Един цар имал трима синове. Когато наближила смъртта му, той разделил царството си на две и дал на двамата си по-големи сина по половина, а на най-малкия си син дал коня и сабята си. Всички били доволни от делбата и когато старецът умрял, двамата братя станали царе, а третият възседнал бащиния си кон, взел тежката сабя, простил се с братята си и тръгнал по света да си търси късмета.

Ходил момъкът по градове и села да види хора и себе си да покаже, дето замръкне, там лягал да спи, с когото стигне и срещне, на сладки приказки се залавял. Един ден, като се отбил при един ручей да пие вода, видял под едно дърво да почива хубав момък, силен, снажен, юнак и половина. Заприказвал с него и научил, че този момък имал чудна дарба: всичко изгубено можел да види и намери, ако ще на дъното на морето да е паднало. Сдружили се двамата юнаци и тръгнали заедно. Една вечер край техния огън минал друг юнак, поканили го да поседне, разпитали го и узнали, че той можел, когато иска, да изпие цялото море и пак да го повърне. Харесал се на царския син и този момък и решили да тръгнат на другия ден тримата заедно.

Колко дни ходили, никой не броил, стигнали най-после в друго царство. А в това време царят на тази страна воювал със съседите и войската му взела да се пръска и да бяга, съседите се готвели да го пленят заедно с царицата и двете му дъщери.

Царският син повикал двамата си другари, хвърлил се в боя, развъртял бащината си сабя, и с всяко замахване по десет глави отсичал, дето стъпвал конят му - всичко живо пищяло. Уплашили се вражите войски, разпилели се като дим из полето, а царете побързали да се приберат, своите царици и дъщери да пазят. А спасеният цар повикал незнайния юнак и му рекъл:

- Кажи ми, каква награда искаш за това, което направи за мен. Вземи от хазната ми злато и сребро колкото искаш, ожени се за която щеш от дъщерите ми и стани мой син и наследник.

Юнакът отговорил:

- Царю честити, дай наградата на моите побратими, а аз искам още по белия свят да поскитам, хора да погледам, юначеството си да покажа.

Царят оженил двамата му другари за дъщерите си, направили големи сватби, три дни пили, пели и хоро играли. А на прощаване царският син подарил на побратимите си по един нож и им казал:

- Когато тези ножове ръждясат, да знаете, че ми се е случило нещастие.

И пак заскитал по гори и полета, по планини и долини. Веднъж, като минавал през една гора, видял на една поляна чуден мраморен палат, спрял коня, загледал се в него, а като вдигнал очи към високите тераси, завило му се свят: там седяла невиждана хубавица, мома-самовила. А когато момата го погледнала, той изтървал юздите и паднал като сноп на земята. Хубавицата слязла бързо при него, свестила го с ласки и милувки, а след това се оженила за него и нямало на света ни цар, ни велможа по-щастлив от него.

Намерил си, значи, късмета царският син, заживял с добрата си жена в горския палат и всеки ден излизал на лов. Само че откак се оженил, никак не можел да удари лов, цял ден гонел дивеч, а вечер се връщал с празни ръце, уморен и замислен. Един ден самовилата го попитала:

- Защо си загрижен, мъжо, и защо не можеш да уловиш нищо: лов ли няма, или ти убягва?

- Лов има, мила невесто, но кой знае защо, щом си помисля за тебе, не мога да улуча нищо.

Тогава жена му извадила един пръстен, сложила го на пръста му и казала:

- Вземи този пръстен и когато си помислиш за мен, поглеждай го и ловът няма да ти убегне.

На другия ден мъжът отишъл на лов с пръстена и наистина ударил добър лов, преметнал го през рамо и тръгнал да си отива. Но като наближил до къщи, видял, че ръцете му са много кървави и се спрял до един извор да се умие. За беда, пръстенът се изхлузил от пръста му, водата го отвлякла под земята и го изхвърлила в друг извор, в коритото, дето поели царските коне.

Една сутрин, когато конярите закарали конете на водопой, видели, че конете се плашат от нещо, пръхтят и не искат да пият. Прегледали коритата, намерили пръстена и го занесли на царя. Царят разгледал хубавия пръстен и забелязал, че на него било написано отвътре: "Горска хубавица-самовила. Който се ожени за нея, ще се подмлади от деветдесетгодишен старец на двадесетгодишно момче". Царят, който бил вече доста стар, събрал голяма войска и пратил да търсят горската хубавица.

Когато войската наближила палата на самовилата, мъжът й спял, а тя се навела над него и заплакала. Той се събудил от сълзите й и попитал:

- Какво има? Дъжд ли вали?

Тя му отговорила:

- Няма дъжд, а погледни каква войска иде към нас.

Той казал:

- Не бой се. Като дойдат по-близо, събуди ме.

След малко войниците започнали да се катерят по оградата на двореца и самовилата събудила мъжа си. Той излязал с вълшебната си сабя, замахнал с нея няколко пъти, изклал половината войска и казал на другите:

- Идете кажете на вашия цар, че горската самовила има един юнак, който не се плаши от неговата войска, дори да е пет пъти по-голяма.

Царят се ядосал, събрал младо и старо от цялото царство и пратил пак да му доведат горската хубавица. Но всички били изклани и разпиляни като пилци, както и първия път. Видял царят, че с този юнак не може да се разправи и намислил друго нещо. Събрал всички магьосници и врачки и ги попитал коя се наема да му доведе хубавицата. Една гърбава вещица се врекла на царя да изпълни желанието му. Най-напред тя поискала от него да поръча на грънчарите една голяма делва, която да събира двама души. Когато делвата била готова, бабичката влязла вътре и рекла: "Хайде, бабината делвичка, занеси ме в самовилската гора." Делвата се дигнала и понесла бабата през долища и бърда, и спряла до един извор, дето почивал от лов царският син; бабата излязла от делвата, почнала да плаче и да казва, че изгубила пътя и не знае отде да си иде. Той й рекъл:

- Слушай, бабо, искаш ли да те заведа у дома? Моята булка стои по цял ден самичка, ще има с кого да се раздумва.

Бабата се съгласила. Мъжът я завел при жена си и казал:

- Ето ти другарка, когато аз ходя на лов. Тя ще ти бъде вместо майка.

Като минали два-три дена, бабичката започнала да подпитва самовилата как е могъл нейният мъж да избие толкова войска, отде му иде силата. Самовилата й обещала да го разпита за това. И една вечер царският син казал на жена си, че силата му е в бащината сабя. Щом чула това бабичката, започнала да дебне кога да му открадне сабята. Една нощ, когато царският син спял, тя му взела сабята и я хвърлила в морето. На другия ден царският син не могъл вече да се събуди. Как го не будила самовилата, как го не милвала и плакала и студени кърпи му слагала на главата, нищо не помагало: спи, като умрял. Бабата рекла:

- Стига плака, дъще. Ще се събуди. Излез малко навън да се разходим из гората, докато той се наспи!

Хубавицата тръгнала с бабата из гората и, без да се сети, стигнали до изворчето, дето била делвата. Бабата рекла:

- Гледай, гледай, каква голяма делва! Може да ни събере и двете, кога завали дъжд!

И те влезли уж да видят, как ще се сместят вътре, а бабата пак рекла:

- Хайде, бабина делвичке, занеси ни в царския палат!

Делвата литнала право към царския двор и спряла там. Царят наградил богато бабичката, а хубавицата затворил в една стая, докато се приготви за сватба.

В това време побратимите на царския син видели, че ножовете, които той им оставил за спомен, изведнаж се покрили целите с ръжда и разбрали, че му се е случило нещастие. Този, който всичко виждал отдалеч, намерил двореца на самовилата и двамата влезли при заспалия си другар. Почудили се двамата царски зетьове какво се е случило на този юнак, та не може да се събуди. Най-после се сетили, че сабята му не е при него, потърсили я и този, що намирал всичко изгубено, веднага я зърнал на дъното на морето.

- Ами сега? Как ще я извадим оттам? - питал се той.

- От това по-лесно няма! - рекъл другият, навел се и изпил цялото море до капка. Взели сабята, повърнали морето и отърчали при другаря си. Щом му пъхнали сабята в ръцете, той скочил на крака, сякаш нищо не му се случило и като видял побратимите си, много се зарадвал и викнал на жена си да дойде да ги види и нагости. Но побратимите му казали, че жена му е открадната от царя. Тогава той стиснал здраво сабята си, яхнал буйния си кон и като вихър се озовал в царския град.

Конят спрял пред една чешма, дето няколко бабички си наливали вода. Като видели юнака, попитали го:

- Защо спря тук, синко? Вода ли искаш или улиците не познаваш?

Момъкът отвърнал:

- Аз съм канен на сватба, а пък не зная къде ще бъде сватбата.

Една бабичка се обадила:

- Аз зная, синко, утре ще ти покажа, а сега ела да нощуваш у нас.

Царският син отишъл да нощува у бабичката. Тя се разшетала да го гощава, а той й рекъл:

- Остави готвенето, бабо, аз не съм ни гладен, ни жаден, а имам тежка мъка на сърцето.

Разказал й, как царят откраднал жена му и бабичката се наела да му помогие с каквото може. Той написал писмо на жена си и го дал на бабата, а тя се облякла с просешки дрехи, нарамила торба и отишла в палата да проси. Като минавала покрай стаята, дето била заключена самовилата, тя пъхнала писмото под вратата, а след това отишла при царя да плаче и да проси милостиня. През това време хубавицата написала отговор на мъжа си и когато бабичката минала пак покрай нейната стая, пъхнала й го скришом под вратата. Тя писала на мъжа си да се облече в женски дрехи и да дойде в деня на сватбата при нея.

Бабичката облякла царския син в женски дрехи, забулили си лицата и отишли на царската сватба. Най-напред честитили на царя, а после влезли в стаята на хубавицата. Тя скрила мъжа си в един долап, а бабата си отишла сама. Вечерта царят влязъл в стаята на самовилата, но мъжът й излязъл от долапа, замахнал със сабята си, убил царя и го скрил. А на сутринта, като се показал заедно с жена си пред царедворците и гостите, всички помислили, че царят се е подмладил. Настанало голямо веселие, всички яли, пили и благославяли.

И аз бях там, и за вас взех по парче баница, но като се връщах вкъщи, залаяха ме кучетата на съседите, та се уплаших, хвърлих всичко и избягах.

Илюстрация: Никола Тузсузов

===========================
© Електронно издателство LiterNet, 11.03.2007
Приказки от старите ракли. Български народни приказки. Идея и съставителство: Лина Бакалова, Анатолий Буковски, Антоанета Добрева. Варна: LiterNet, 2007