121. СТОЯН СИ СЛЪНЦЕ ПИТАШЕ

Душата на българина

Стоян си слънце питаше:
- Слънчице, ясно слънчице,
като грееш по цел свет,
по цел свет по цел вилает,
ти не виде ли, слънчице,
моята лика-прилика?
Слънце Стояну говори:
- Стояне, млада гидио,
видех ти твойта прилика,
ала е много далеко -
през Дунав дори у Влашко,
па си е младо годено,
в неделя му е сватбата;
ака си емеш наемеш
за дене да идеш и дойдеш -
ще земеш Рада невеста!
Послуша Стоян слънцето,
па влезе в нови обори,
изведе конче хранено,
стегна го Стоян, обружи,
па тури нога в зингия,
дури и друга да тури -
три планини си премина
и бели Дунав преплува,
та се у Влашко намери.
Завари сватба на двори
и деверем си говори:
- Девере, пере жерави,
я доведете невеста,
та ръка да ми целува,
че казуваше майка и -
биле сме стара роднина.
Изведоха му невеста,
десна му ръка целува,
а с лева Стоян извади,
извади жълти жълтици,
тежка си сватба засипа.
Залисаха се девере
жълти жълтици да земат,
а той я хвана за ръка,
па я на коня покачи
и си през Дунав преплува.
Рада Стояну думаше:
- Свали ме, либе, от коня
очите да си омия,
що съм за майка плакала
и за майчини роднини.
Стоян си Ради говори:
- Кога си идем край село,
там има чешма шарена,
шарена чешма каменна,
там ще си лице омиеш,
та да не каже майка ми:
залудо ходи на Влашко,
грозница ти е невеста!

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.09.2005
Душата на българина. Битови народни песни. Съст. Димитър Осинин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Душата на българина. Битови народни песни. Отбрал и подредил Димитър Осинин. София, 1945.