64. СТОЯН И ЗАПТИИ

Горо ле, майко хайдушка

Мама Стоену думаше:
- Стоене, синко Стоене,
вчера юнаци минаха,
за тебе, мама питаха:
"Къде е, Ненчо, млад Стоян,
млад Стоян, млада войвода,
със нази Стоян да доди,
ни ще го него направим
на хайдутите главатар,
на парите ни хазнатар."
Пък аз им казах, Стоене:
"Стоян се й болен разболял
на говедарско пладнище,
на самодивско игрило."
Пък те ми, мама, думаха:
"Бабо льо, стара бабо льо,
ако се Стоян продигне,
той нази да си пристигне
на Рила стара планина,
на хайдушката равнина."
Я стани, синко Стоене,
стани ги, синко, пристигни!
Стоян се люто разсърди
и на мама си думаше:
- Майно льо, стара майчице,
не тили стигна, майно льо,
девет пещери с бешлици,
десета желта жълтици?.
Че стана Стоян, че стана
Преметна пушка бойлия,
запаса сабя френгия,
че скочи Стоян, отиде
на Рила стара планина,
на хайдушката равнина.
От стърна Стоян седеше,
седеше, Стоян, гледаше,
какво си правят хайдути -
буен си огън наклали,
черно си каве варяха,
варяха и го пиеха.
Стоян на ум си думаше:
"Тез не се хора юнаци,
юнаци хора хайдути,
най ми са хора заптии,
заптии, билюк-башии,
дето си мене те търсят
тъкмо ми девет години."
Че стана Стоян отиде,
въз заптии си отиде.
Кат си Стояна видяха,
буен огън изгасиха,
черно си каве плиснаха,
и на Стояна думаха:
- Стоене, кардаш Стоене,
Стоене, кардаш и йолдаш,
Стоене, млада войвода,
Ела, Стоене, със нази,
млада войвода да станеш,
на парите ни хазнатар.
Стоян си въз тях отиде,
опък му ръце свързаха,
и на Стояна думаха:
- Стоене, луда гидийо,
Стоене, млада войвода,
девет години, Стоене,
девет години настана,
тебе, Стоене, как търсим -
голи, джанам, оголяхме,
боси, джанам, обосяхме,
Стоене, млада войвода,
нещичко ще те питаме,
правичко да ни обадиш -
колко години как ходиш
по тъзи Стара планина,
по тъз хайдушка равнина,
колко си хора ти убил,
колко си хора ти затрил,
колко имане си събрал?
Стоян заптии думаше:
- Заптии билюк-башии,
девет години съм ходил
по тъзи Стара планина,
по тъз хайдушка равнина,
чиляка не съм убивал,
чиляка не съм затривал,
девет пещери напълних,
девет пещери с бешлици,
десета желти жълтици.
Заптии чудом се чудят,
едни се други бутаха,
едни се други питаха -
дали Стаяна затрийме,
дали Стояна убийме?
Най-малко едно заптийче
на заптии си думаше:
- Като е ходил млад Стоян,
ходил е девет години,
по тъзи Стара планина,
по тъз хайдушка равнина,
Стоян си трябва да знае,
трябва да знае да свири,
нека ни Стоян посвири,
посвири, Стоян, поиграй,
тогаз да си го затрийме,
тогаз да си го заколим!
Заптии думат Стояну:
- Стоене, млада войвода,
като си ходил, Стоене,
девет години, Стоене,
по тъзи Стара планина,
по тъз хайдушка равнина
я ни, Стоене, ти попей,
попей, Стоене, поиграй!
Стоян заптии думаше:
- Заптии, билюк-вашни,
я ми ръката отвържете,
ръката, джанам, дясната,
да бръкна в куюн джобови,
да извадя свирка с два гласа,
да извадя да ви посвиря,
посвиря и поиграя.
Че му ръката отвързаха,
ръката, джанам, дясната.
Не извади Стоян, не извади,
не извади свирка с два гласа,
най извади сабя френгия,
на дванайсе я разгърна,
дванайсе слънца огряха.
Че се на дясно завъртя,
дор се на ляво обърне,
сал ми остана, остана
Едно ми младо заптийче,
че се Стояна молеше:
- Стоене, братко, Стоене,
Стоене, млада войвода,
не ме, Стоене, затривай,
я ме, Стоене, остави,
че имам дребни дечица,
че имам млада женица.
Стоян заптийчи думаше:
- Кат са ти дребни дечица,
кат ти е млада булката,
що търсиш мене да ловиш?
Къс по къс си го разсече,
на клонове го разфърля,
на драките го накачи.
Че си калпака отложи,
нагоре Стоян погледна
и се на Бога молеше:
- Вишни ле, вишни Господи,
девет години как ходя
по тъзи Стара планина,
по тъз хайдушка равнина,
чиляка не съм затривал,
чиляка не съм убивал,
аз сега, Боже ле, сбърках.
Прости ме, Боже, прости ме.
Че се смили Бог Стояна,
златно му спусна кандило,
Стоян си у тях отиде.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.10.2005
Горо ле, майко хайдушка. Народни песни. Съст. Димитър Осинин и Иван Бурин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Горо ле, майко хайдушка. Народни песни. Отбор и редакция на Димитър Осинин и Иван Бурин. София: Български писател, 1953.