70. МИЛЕН, МИЛИЦА И КОСЕР ВОЙВОДА

Горо ле, майко хайдушка

Милен Милици думаше:
- Либе, Милице, Милице,
девет се годин минаха,
как сме се с тебе узеле,
и мъжка рожба добихме,
хубаво име Дамянчо,
още не сме си отишли
у мила майка на госте,
у майчини ти отвратки,
у лелини ти на събор.
Днеска е холан събота,
утре е света неделя,
ти стани рано в понделник,
обсучи бели ръкави,
замеси бяло кисело,
опечи бели кравае,
заколи тлъсти юрдечки,
па сготви манджи всякакви
и налей буре със вино
и друго с бистра ракия,
премени мъжко детенце,
Хубаво име Дамянчо.
и аз ще спрегна биволи
Със копринени чулове
и с обнизани опашки
и с обковани рогове,
във тази кола шарена,
че ще да идем, да идем
У мила майка на госте,
у майчини ти отврътки,
у лелини ти на събор,
че тази й девета година,
как сме се с тебе узели,
мъжко си дете добихме,
хубаво име Дамянчо,
мама него е видела,
дарба не го е дарила -
със копринена шапчица
със сребърен подбрадник
и със позлатен тепелик.
Милица Милен думаше:
- Либе Милене, Милене,
знаеш ли, либе, помниш ли
Гато бях ази мъничка,
имахне Косер ратайче,
иска ме, не ме дадоха,
Лъгах го, не вдадох му се,
той се назади повърна,
та си по гора отиде,
сега е млада войвода
По тая гора зелена,
дето щем ние да минем;
Не дава пиле да хвръкне,
нежели човек да мине
През тая гора зелена.
Като из гора минеме,
мене ще жива улови.
Тебе ще млад да погуби.
Милен Милици думаше:
- Либе, Милице, Милице,
и мен е майка раждала,
на лакат плюсник давала,
цяля нощ не е заспала,
дори си юнак гледала.
Като бях ази мъничък,
тогаз съм се с Косер аз борил,
се му сам, либе, надвивал
и сега ще му надвия,
послушала го Милица,
та стана рано в понделник,
та сготви госби всякакви,
наточи вино, ракия,
па са тръгнали да вървят,
минали поле широко,
настали гора зелена,
Милена дрямка удряма,
та си остена изпусна,
че на Милица думаше:
- Либе, Милице, Милице,
я викни, либе, та запей
низ едно гърло два гласа,
низ едни уста две думи,
та мене дрямка разкарай.
А Милица му думаше:
- Либе Милене, Милене,
рекох ти, пак ще ти река,
казах ти, пак ще ти кажа,
косер е млад войвода
По тая гора зелена,
дето ще ние да минем:
Не дава пиле да хвръкне,
нежели човек да мине,
камо да викна, запея
Низ едно гърло два гласа,
низ една уста две думи,
той си ми гласът познава,
мене ще млада пороби,
тебе ще млад да погуби.
А Милен си й думаше:
- Либе Милице, Милице,
и мен е майка раждала,
на Косер все съм надвивал
и сега ще му надвия!
Че викна Милица, та запя
Низ едно гърло два гласа,
низ една уста две думи.
Кат я чу Косер войвода
На това студено кладенче,
дето си вода пиеше
Със позлатено тасенце,
като й зачу гласове,
той си тасенце изпусна
В това студено кладенче,
че на дружина думаше:
- Дружино вярна, сговорна,
коя е тая гидия,
дето из гора върви и пее?
Тук не може пиле да хвръкне,
нежели човек да мине,
камо ли тука да пее!
А дружина му думаха:
- Бае Косере, Косере,
това не е луда гидия,
това е Милен с Милица,
че си отиват, отиват
у мила майка на госте,
у лелини си на събор.
Косер на дружина думаше:
- Дружино вярна, сговорна,
стегайте пушки дебрянки,
опашете саби френгии,
Милену пътя да хванем,
Милен ще да погубиме,
милица ще с нас вземеме,
по гора да я водиме.
А дружина му думаше:
- Бае Косере, Косере,
не можем Милену пътя хвана,
че Милен е юнак над юнаци,
авджия и нишанджия,
всички ще нази избие.
Ами я стани бай Косере,
съблечи дрехи хайдушки,
облечи дрехи просешки,
отсечи до две тояги,
кръстосвай торби през рамо,
на млад се божек направи,
па вземи блюдо във ръка,
на сред се пътя курдиши.
Послушал Косер дружина,
на млад се божек направил
на сред пътя се курдисал.
Като го виде Милица,
тя във песента думаше:
- Това не е никой друг,
това е Косер войвода,
съкън да не си се измамил,
божека дарба да дариш!
Милен жена си не слуша,
ами си бръкна в джобове,
извади пари кривача,
божека дарба да дари,
косер бе, холан, много бърз,
че му ръцете захвана,
и със канап ги завърза
за една бука голяма,
па на Милица думаше:
- Не е ли Божа работа,
тука се в гора събрахме.
Зарадвала се Милица,
че свали манджи всякакви,
и свали буре със вино,
и друго с бистра ракия,
седнали с Косер да ядат,
да ядат, още да пият,
че Милица му думаше:
- Бае Косере, Косере,
от Бога да бях искала,
тъй не би ми се сбъднало;
ние двама да се сбереме.
Че пак му дума Милица:
- Либе Косере, Косере,
я си ми удай сабята,
Милену глава да взема,
да ни не гледа млад Милен,
че е от Бога грехота
и от хората срамота.
А Косер си й думаше:
- Либе Милице, Милице,
сакън да не е помама!
Измамил се е млад Косер,
че си удаде сабята.
Като си узе сабята,
тя към Милена тичаше
и тихом му наричаше:
- Ха да те видя, Милене,
кат ми се, либе хвалеше,
че и тебе е майка раждала,
на лакът плюсник давала,
цяла нощ не заспала,
дорде си юнак гледала.
Като при Милен приближи,
нали е първо венчило,
то е от всичко по-мило,
тя му глава не отряза,
че си му даде сабята,
па си му дума думаше:
- А да те видя, Милене,
пешин тебе си отърви,
па после за мен да мислиш!
Като си узе Милен сабята,
три пъти кола прескокна,
дорде се люто разсърди,
че си е хванал Косера,
нищо му лошо не стори,
двете му очи извади,
и му ръцете отряза,
ръцете дур до лактите,
краката дур до колене,
на млад го божек направи,
че си ми бръкна в джебове,
дето щеше да му даде парица,
сега му даде жълтица,
па си на Косер думаше:
- Ей ми те тебе, Косере,
тъй ти е било писано,
писано и орисано:
пара по пара да сбираш,
и ти душица да храниш.
Милен с Милица тръгнали,
тръгнали та си отишли
у мила майка на госте,
у лелини си на събор.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.10.2005
Горо ле, майко хайдушка. Народни песни. Съст. Димитър Осинин и Иван Бурин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Горо ле, майко хайдушка. Народни песни. Отбор и редакция на Димитър Осинин и Иван Бурин. София: Български писател, 1953.