанизното,
че е от село собирано!
Азе е, мале, не слушах,
ами е, мале, погубих.
Разкопах, мале, трети гроб,
изкопах лепа девойка;
що бе лепа променена,
на главата и перница,
на перницата и писано -
три годин млада годена,
годена, а не женена.
та па са живо закопало,
като татаре видяло.
Та ми се, мале, помоли:
- Татаране ле, брайно ле!
Недей ма, брайно, погубва,
че съм една на майка си!
Азе е, мале, не слушах,
али и нея погубих.
Майкя Стояну думаше:
- Лежал си девет години
и още девет да лежиш,
душа да ти не излезе,
кост по кост да съ разнесеш,
костите да ти събера,
в гробища да ги занеса!
Щото йе било млад юнак,
то ти йе мило братенце;
що ти йе било невяста,
то ти йе мила снашица;
що ти йе било момата,
то ти йе мила сестрица.
Де седя господ, та слуша.
Та лежа още девет годин,
та му душа не излезе.
Костите му се снизаха,
та ги майка му събрала,
та ги в гробища занесе.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.