158. ЗАЖЕНИЛ МИ СЕ НИКОЛЧО

Дърво столовато

Заженил ми се Николчо,
далек за булка ще иде,
през девет села далеко,
през девет гори зелени,
през десет води студени;
младо деверче калесал,
младо деверче Стоянчо.
Стоянчо иска да иде,
майка му не го пускаше,
и на Стоянчо думаше:
- Седи, Стоене, не ходи,
там се е мечка прочуло,
кой мине все го изява,
и теб ще, сино, изеде.
Стоян майка си не слуша,
че стана Стоян, отиде.
Като за булка вървяха,
нийде ги никой, не видя,
като се назад върнаха,
на пътя, па кръстопътя,
една ми мечка лежеше,
със едно мече кръвниче,
Кръвниче мече, страшниче.
Като си сватба видяла,
кога е мечка ревнала,
на гора листе изпада;
кога си мечка издъхна,
на поле трева извяхна.
Като я видя млад Стоян,
той се изясно провикна:
- Мар’ де си, мечке, я ела,
двамата да се поборим!
Кат я видяха сватове,
сватове, йоще кумове,
сички гората хванаха,
остана зетя с булката,
с младо деверче Стоянчо;
и зетя хукнал, избягал,
току булката остана,
с младо деверче Стоянчо.
Стоян се с мечка словиха,
словиха, та се бориха
три дни ми и три вечера.
Дето мечката фанеше,
със ока месо късаше,
алени кърви течаха -
пак не се Стоян остави,
мечката да го навие.
Ожедня Стоян за вода,
той си на булка думаше:
- Булче-ле, Николчовице!
Я дай ми, булче, водица,
да си устата разквася,
мечката ще си навия.
Булче се чуди и мае,
отде да земе водица,
че на Стояна да даде,
да си устата разкваси!
Дребно си сьлзе порони,
на Стоян вода отдаде.
Стоян си уста разкваси
и си мечката издигна,
че я у земя удари,
и па се ясно провикна:
- Събирайте се, сватове,
сватове, още кумове!
Ние ще да се питаме
кому се пада булката:
който ли бяга в гората
или кой уби мечката?
Никой си нищо не рече,
булка под було продума:
- Не си се пада булката,
който в гората избяга,
а най се пада-припада,
който си уби мечката!

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.09.2005
Дърво столовато. Битови народни песни. Съст. Димитър Осинин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Дърво столовато. Битови народни песни. Отбор и редакция на Димитър Осинин. София: Български писател, 1955.